Глад, плъхове и мечти. Изповедта на Ромелу Лукаку
Спомням си точния миг, в който разбрах, че сме разорени. Все още виждам по какъв начин майка ми е застанала пред хладилника. Изражението на лицето й.
Бях на шест години и се прибрах вкъщи за обяд в огромното междучасие. Менюто включваше едно и също всеки ден. Хляб и мляко. Когато си дете, даже не мислиш по този въпрос. Но допускам, че това е всичко, което сме можели да си позволим.
През въпросния ден се върнах у дома, влязох в кухнята и видях майка ми с кутия мляко пред хладилника. Както нормално. Но този път тя доливаше нещо в кутията. След това я раздруса. Не разбирах какво става. Мама донесе обяда и се усмихна, като че ли всичко е наред. Но незабавно разбрах какво става.
Тя смесваше млякото с вода. Нямахме задоволително пари, с цел да си позволим мляко през цялата седмица. Бяхме разорени. Не просто небогати. Разорени.
Баща ми беше професионален футболист, само че по това време се намираше в края на кариерата си и парите се бяха изпарили. Първото, което трябваше да отрежем, беше кабелната телевизия. Край на футбола. Край на мача на деня. Край на всичко.
После се прибрах една вечер и лампите бяха изключени. В избрани моменти оставахме без ток за две, даже за три седмици.
Исках да се изкъпя, само че нямаше топла вода. Майка ми загряваше вода в чайника и се постановяваше да се обливам с чаша в банята. От време на време мама трябваше да заема самун от пекарната. Хлебарите познаваха мен и дребния ми брат, по тази причина й позволяваха да пазари в понеделник и да заплаща в петък.
Знаех, че се борим за оцеляването си. Но когато я видях за разрежда млякото с вода, бях наясно, че всичко е завършило. Това беше нашият живот.
Не споделих нито дума. Не желаех да я стресирам. Просто изядох обяда си. Но се заклевам в Бога - в този ден си дадох заричане. Сякаш някой ме разсъни. Знаех какво тъкмо би трябвало да направя. И какво щях да направя.
Не можех да виждам майка си да живее по този начин. Нямаше метод.
Хората във футбола обичат да приказват за мощни характери. Е, аз съм най-силният пич, който в миналото ще срещнете. Защото си припомням по какъв начин седях в мрака дружно с брат ми и майка ми. Как прошепваме молитвите си. И мислех, имах вяра, знаех... Ще се случи!
Запазих това заричане в себе си за известно време. Но след няколко дни заварих мама да плаче. Тогава й споделих: " Мамо, това ще се промени. Ще видиш! Ще играя футбол в " Андерлехт ", освен това напълно скоро. Всичко ще се подреди. Вече няма за какво да се тревожиш ".
Бах на шест.
Попитах баща: " Кога можеш да започнеш да играеш професионален футбол "?
Той отговори: " На шестнайсет ".
Казах: " ОК, шестнайсет тогава ".
Така щеше да стане. Точка.
Нека ви кажа нещо. Всеки мач, в който съм играл, е край. Мач в парка - край. Мач в детската градина - край. Говоря демонски съществено. Опитвах да разкъсам топката при всеки удар. С цялостна мощност, никакъв финес. Нямах новата ФИФА (б.р. - известна компютърна игра). Нямах " Плейстейшън ". Не се мотаех в близост. Беше въпрос на живот и гибел.
Когато започнах да раста все по-висок, някои учители и родители се съмняваха в мен. Никога няма да не помни, когато за първи път ме попитаха: " Хей, на какъв брой години си? Кога си роден? "
Бях на единайсет, играех за детския тим на " Лиерс " и бащата на дете от съперника безусловно се опита да ме спре да изляза на терена. " На какъв брой години е това дете? Къде е персоналната му карта? Откъде въобще е то? "
Помилих си: " Как по този начин от кое място съм? Роден съм в Антверп. Аз съм от Белгия ".
