Софийска приказка за синдрома на бетона
Снощи, 8 юли, в София се състоя следващо тематично празненство. Темата, несъмнено, е най-модерната – застрояване. Този път сцената обаче е по-новичка – квартал " Обеля ".
Извън съответното място, тематиката е до болежка позната. Имат хората някое място в квартала, което е по-зеленичко, където могат да играят децата им, а не да висят единствено зомбирани пред телефони, таблети и компютри, където могат да се поразходят след работа, където могат да си поприказват с някой комшия или съквърталец – където могат да се поотпуснат. И внезапно хоп – оградка изниква като гъбки след пролетен дъжд, багерче почва да ровчи като кокошка в купчина просо – изобщо, напредъкът пристигнал без тези хора са го желаят.
От друга страна, такива полянки и градинки се случва по този начин, че в действителност са на някого. Било там равнища преди едиколко си десетилетия, пристигнали комунистите и освободили всички от частната им благосъстоятелност. Но нали десетина година преди края на XX век комунистите ги изгонихме – най-малко по този начин разправят, нищо че като се огледаш и все дейни борци виждаш тъкмо по постовете, които най-вече власт дават – та почнахме да връщаме земеделска земя. Само че дали връщаме каквото би трябвало на който би трябвало е напълно различен въпрос – тъй като достоверни данни и документи от Втората международна война мъчно се пазят. С други думи, водата стана ужасно мътна. А както добре знаем, в мътна вода се ловят огромни риби.
И се почна с риболова – този, имотния. Защото в София, за разлика от съвсем на всички места другаде в България, към момента има демографски напредък. Идват от цялата страна хора, най-много с цел да търсят късмет за работа и по-добър живот. Тези хора би трябвало да живеят някъде. Щом би трябвало, ще им построим – с оптималната облага. Я какъв брой парцели има, които може да се урегулират, в детайли да се устроят и застроят. Има и хора, които може да го създадат законно. А по-късно – ами това си е моят парцел, ще върша каквото си желая. Отсреща стоят управляващите, узаконили работата, подвигат плещи и повтарят: " Законно е ". Правят го по-лекичко първоначално, тъй като тогава гневът на считащите себе си за прецакани хора, искащи да има най-малко къде да стъпят на зелено отвън входа си, е най-силен и има заплаха някой да пострада. После, малко по малко, на дневен ред идват ежедневните проблеми – в работата те натискат за всичко, децата би трябвало да се стягат в учебно заведение, родителите би трябвало да ги водиш на доктор, ремонтът, който все отлагаш, става наложителен - пък и я, през днешния ден има готин мач, какво ще се занимавам с тая проклета ограда. И по този начин, гневът отива на назад във времето – а скоро почва да ти пука все по-малко, че полянката ей там към този момент става бетонна.
Сега, в тази ситуация с " Обеля ", приказваме за нещо много по-безопасно от да вземем за пример някой нов небостъргач – градеж на заплатен паркинг. Имотът е частен, върнат е по процедура за реставрация. По закон, с цел да може общината да се разпореди с парцела, би трябвало да го откупи. Това важи за де факто всички случаи на митинги срещу градежи в София - в " Младост ", " Лозенец ", " Стрелбище ", " Овча купел ", " Дианабад " и така нататък Общината обаче нормално споделя, че няма пари – за друго са планувани. С други думи – когато казусът стане забележим с помощта на някоя ограда, към този момент е късно, защото всичко е законно. Ако не е напълно законно, преодолява се – тъй като българинът като част от гражданско общество е толерантен само в неглижирането, не и в отбраната на интереса.
И въпреки всичко – когато в София всички се наместим по този начин, че да сме " година. " до " година. ", може би тогава ще се сетим по-масово, че по този начин не се живее. И че частната благосъстоятелност не трябва да се постанова постоянно и безусловно над публичния интерес. Защото в случай че ще живеем по този начин, то грам не ни би трябвало страна – всеки може да се избавя поединично. Правим го непрекъснато и всеки ден виждаме до каква степен ни докара това!
