Първанов: Под невиждан външен натиск властта харизва една от най-важните страни от историята ни
Снимка Булфото
Нова историческа книга излиза под редакцията на Георги Първанов. Заглавието е " Илинденско-Преображенското въстание 1903 през погледа на европейските дипломати ", заяви epicenter.bg .
Представянето на документалния алманах
ще бъде на следващия ден от 11 часа в хотел „ Интерконтинентал София ”, когато ще се организира и полемика на тематика: „ Чий е Гоце Делчев?! Още за оценките на Илинден 1903 година, 115 години по-късно ”.
Предлагаме ви в задатък предговора на книгата, в който Първанов подлага на критика политиката на Заев след сключване на Договора с България, дава оценка за новото име на прилежащата ни страна както и акцентира пропуснатите шансове на българските управляващи да защитят българщината в Македония.
Георги Първанов
президент на РБългария (2002-2012)
Илинден – неюбилейни размишления
(Вместо предговор)
Идеята за този алманах породи непринудено.
Преди време управлението на АБВ изиска среща с министър-председателя. В хода на диалога обосновахме нуждата от една по-твърда позиция към Скопие по съществени исторически въпроси. Разговорът се завъртя към българския темперамент на революционните битки, в т. ч. и за Илинденско-Преображенското въстание. „ А какво ще кажат нашите западни сътрудници ” – възкликна присъстващ на срещата млад посланик, на значима позиция в Министерство на външните работи. „ Просто ще им напомним какво са писали по тази тематика европейските дипломати преди повече от век ” – беше моят отговор.
Разделихме се с упованието да има една по-активна българска позиция след референдума за името на Македония. Междувременно Гърция реши своите проблеми, Скопие промени името на страната... Народното ни заседание възторжено ратифицира Протокола за присъединение на Северна Македония към НАТО. И българският спор се сведе до това кой е „ за ” или „ срещу ” участието на съседите ни в Алианса.
Винаги съм подкрепял участието на Македония в НАТО и Европейски Съюз. И поради общата сигурност на района, и в името на нашето двустранно сплотяване. Но малко ми идва допълнително този знаменател. Ние имаме доста повече национални ползи, (не единствено исторически мотиви), с цел да търсим сближението, от това да го вършим основно поради евроатлантически цели ...
Извън непосредствения повод от диалога в кабинета на премиера, стои въпросът защо е належащо това издание (и уповавам се – други сходни публикации).
След години на застой връзките сред България и Македония се развиха доста динамично. Всъщност радикално се промени обстановката в Скопие, както и мястото на Република Македония на интернационалната сцена.
Какво се случи сред София и Скопие и по какъв начин то се съотнася към оценката на събитията от предишното?
Беше време, когато деляхме историята на правилото – в Скопие си присвояват Гоце Делчев и Яне Сандански, нашите развяваха като знаме Тодор Александров и Иван Михайлов.
Сега, обаче, виждам по какъв начин под невъобразим външен напън и безхаберие ръководещите харизват една от най-важните страници от историята ни.
Мисля, че това е значимо, защото ако отстъпим и историята, губим всичко... Остана ни единствено ролята на пазач на една опожарена, ограбена, унищожена територия, каквато е предишното на македонския въпрос.
Отстъпвахме позиции, губехме част по част от това нещо, което за предците беше идея.
Не съм срещу съседите ни да градят новата еднаквост, само че не мога да се съглася това да бъде за наша сметка.
И актуалният документален алманах, и размислите които споделям, са подбудени от новия „ двоен Илинден ” – от метода на отбелязването на годишнината от въстанието, от посланията и премълчаните истини на държавните ръководители, на политиците и обществото.
На 2 август 2018 година, в наличието на министър председателите на България и Македония в Благоевград беше маркирана 115 годишнина от Илинденско-Преображенското въстание. Двамата приказваха малко. Ако бях недобронамерен щях да допълня неразбираемо. По-точно би било да кажем, че се показваха внимателно. Важно им беше да покажат, че са дружно и на това празненство, и пред този монумент на Гоце Делчев.