Баща ми не беше там, тъй като нямахме кола. Бях самичък и трябваше да се оправя без непозната помощ. Отидох и взех персоналната си карта от раницата. Показах я на родителите, те започнаха да си я предават един на различен, да я изследват и изследват.
Кръвта нахлу в главата ми и си помислих: " О, в този момент ще убия сина ти. Щях просто да го убия, само че в този момент ще го унищожа. Ще реве през целия път, до момента в който го возиш към дома ".
Исках да стана най-хубавият футболист в историята на Белгия. Това беше моята цел. Не добър. Не страховит. Най-добрият. Играех с доста яд. Заради най-различни неща. Заради плъховете, които тичаха из нашия апартамент. Заради това, че не можех да виждам Шампионската лига. Заради погледите, които ми хвърляха родителите на другите деца.
Бях на задача.
Когато станах на дванайсет, вкарах 76 гола в 34 мача.
Вкарах всеки един гол с обувките на татко ми. Щом краката ми пораснаха задоволително, започнахме да ги споделяме.
Един ден се обадих на дядо ми - бащата на мама. Той беше един от най-важните хора в живота ми. Беше връзката ми с нашите корени в Конго, откъдето идват мама и баща. Казах му в слушалката: " Да, в действителност се оправям добре. Вкарах 76 гола и спечелихме купата. Големите тимове ме виждат ".
Обикновено той постоянно ме разпитваше по какъв начин вървят тренировките. Но този път беше някак чудноват. " Да, Ром. Това е ужасно. Но можеш ли да ми направиш услуга? "
" Разбира се, каква? "
" Можеш ли да се грижиш за щерка ми, апелирам? "
Спомням си, че се почувствах пъклен комплициран.
" За мама? Да. Ние сме добре. Ние сме супер ".
" Не. Обещай ми. Можеш ли да ми обещаеш? Просто се грижи за щерка ми, ОК? "
" Разбира се, дядо. Обещавам ".
Пет дни по-късно дядо умря. И тогава разбрах какво е имал поради.
Днес това ме натъжава в действителност доста. Иска ми се да бе живял още четири години, с цел да ме види по какъв начин играя за " Андерлехт ". Да види, че съм спазил обещанието си. Да види, че всичко в действителност е супер.
Казах на майка ми, че ще го направя на 16.
Закъснях с 11 дни.
24 май 2009 година.
Финалът на плейофите. " Андерлехт " против " Стандарт " Лиеж.
Това е най-лудият ден в живота ми.
Но дано задържим за минута. В началото на сезона рядко влизах в игра за юношеския тим до 19 години. Чудех се по какъв начин по този начин ще подпиша професионален контракт на 16-ия си рожден ден, когато непрестанно съм запаса.
Затова се обзаложих с нашия треньор.
Казах му: " Ако ме пускаш в игра, ще вкарам 25 гола до декември ".
Той се засмя. Всъщност ми се присмя. Предложих му залог. Той се съгласи, само че се закани, че в случай че не вкарам 25 гола до декември, ще ме закотви на пейката. Аз пък желаех, в случай че съумея, той да почисти всички ванове, които откарват момчетата от подготовка по домовете.
" ОК, имаме договорка ".
" И още нещо - ще ни правиш палачинки всеки ден ".
" Добре ".
Това беше най-глупавият залог, който някой в миналото е правил.
Вкарах 25 гола до ноември. Преди Коледа се подухме от палачинки.
Нека това ви бъде за урок - в никакъв случай не се бъзикайте с момче, което е гладно!
Подписах професионален контракт с " Андерлехт " на 16-ия си рожден ден - 13 май. Първото, което направих, беше да купя новата ФИФА и пакет за кабелната телевизия.
Беше към края на сезона и си почивах вкъщи. Но тази година борбата в белгийската лига беше яростна - " Андерлехт " и " Стандарт " Лиеж имаха еднакъв брой точки. Затова трябваше да играят плейоф за купата.