Автор: Ивайло Ачев
Извън съответното място, тематиката е до болежка позната. Имат хората някое място в квартала, което е по-зеленичко, където могат да играят децата им, а не да висят единствено зомбирани пред телефони, таблети и компютри, където могат да се поразходят след работа, където могат да си поприказват с някой комшия или съквърталец – където могат да се поотпуснат. И внезапно хоп – оградка изниква като гъбки след пролетен дъжд, багерче почва да ровчи като кокошка в купчина просо – изобщо, напредъкът пристигнал без тези хора са го желаят.
От друга страна, такива полянки и градинки се случва по този начин, че в действителност са на някого. Било там равнища преди едиколко си десетилетия, пристигнали комунистите и освободили всички от частната им благосъстоятелност. Но нали десетина година преди края на XX век комунистите ги изгонихме – най-малко по този начин разправят, нищо че като се огледаш и все дейни борци виждаш тъкмо по постовете, които най-вече власт дават – та почнахме да връщаме земеделска земя. Само че дали връщаме каквото би трябвало на който би трябвало е напълно различен въпрос – тъй като достоверни данни и документи от Втората международна война мъчно се пазят. С други думи, водата стана ужасно мътна. А както добре знаем, в мътна вода се ловят огромни риби.
И се почна с риболова – този, имотния. Защото в София, за разлика от съвсем на всички места другаде в България, към момента има демографски напредък. Идват от цялата страна хора, най-много с цел да търсят късмет за работа и по-добър живот. Тези хора би трябвало да живеят някъде. Щом би трябвало, ще им построим – с оптималната облага. Я какъв брой парцели има, които може да се урегулират, в детайли да се устроят и застроят. Има и хора, които може да го създадат законно. А по-късно – ами това си е моят парцел, ще върша каквото си желая. Отсреща стоят управляващите, узаконили работата, подвигат плещи и повтарят: " Законно е ". Правят го по-лекичко първоначално, тъй като тогава гневът на считащите себе си за прецакани хора, искащи да има най-малко къде да стъпят на зелено отвън входа си, е най-силен и има заплаха някой да пострада. После, малко по малко, на дневен ред идват ежедневните проблеми – в работата те натискат за всичко, децата би трябвало да се стягат в учебно заведение, родителите би трябвало да ги водиш на доктор, ремонтът, който все отлагаш, става наложителен - пък и я, през днешния ден има готин мач, какво ще се занимавам с тая проклета ограда. И по този начин, гневът отива на назад във времето – а скоро почва да ти пука все по-малко, че полянката ей там към този момент става бетонна.
Сега, в тази ситуация с " Обеля ", приказваме за нещо много по-безопасно от да вземем за пример някой нов небостъргач – градеж на заплатен паркинг. Имотът е частен, върнат е по процедура за реставрация. По закон, с цел да може общината да се разпореди с парцела, би трябвало да го откупи. Това важи за де факто всички случаи на митинги срещу градежи в София - в " Младост ", " Лозенец ", " Стрелбище ", " Овча купел ", " Дианабад " и така нататък Общината обаче нормално споделя, че няма пари – за друго са планувани. С други думи – когато казусът стане забележим с помощта на някоя ограда, към този момент е късно, защото всичко е законно. Ако не е напълно законно, преодолява се – тъй като българинът като част от гражданско общество е толерантен само в неглижирането, не и в отбраната на интереса.
И въпреки всичко – когато в София всички се наместим по този начин, че да сме " година. " до " година. ", може би тогава ще се сетим по-масово, че по този начин не се живее. И че частната благосъстоятелност не трябва да се постанова постоянно и безусловно над публичния интерес. Защото в случай че ще живеем по този начин, то грам не ни би трябвало страна – всеки може да се избавя поединично. Правим го непрекъснато и всеки ден виждаме до каква степен ни докара това!
Автор: Ивайло Ачев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