Събитието беше отразено с присъщата на доста от сегашните ни медии досада, гарнирана с адмирация. Зоран Заев, който въпреки всичко означи, че празнува Илинденско-преображенското въстание, дни по-късно произнесе нещо, което провокира стихия у нас. Пред македонската 1 ТВ Заев рече, че „ Илинденското въстание е македонско и в случай че някой жител от България желае, дано го празнува ”.
И като заваляха едни мнения, та цяла неделя. Мнозина от българските политици сгълчаха З. Заев, само че отделиха повече време на препирните между тях. Никой, обаче, не се изрече всъщност, не сподели, че въстанието е българско по своя народен темперамент.
В един миг Борисов скръцна със зъби на Заев в смисъл да не не помни, че след Илинден ще пристигна и Видовден (т. е. въпреки всичко ние ще би трябвало да ги утвърждаваме за НАТО и ЕС). А най-после З. Заев се извини на „ приятелите и братята ” като уточни, че мненията са направени „ по нехайство ” и са неверни.
Пак през август 2018 година, на брега на Преспанското езеро беше подписан контракт, с който се завърши десетилетния спор сред Атина и Скопие. Гърция реши абсолютно, с експлицитни, съответни записи в контракта историческите си проблеми с Македония. Македонските ръководещи се отхвърлиха от претенциите към античната история. Това очерта опция за одобряване на македонската еднаквост на основата на българското минало.
България също има своя Договор за другарство, добросъседство и съдействие, подписан на 1 август 2017 година в Скопие (всичко се случва през август, когато означаваме годишнината от Илинденско-Преображенското въстание). Договорът беше „ copypaste ” на Декларацията, подписана от Иван Костов и Люпчо Георгиевски през 1999 година. Но даже и фактът на провъзгласяването на Декларацията за Договор беше положителен, той препотвърди значими правила в нови условия.
Договорът беше един добър знак и към популацията на двете страни, и към интернационалните ни сътрудници. Не всеки ден на (от) Балканите има положителни вести.
Споменах за съвпадението на текстовете сред Декларацията и Договора не с цел да недооценявам последния. А тъй като не трябва да забравяме, че още през 1999 година бяха контрактувани положителни текстове, които останаха на книга и даже бяха искрено нарушавани за един дълъг период1.
Важно място в Договора сред София и Скопие заемаше понятието „ обща история ”. Там то присъстваше с конкретизиране, че ще има единни празнувания на събития от нашето минало. Това единствено по себе си е едно допустимо тълкувание на понятието.
Подобни знаци направихме с Борис Трайковски, президент на Република Македония за интервала 1999-2004 година. По време на наши срещи поднасяхме цветя на паметниците на Гоце Делчев и Яне Сандански в Благоевград, Мелник, Струмица. Б. Борисов и З. Заев го вършат даже по-често и за това би трябвало да бъдат поздравени.
Това е належащо, само че към този момент е незадоволително изискване. Общите празнувания, придружени с провокативни изявления от македонските ръководещи, демонстрираха какъв брой значимо е да се дефинира ясно понятието „ обща история ”.
В еуфорията при подписването на Договора, към 1 и 2 август 2017 година никой не обърна внимание на речта на македонския министър председател Зоран Заев пред гроба на Гоце Делчев, в която той повтори добре познатите тези за „ двойния Илинден ”, обвързвайки въстанието от 1903 година и Антифашисткото заседание от 1944, на което се взема решение за развиване на Македония като федеративна единица в границите на Югославия.
„ Да го искористиме ” (използваме – приликата сред някои български и македонски думи е привидна и хлъзгава – б. а.) повода, празнуването на държавността, на страната Р. Македония, двойният Илинден ... рече З. Заев в речта си пред гроба на Гоце Делчев и в наличието на българската делегация безусловно продължи: „... Заставаме дружно, македонци, албанци, турци, сърби, власи, роми, бошняци, други... ”. На главното честване, същият ден, на Мечкин Камен (Крушево) ръководителят на македонския парламент Талат Джафери, когато говореше за въстанието от 1903 година и първите илинденци, изброи същите етноси. И в двете публични слова българите блестят с отсъствието си.