Гледах първия мач у дома като почитател.
В деня преди втория ми се обади треньорът на запасите.
" Здравейте? "
" Здравей, Ром. Какво правиш? "
" Отивам да ритвам в парка ".
" Не, не, не, не, не. Веднага тръгвай към стадиона. Нужен си на първия тим. Сега. "
" Йо... Какво? Аз? "
" Да, ти. Тръгвай неотложно ".
Буквално спринтирах в стаята на баща и му споделих да се раздвижи. Гледаше ме невярващо.
Никога няма да не помни по какъв начин влязох в съблекалнята и по какъв начин домакинът ме попита: " ОК, хлапе, кой номер искаш? "
" Дай ми номер 10 ".
" Няма метод. Момчетата от школата са с 30 и нагоре ".
" Добре. 3+6=9 - крепко, нали? Дай ми 36 ".
Същата вечер в хотела батковците от тима ме накараха да изпея ария на вечеря. Дори не помня какво пях. Главата ми бе замаяна.
На другата заран един другар пристигнал да ме търси вкъщи. Искал да ритаме на открито. А мама му споделила: " Той към този момент е на открито и играе ".
" Къде играе? "
" На финала ", дала отговор тя.
Когато стигнахме до стадиона, всичките ми съотборници слязоха от рейса с костюми. Освен мен. Аз носех ужасяващ спортен екип, а телевизионните камери бяха ориентирани право в лицето ми. Разстоянието до съблекалнята бе 300 метра. Може би 3 минути пешком. Щом влязох в съблекалнята, телефонът ми полудя. Всички ме виждаха по малкия екран. Получих 25 известия за 3 минути.
Единственият, на който върнах позвъняването, беше най-хубавият ми другар. " Брат, не знам дали ще играя. Нямам визия какво става. Просто гледай телевизия ".
В 63-ата минута треньорът ме пусна в игра. Дебютирах за " Андерлехт " на 16 години и 11 дни.
Загубихме финала, само че аз бях на седмото небе. Изпълних обещанието към мама и дядо. Точно тогава към този момент знаех, че всичко ще бъде наред.
През идващия сезон по едно и също време играех в Лига Европа и завършвах последната си година в гимназията. Ходех на учебно заведение с голям сак, тъй като следобяд трябваше да пипвам аероплан. Спечелихме купата с голяма преднина, а аз станах №2 в анкетата за футболист на Африка. Пълна полуда!
Всъщност чаках всичко това да се случи, само че не и толкоз бързо. Медиите ме натовариха с големи упования. Особено в националния тим. По някаква причина просто не играех добре за Белгия. Не се получаваше и това е.
Но, хайде стига! Бях на седемнайсет. Осемнайсет. Деветнайсет!
Когато нещата вървяха добре, четях похвали във вестниците и ме назоваха Ромелу Лукаку, белгийски нападател.
Когато нещата не вървяха толкоз добре, ме назоваха Ромелу Лукаку, белгийски нападател от конгоански генезис.
Ако не харесвате играта ми, това е ОК. Но аз се родих в Белгия. Израснах в Антверп, Лиеж и Брюксел. Сънувах, че нося екипа на " Андерлехт ". Мечтаех да бъда Венсан Компани. Започвам изречението на холандски и го приключвам на френски. Ще включа някоя дума на испански или португалски - зависи в кой квартал се намирам.
Аз съм белгиец.
Ние всички сме белгийци. Точно това прави тази страна толкоз готина, нали?
Не знам за какво някои мои сънародници толкоз доста желаят да се проваля. Когато бях в " Челси " и не играех, те ми се присмиваха. Когато отидох в " Уест Бромич ", ми се подиграваха.
Но няма проблем. Тези хора не бяха до мен, когато смесвахме млякото с вода. Щом не сте били до мен, когато нямахме нищо, значи не можете да ме разберете.
