Спомняш ли си мъжа от медальона ми, Джени? Дето го

Спомняш ли си мъжа от медальона ми, Джени? Дето го откри в чекмеджето последния път, като беше тук?
Появи се един ден в парка. Аз седях на скамейка под липата. Ярките слънчеви лъчи си проправяха път през клоните и листата и обливаха със светлина белите страници на книгата ми. Изведнъж някаква сянка надвисна над мен. Вдигнах глава и погледнах право в нечии очи. Блестяха, като че ли се смееше. До ден сегашен помня ясно по какъв начин беше облечен: износена бяла риза, червен вълнен пуловер и бежов панталон. Нямаше костюм, колосана яка или колан със златна закопчалка. Изобщо не изглеждаше състоятелен. Кожата му обаче подсещаше на коприна, а сериозните му устни бяха толкоз изящни, че ми се дощя просто да се приближа към него и да ги целуна. Странно възприятие. Той погледна въпросително към празното място до мен, аз му кимнах и той седна. Помъчих се да продължа да чета, само че силата, която протичаше посред ни, беше прекомерно мощна. И този мирис. Ухаеше така прелестно. Сякаш проникваше право в душата ми.
– Мислех да се разходя. – Вдигна краката си нагоре и ми сподели износените си обувки като самобитно пояснение.
Засмях се зад книгата си. Заслушахме се в шумоленето напразно из клоните и на цвърченето на птичките, които се ухажваха.
– Дали госпожицата би желала да повърви малко с мен?
Поколебах се единствено за момент и се съгласих. Този следобяд се разхождахме, до момента в който слънцето се скри зад дърветата. Времето спря и всичко останало загуби значение. Бяхме единствено той и аз. Беше толкоз естествено още от първите няколко крачки, които извървяхме един до различен. Целуна ме пред вратата за сбогом. Хвана нежно главата ми с две ръце и се приближи толкоз доста, че двамата се сляхме в едно. Устните му бяха меки и топли. Държеше ме компактно в обятията си.
– Утре на същото място, по същото време – прошепна ми най-после той.
После се отдръпна бързо, изгледа ме от глава до пети, изпрати ми въздушна целувка и изчезна в хладната нощ.
Казваше се Алан Смит и беше американец, само че имаше родственици в Париж и смяташе да им гостува задълго. Беше изпълнен с плам и грандиозни проекти. Учеше архитектура, мечтаеше да промени света и да преобрази очертанията на града.
– Париж е на път да се трансформира в музей. Трябва да наложим модерното, елементарното и функционалното.
Слушах го изумено и се усещах погълната от един до този миг чужд за мен свят. Алан говореше за къщи, за нови, забавни строителни материали и по какъв начин се употребяват, само че също и за живота на хората и по какъв начин той би могъл да се промени в бъдеще. Как един ден както мъжете, по този начин и дамите щели да имат работа и нямало към този момент да се нуждаят от прислужници. Беше толкоз налегнат от концепциите си, че стартира да скача по пейките в парка и пламенно да жестикулира, с цел да илюстрира някое свое скимване. Помислих си, че е вманиачен, само че се възхищавах на жизнеността му. След това той обхвана бузите ми с ръце и притисна меките си устни към моите. Носеше усета на слънцето. Топлината от устните му мина през моите и се разля по цялото ми тяло. Придаде ми някакво чудно успокоение. Започнах да вдишвам по-леко, а тялото ми се извърши с живот. Щеше ми се да можех да остана вечно там. В прегръдките му.
Парите, общественият статус и бъдещето в никакъв случай не са били по-маловажни от оня миг във френския парк, измежду един топъл пролетен ден, в който се разхождах с мъжа с износените обувки.