Управляващите в Скопие „ искористиха ” мотива на Илинден и за поредна година да си създадат македонистичен прочит за Илинден (неагресивно, за разлика от опозицията и президента Георге Иванов).
Високопоставената ни делегация възпитано премълча провокативното изявление на Заев от август 2017 година. Надявах се да е тъй като имаме положителни шахматисти и, както е в този спорт, сме записали „ прикрит ход ” в отсрочена партия.
А в действителност, още тогава стоеше остро въпросът ние имаме ли отговор на новото издание на македонистичните тези.
Българските политици заедно (и ръководещи, и парламентарна опозиция) мълчаха и в други случаи, когато З. Заев звучеше провокативно.
Непосредствено след Софийската среща на Европейски Съюз за Западните Балкани през май 2018 година се появиха и публични информации, и обстойни мнения за ново предложение в наименованието на западната ни съседка.
Премиерът Зоран Заев гръмко съобщи, че Република Илинденска Македония2 е името, „ за което е вероятен компромис с Гърция ”. В малко, само че прочувствено изказване той обоснова концепцията: „... Илинден е нашето славно минало... нашата държавност и горделивост... С това решение пазим достолепието и заздравяваме нашата македонска еднаквост ”.
В допълнение, когато изброява етносите с принос в илинденската битка, Заев възпроизвежда познатия лист от 1-2 август 2017 година3.
Реакцията на концепцията за Илинденска Македония в София беше по-скоро с мнения, които звучаха приветствено, или най-малко одобрително. Министърът на външните работи Ек. Захариева съобщи, че предложението е задоволително..., тъй като към 70 български офицери взели участие във въстаническите дейности от 1903 година.
Предложих на новоизбраното по това време управление на партия АБВ позиция, посредством която да сезираме новосъздадената „ Междудисциплинарната комисия ” за решение на българо-македонските исторически разногласия.
Реагирахме остро на концепцията, защото тя не беше плод на разбирането за общото ни минало. Тъкмо противоположното – това беше прям опит за посягане към българската история.
Идеята на З. Заев можеше да се пояснява като поредна, решаваща стъпка за отказ от теорията за античните корени на македонската държава4.
Това следващо предложение на Скопие утвърждаваше и търсеше интернационална легитимация за концепцията, че македонската държавност е обвързвана с двойния Илинден – въстанието от 1903 година и Антифашисткото заседание от 1944 година...
Българските историци реагираха остро – проф. Иван Илчев, проф. Пламен Павлов, проф. Божидар Димитров... по-меко и заоблено ръководителят на взаимната комисия проф. Ангел Димитров, някогашен дипломат в Скопие.
След плахата, положителна и в последна сметка неуместна изява на външния министър Захариева, държавното управление потъна в дълбока тишина. Парламентарната съпротива в София по този начин и не се обади по тематиката (и повода не е единствено в неналичието на експертиза). Май АБВ си остана единствената партия с публична реакция.
Идеята за „ Илинденска Македония ” не мина поради гръцката опозиция. Това предложение обаче беше значимо, тъй като показваше новата философия на Скопие по въпроса – да се търсят корените на македонската държавност в илинденските събития. И каквото и ново предложение да правеха, повтаряха настойчиво, че „ Илинден е държавнотворен... ”.
Отново малко на брой бяха тези наши сънародници, които реагираха на името Северна Македония. И още веднъж български учени оповестиха позиция, в която се акцентира, че името „ Северна Македония е явно неточно във връзка с България и българските ползи ”... Най-малкото поради вероятни искания към Пиринска Македония, която също е „ северна ”5.