Знаете ли кое е занимателно? Когато бях дете, пропуснах 10 сезона от Шампионската лига. Просто не можехме да си го позволим. Влизах в класната стая и всички говореха за финала нощес. А аз нямах концепция какво се е случило. През 2002 година след " Реал " - " Байер " децата повтаряха " Боже мой, какво воле! "
Трябваше да се преструвам, че знам защо приказват. Две седмици по-късно един другар изтегли видеото с гола на Зидан и най-сетне го видях. Същото лято отидох в къщата му, с цел да виждам Феномена Роналдо във финала на международното състезание. Всичко останало от този шампионат бяха истории, които чух от другите деца.
Сега играх на второто си международно състезание и знаете ли какво? Този път се забавлявах. Животът е прекомерно къс за стрес и драма. Хората могат да приказват каквото си желаят за мен и тима.
Когато бяхме деца, даже не можех да виждам Тиери Анри по малкия екран. Сега се изучавам всеки ден от него в националния отбор. Стоя до тази легенда от плът и кръв, а той ми споделя по какъв начин да се движа по терена. Тиери е единственият човек на света, който гледа футбол повече от мен. Дискутираме мачовете от Втора Бундеслига, разбирате ли?
" Хей, Тиери, гледа ли схемата на " Фортуна” Дюселдорф? "
" Не ставай малоумен. Разбира се, че я видях. "
За мен това е най-хубавото възприятие на света. И в действителност, в действителност доста желая дядо да е в близост и да види всичко това.
Не приказвам за Висшата лига.
Нито за " Манчестър Юнайтед ".
Не и за Шампионската лига.
Не за международното състезание.
Просто желаех дядо да е тук, с цел да види живота, който имаме в този момент. Иска ми се да мога да го чуя още един път по телефона и да му опиша...
" Видя ли? Казах ли ти? Дъщеря ти е добре. Вече няма плъхове в жилището. Повече не спим на пода. Сега сме добре. Сега сме супер ".
Вече не се постанова да ревизират персоналната ми карта. Те знаят нашето име...
Бях на шест години и се прибрах вкъщи за обяд в огромното междучасие. Менюто включваше едно и също всеки ден. Хляб и мляко. Когато си дете, даже не мислиш по този въпрос. Но допускам, че това е всичко, което сме можели да си позволим.
През въпросния ден се върнах у дома, влязох в кухнята и видях майка ми с кутия мляко пред хладилника. Както нормално. Но този път тя доливаше нещо в кутията. След това я раздруса. Не разбирах какво става. Мама донесе обяда и се усмихна, като че ли всичко е наред. Но незабавно разбрах какво става.
Тя смесваше млякото с вода. Нямахме задоволително пари, с цел да си позволим мляко през цялата седмица. Бяхме разорени. Не просто небогати. Разорени.
Баща ми беше професионален футболист, само че по това време се намираше в края на кариерата си и парите се бяха изпарили. Първото, което трябваше да отрежем, беше кабелната телевизия. Край на футбола. Край на мача на деня. Край на всичко.
После се прибрах една вечер и лампите бяха изключени. В избрани моменти оставахме без ток за две, даже за три седмици.
Исках да се изкъпя, само че нямаше топла вода. Майка ми загряваше вода в чайника и се постановяваше да се обливам с чаша в банята. От време на време мама трябваше да заема самун от пекарната. Хлебарите познаваха мен и дребния ми брат, по тази причина й позволяваха да пазари в понеделник и да заплаща в петък.
Знаех, че се борим за оцеляването си. Но когато я видях за разрежда млякото с вода, бях наясно, че всичко е завършило. Това беше нашият живот.
Не споделих нито дума. Не желаех да я стресирам. Просто изядох обяда си. Но се заклевам в Бога - в този ден си дадох заричане. Сякаш някой ме разсъни. Знаех какво тъкмо би трябвало да направя. И какво щях да направя.
Не можех да виждам майка си да живее по този начин. Нямаше метод.
Хората във футбола обичат да приказват за мощни характери. Е, аз съм най-силният пич, който в миналото ще срещнете. Защото си припомням по какъв начин седях в мрака дружно с брат ми и майка ми. Как прошепваме молитвите си. И мислех, имах вяра, знаех... Ще се случи!
Запазих това заричане в себе си за известно време. Но след няколко дни заварих мама да плаче. Тогава й споделих: " Мамо, това ще се промени. Ще видиш! Ще играя футбол в " Андерлехт ", освен това напълно скоро. Всичко ще се подреди. Вече няма за какво да се тревожиш ".
Бах на шест.
Попитах баща: " Кога можеш да започнеш да играеш професионален футбол "?
Той отговори: " На шестнайсет ".
Казах: " ОК, шестнайсет тогава ".
Така щеше да стане. Точка.
Нека ви кажа нещо. Всеки мач, в който съм играл, е край. Мач в парка - край. Мач в детската градина - край. Говоря демонски съществено. Опитвах да разкъсам топката при всеки удар. С цялостна мощност, никакъв финес. Нямах новата ФИФА (б.р. - известна компютърна игра). Нямах " Плейстейшън ". Не се мотаех в близост. Беше въпрос на живот и гибел.
Когато започнах да раста все по-висок, някои учители и родители се съмняваха в мен. Никога няма да не помни, когато за първи път ме попитаха: " Хей, на какъв брой години си? Кога си роден? "
Бях на единайсет, играех за детския тим на " Лиерс " и бащата на дете от съперника безусловно се опита да ме спре да изляза на терена. " На какъв брой години е това дете? Къде е персоналната му карта? Откъде въобще е то? "
Помилих си: " Как по този начин от кое място съм? Роден съм в Антверп. Аз съм от Белгия ".
Баща ми не беше там, тъй като нямахме кола. Бях самичък и трябваше да се оправя без непозната помощ. Отидох и взех персоналната си карта от раницата. Показах я на родителите, те започнаха да си я предават един на различен, да я изследват и изследват.
Кръвта нахлу в главата ми и си помислих: " О, в този момент ще убия сина ти. Щях просто да го убия, само че в този момент ще го унищожа. Ще реве през целия път, до момента в който го возиш към дома ".
Исках да стана най-хубавият футболист в историята на Белгия. Това беше моята цел. Не добър. Не страховит. Най-добрият. Играех с доста яд. Заради най-различни неща. Заради плъховете, които тичаха из нашия апартамент. Заради това, че не можех да виждам Шампионската лига. Заради погледите, които ми хвърляха родителите на другите деца.
Бях на задача.
Когато станах на дванайсет, вкарах 76 гола в 34 мача.
Вкарах всеки един гол с обувките на татко ми. Щом краката ми пораснаха задоволително, започнахме да ги споделяме.
Един ден се обадих на дядо ми - бащата на мама. Той беше един от най-важните хора в живота ми. Беше връзката ми с нашите корени в Конго, откъдето идват мама и баща. Казах му в слушалката: " Да, в действителност се оправям добре. Вкарах 76 гола и спечелихме купата. Големите тимове ме виждат ".
Обикновено той постоянно ме разпитваше по какъв начин вървят тренировките. Но този път беше някак чудноват. " Да, Ром. Това е ужасно. Но можеш ли да ми направиш услуга? "
" Разбира се, каква? "
" Можеш ли да се грижиш за щерка ми, апелирам? "
Спомням си, че се почувствах пъклен комплициран.
" За мама? Да. Ние сме добре. Ние сме супер ".
" Не. Обещай ми. Можеш ли да ми обещаеш? Просто се грижи за щерка ми, ОК? "
" Разбира се, дядо. Обещавам ".
Пет дни по-късно дядо умря. И тогава разбрах какво е имал поради.