Нямам упования, че основаната по Договора българо-македонска комисия ще реши главните проблеми. По-вероятно е с времето да се трансформира от ден на ден в гръмоотвод – без база, без явен мандат, оказвайки се в неспособност „ да развърже възела например по казуса за характера на Илинденско-Преображенското въстание. За разлика от смесения междудисциплинарен комитет, основан в контракта сред Атина и Скопие (чл. 8), тъй като в техния контракт политиците и дипломатите са решили огромните противоречиви въпроси, а това е постоянна база за работа на експертите.
И с времето все по-силна ще става нуждата от нова политико-дипоматическа договореност сред София и Скопие, която да дефинира оптимално понятието обща история. Защото се видя, че единствено с пожелателни деклрации от наша страна нищо не се случва.
Кои бяха главните разновидности за решение на въпроса:
1) Декларираме, че имаме обща история и всеки си развива досегашните тези, без да спорим остро. Това, обаче, очевидно не се получава.
2) Опитваме се да формираме общата визия даже до степен да мислим за общ учебник. Може би и нека, само че не се ангажирам да предвиждам по кое време това би било допустимо...
3) Политиците в действителност „ оставят историята на историците ” и се посвещават на всичко друго – от евроатлантически упоритости до инфраструктурни планове. И това е бягство от действителността.
Припламналата през август 2018 година полемика сподели, че не можем да си „ заравяме главата в пясъка ”; нужен е прям спор и разговор, който да докара до образуването на единно виждане за общата ни история.
Целта на гръцката дипломация беше да убеди Скопие, че нямат нищо общо в исторически план; нашата задача е по-трудна – да се съгласим, че историята ни е обща, на база българско национално съзнание. Но задачата ни има и преимущества – на наша страна са документите, историческите доказателства...
В Скопие би трябвало да схванат, че не могат да градят еднаквост върху подправена основа; не е далновидно ... Разбраха го във връзка с гръцката история, би трябвало да го осъзнаят и във връзка с общото минало.
Най-важното е да се съгласим, че общото е вединното национално самосъзнание на популацията от територията на сегашните страни България и Македония; единни са националните ни цели и задачи – от Средновековието, и през Възраждането, през ХІХ и част от ХХ век (вкл. и в годините към Илинденско-Преображенското въстание).
Предлагам да не спорим, когато в Скопие настояват, че Илинден от 1903 година е фундаментът на македонската държавност. Само да прибавим, че това удостоверява тезата за създаването на македонската страна като факт от българската история. Което не можем да кажем за характера на Антифашисткото заседание от 1944 година, което утвърждава Македония като детайл от Югославия. По отношение на това събитие не може да имаме искания за връзка.
Но не можем да се откажем от разбирането си, че Илинденско-Преображенското въстание е връхна точка в революционните и освободителните ни битки и че е продължение на делото на нашите възрожденци.
Въстанието от 1903 година е българско, защото подавляващата част от основателите, уредниците и участниците в него се усещат българи. Като такива ги дефинират и в отчетите си непознатите консули и кореспондентите на вестници в Македония и Одринска Тракия6.
Как се самоопределят през днешния ден хората от Битолско, Крушевско или Скопие – това си е тяхна работа и ние не би трябвало да постановяваме схващане, друго от тяхното самоопределяне.
В дните към Илинден 2017 година прочетох мнения, че с контракта и съпътстващите го събития е „ заровен македонизмът ”.
Това просто не е правилно и не е работещо. Вярното и значимото е, че бидейки македонист З. Заев даде знаци, че може да извади антибългарското жило на македонизма – и това към този момент можеше да бъде историческа заслуга. Впрочем, ще призная, че при започване на своето ръководство Заев имаше моята благосклонност за „ чекорите ” (стъпките), които направи; надявах се да ги развие сполучливо.
Преувеличената и прибързана теза за успеха над македонизма появила се към илинденските тържества от 2017 година може би постанова справедлив разбор на явлението от дистанцията на времето.
Дълго време огромна част от тези, които у нас демонстрират интерес към македонския въпрос виждаха неговото разрешаване като резултат от „ замяната на тоталитарното ръководство в Република Македония с демократично ”, което, съгласно тях, би дало опция на голямата част от славянското население да се самоопредели като българско. По този мотив още през 1993 година предупреждавах, че това са „ наивни упования и че при Вътрешна македонска революционна организация – ДПМНЕ национализмът на македонистична основа ще е даже по-силен ”. Уви, оказах се прав.
През годините по-скоро съм считал, че реалистичната цел за обозримото бъдеще е за очистване на македонизма от антибългарския му темперамент и устременост. В този смисъл би трябвало да признаем, че в Скопие е имало водачи, при които острието на антибългаризма е било притъпявано в немалка степен (при Л. Георгиевски, при Борис Трайковски...).
Необходима е продължителна, търпелива и упорита работа да се наложи истината за българския исторически корен на популацията във Вардарския дял на Македония. И за това, че македонизмът беше вкоренен върху вековната снага на българската нация; че основаването на Република Македония е реалност от българската история.
Сега правим заедно история. В началото на ХХ в. и надалеч преди този момент имаме една (единна) история. Имали сме общи цели; популацията от Мизия, Тракия и Македония е имало единно национално съзнание (независимо от разликите в тактиката).
В края на ХІХ и при започване на ХХ в. по своя етнонационален темперамент македонският въпрос е неоспоримо български. Това се удостоверява от най-престижните статистики, произхождащи от македонското освободително придвижване, както и проучванията, дело на авторитетни български и задгранични учени. В голямото си мнозинствославянското население на Македония има българско съзнание. Национален темперамент има освободителната битка на революционните организации – Вътрешната организация и Върховния комитет, както и активността на църквата, просветното дело. С блестящо изразен български образ е периодическият щемпел в Македония.
Настоящето издание не си слага амбициозната цел да направи научни открития. Стремежът ни е не да въведем в теоретичен оборот нови документи; по-скоро да напомним някои материали, които са известни на научната общественост, само че както демонстрираха последните събития – позабравени от политиците и дипломацията.
Съставителите стъпват на солидната основа на работата, свършена от учените в предходните десетилетия. А това е голяма по своя размер и прецизна от научна позиция активност по издирването, събирането и систематизирането на документи.
Почти всеки от оповестените дипломатически отчети съдържа недвусмислена информация за българския етнически състав на популацията от Македония (виж например отчетите на френския общоприет консул в Солун, документ № 3 или на посланика на Франция в Цариград, документ № 9).
Английският дипломат в Цариград написа: „ цяла Македония като се изключи 130 села, е била въвлечена в българската въстаническа организация (документ № 1, 11/24 февр. 1902 година). А австроунгарският външен министър е безапелационен: „ Българското придвижване закупи темперамент на въстание… “ (док. № 19). Многобройни са информациите за репресиите и жестокостите на османските управляващи по отношение на въстаналите български села.
Обнародваните дипломатически документи демонстрират, че „ великите сили “ са наясно с характера на главните цели на революционната организация. За разлика от вестникарски изявления, дипломатите одобряват, че задачата на въстанието не е прокламиране на самостоятелност: „ Целите на комитета са по-умерени, в сравнение с се показват (документ № 2, февр. 1902). Предвижданата автономност ще откри втора Източна Румелия, евентуално със същия резултат “ заключава в месечния си преглед английският дипломат в Цариград. Подобни разбори има и в дипломатическата кореспонденция на Германия и Австро-Унгария.
Наистина концепцията за автономност, включително и за държавнополитическо отделяне на Македония (или на част от нея) е остаряла съвсем колкото самия македонски въпрос.
Това е концепция „ чисто българска “ (израз на Димо Хаджидимов) и тя показва осъзнатата уязвимост на македонската политика на България, отбранителния й темперамент. В последна сметка отделянето на македонските българи цели точно запазване на националния, български образ на региона. Само че стратезите не бяха планували симбиозата сред концепцията за независима страна в Македония и македонизма.