Днес това ме натъжава в действителност доста. Иска ми се да бе живял още четири години, с цел да ме види по какъв начин играя за " Андерлехт ". Да види, че съм спазил обещанието си. Да види, че всичко в действителност е супер.
Казах на майка ми, че ще го направя на 16.
Закъснях с 11 дни.
24 май 2009 година.
Финалът на плейофите. " Андерлехт " против " Стандарт " Лиеж.
Това е най-лудият ден в живота ми.
Но дано задържим за минута. В началото на сезона рядко влизах в игра за юношеския тим до 19 години. Чудех се по какъв начин по този начин ще подпиша професионален контракт на 16-ия си рожден ден, когато непрестанно съм запаса.
Затова се обзаложих с нашия треньор.
Казах му: " Ако ме пускаш в игра, ще вкарам 25 гола до декември ".
Той се засмя. Всъщност ми се присмя. Предложих му залог. Той се съгласи, само че се закани, че в случай че не вкарам 25 гола до декември, ще ме закотви на пейката. Аз пък желаех, в случай че съумея, той да почисти всички ванове, които откарват момчетата от подготовка по домовете.
" ОК, имаме договорка ".
" И още нещо - ще ни правиш палачинки всеки ден ".
" Добре ".
Това беше най-глупавият залог, който някой в миналото е правил.
Вкарах 25 гола до ноември. Преди Коледа се подухме от палачинки.
Нека това ви бъде за урок - в никакъв случай не се бъзикайте с момче, което е гладно!
Подписах професионален контракт с " Андерлехт " на 16-ия си рожден ден - 13 май. Първото, което направих, беше да купя новата ФИФА и пакет за кабелната телевизия.
Беше към края на сезона и си почивах вкъщи. Но тази година борбата в белгийската лига беше яростна - " Андерлехт " и " Стандарт " Лиеж имаха еднакъв брой точки. Затова трябваше да играят плейоф за купата.
Гледах първия мач у дома като почитател.
В деня преди втория ми се обади треньорът на запасите.
" Здравейте? "
" Здравей, Ром. Какво правиш? "
" Отивам да ритвам в парка ".
" Не, не, не, не, не. Веднага тръгвай към стадиона. Нужен си на първия тим. Сега. "
" Йо... Какво? Аз? "
" Да, ти. Тръгвай неотложно ".
Буквално спринтирах в стаята на баща и му споделих да се раздвижи. Гледаше ме невярващо.
Никога няма да не помни по какъв начин влязох в съблекалнята и по какъв начин домакинът ме попита: " ОК, хлапе, кой номер искаш? "
" Дай ми номер 10 ".
" Няма метод. Момчетата от школата са с 30 и нагоре ".
" Добре. 3+6=9 - крепко, нали? Дай ми 36 ".
Същата вечер в хотела батковците от тима ме накараха да изпея ария на вечеря. Дори не помня какво пях. Главата ми бе замаяна.
На другата заран един другар пристигнал да ме търси вкъщи. Искал да ритаме на открито. А мама му споделила: " Той към този момент е на открито и играе ".
" Къде играе? "
" На финала ", дала отговор тя.
Когато стигнахме до стадиона, всичките ми съотборници слязоха от рейса с костюми. Освен мен. Аз носех ужасяващ спортен екип, а телевизионните камери бяха ориентирани право в лицето ми. Разстоянието до съблекалнята бе 300 метра. Може би 3 минути пешком. Щом влязох в съблекалнята, телефонът ми полудя. Всички ме виждаха по малкия екран. Получих 25 известия за 3 минути.
Единственият, на който върнах позвъняването, беше най-хубавият ми другар. " Брат, не знам дали ще играя. Нямам визия какво става. Просто гледай телевизия ".
В 63-ата минута треньорът ме пусна в игра. Дебютирах за " Андерлехт " на 16 години и 11 дни.
Загубихме финала, само че аз бях на седмото небе. Изпълних обещанието към мама и дядо. Точно тогава към този момент знаех, че всичко ще бъде наред.
През идващия сезон по едно и също време играех в Лига Европа и завършвах последната си година в гимназията. Ходех на учебно заведение с голям сак, тъй като следобяд трябваше да пипвам аероплан. Спечелихме купата с голяма преднина, а аз станах №2 в анкетата за футболист на Африка. Пълна полуда!
Всъщност чаках всичко това да се случи, само че не и толкоз бързо. Медиите ме натовариха с големи упования. Особено в националния тим. По някаква причина просто не играех добре за Белгия. Не се получаваше и това е.
Но, хайде стига! Бях на седемнайсет. Осемнайсет. Деветнайсет!
Когато нещата вървяха добре, четях похвали във вестниците и ме назоваха Ромелу Лукаку, белгийски нападател.
Когато нещата не вървяха толкоз добре, ме назоваха Ромелу Лукаку, белгийски нападател от конгоански генезис.
Ако не харесвате играта ми, това е ОК. Но аз се родих в Белгия. Израснах в Антверп, Лиеж и Брюксел. Сънувах, че нося екипа на " Андерлехт ". Мечтаех да бъда Венсан Компани. Започвам изречението на холандски и го приключвам на френски. Ще включа някоя дума на испански или португалски - зависи в кой квартал се намирам.
Аз съм белгиец.
Ние всички сме белгийци. Точно това прави тази страна толкоз готина, нали?
Не знам за какво някои мои сънародници толкоз доста желаят да се проваля. Когато бях в " Челси " и не играех, те ми се присмиваха. Когато отидох в " Уест Бромич ", ми се подиграваха.
Но няма проблем. Тези хора не бяха до мен, когато смесвахме млякото с вода. Щом не сте били до мен, когато нямахме нищо, значи не можете да ме разберете.
Знаете ли кое е занимателно? Когато бях дете, пропуснах 10 сезона от Шампионската лига. Просто не можехме да си го позволим. Влизах в класната стая и всички говореха за финала нощес. А аз нямах концепция какво се е случило. През 2002 година след " Реал " - " Байер " децата повтаряха " Боже мой, какво воле! "
Трябваше да се преструвам, че знам защо приказват. Две седмици по-късно един другар изтегли видеото с гола на Зидан и най-сетне го видях. Същото лято отидох в къщата му, с цел да виждам Феномена Роналдо във финала на международното състезание. Всичко останало от този шампионат бяха истории, които чух от другите деца.
Сега играх на второто си международно състезание и знаете ли какво? Този път се забавлявах. Животът е прекомерно къс за стрес и драма. Хората могат да приказват каквото си желаят за мен и тима.
Когато бяхме деца, даже не можех да виждам Тиери Анри по малкия екран. Сега се изучавам всеки ден от него в националния отбор. Стоя до тази легенда от плът и кръв, а той ми споделя по какъв начин да се движа по терена. Тиери е единственият човек на света, който гледа футбол повече от мен. Дискутираме мачовете от Втора Бундеслига, разбирате ли?
" Хей, Тиери, гледа ли схемата на " Фортуна” Дюселдорф? "
" Не ставай малоумен. Разбира се, че я видях. "
За мен това е най-хубавото възприятие на света. И в действителност, в действителност доста желая дядо да е в близост и да види всичко това.
Не приказвам за Висшата лига.
Нито за " Манчестър Юнайтед ".
Не и за Шампионската лига.
Не за международното състезание.
Просто желаех дядо да е тук, с цел да види живота, който имаме в този момент. Иска ми се да мога да го чуя още един път по телефона и да му опиша...
" Видя ли? Казах ли ти? Дъщеря ти е добре. Вече няма плъхове в жилището. Повече не спим на пода. Сега сме добре. Сега сме супер ".
Вече не се постанова да ревизират персоналната ми карта. Те знаят нашето име...
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