И най-после нещо, което е изключително значимо. „ Великите сили “ не се трогват от информациите за нещастието на поробените българи в Македония. В диалозите и кореспонденцията сред дипломатите и на най-високо държавно равнище те показват угриженост само за статуквото на Балканите, под претекст, че това е „ еднакво на мира в Европа “ (док. № 19). Те не просто реагират отрицателно, когато поробените българи дръзнат да се борят за правата си. В оповестените документи има текстове, които поразяват със своя цинизъм: „ Такава една политика била законна; още повече, че потушаването на въстанието било освен право, само че даже дълг на турското държавно управление “ е тезата на немския император Вилхем II, изразена пред австроунгарския външен министър (№ 22).
Българският народен въпрос (основен детайл от който е македонският) поражда и се развива върху основата на компромис сред огромните европейски страни за наследството на „ болния човек “ – Османската империя. Десетилетия наред в политиката на „ великите сили “ се означават няколко трайни черти – слаба заинтригуваност, минимална разпоредителност (и то единствено под напора на събитията), емфатичен блян към опазване на салдото посред им, да не позволен усилване на съветското въздействие в региона7. Всяка аналогия със в този момент протичащи се събития и процеси е инцидентна, както се споделя.
Има значително дипломатически документи, в които се признава, че ситуацията на популацията е отвратително. Но създателите им не стигат по-далеч в рекомендациите си за минимални промени, които да подсигуряват живота и сигурността на българите в Македония, предвид на тяхното успокояване (Доклад на френския общоприет консул в Солун, документ № 3).
Реформите също имат план да не позволен усилването на българите в Македония; по тази причина в концепциите за административно прегрупиране се планува разбъркване с други етноси.
(Това подтиква в идващите години Гърция и Сърбия за развиване на така наречен въоръжени пропаганди...).
Със единодушието на „ великите сили ” през септември 1903 година в наличието на съветския император Николай ІІ и австроунгарският император Франц Йосиф І, както и техните външни министри е подписан протокол за промени. Предложенията са минималистични, по-скоро имитационни и не удовлетворяват задачите на популацията и революционната организация. На всичко от горната страна Одринска Тракия е изключена от реформената стратегия.
Имитационните и извънредно неефективни промени са прекъснати след Младотурския прелом от 1908 година, когато двете съществени крила на революционната организация поддържат основаването на легални партии – Съюз на българските конституционни клубове и Народно-федеративна партия (българска секция).
Фактите са задоволително доста и ясни, нужна е политическа воля от българска страна. За отстояване на историческата истина. Дали като анекс към съществуващия контракт сред София и Скопие, или под друга форма би трябвало да се утвърди разбирането, че до първите десетилетия на ХХ в. Историята ни е обща, тъй като популацията на Македония има единно, българско национално съзнание.
ВЪВ ВРЪЗКА С ИЗГОТВЕНИЯ ОТ ГЕРБ ЗАКОН ЗА ЦЕНЗУРА НА МЕДИИТЕ В ИНТЕРНЕТСПИРАМЕ ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА ПИСАНЕ НА КОМЕНТАРИ БЕЗ АВТОР В САЙТА!
ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА, МОЛЯ, РЕГИСТРИРАЙТЕ съдебна експертиза ЗА СЕКУНДИ ТУК - https://petel.bg/registration.html
--> --> --> --> 
рекламаКоментариКоментирай посредством FacebookЗа да пишете мнения, апелирам регистрирайте се за секунди ТУКНапиши коментарИме:Коментар: Източник: petel.bg
Нова историческа книга излиза под редакцията на Георги Първанов. Заглавието е " Илинденско-Преображенското въстание 1903 през погледа на европейските дипломати ", заяви epicenter.bg .
Представянето на документалния алманах
ще бъде на следващия ден от 11 часа в хотел „ Интерконтинентал София ”, когато ще се организира и полемика на тематика: „ Чий е Гоце Делчев?! Още за оценките на Илинден 1903 година, 115 години по-късно ”.
Предлагаме ви в задатък предговора на книгата, в който Първанов подлага на критика политиката на Заев след сключване на Договора с България, дава оценка за новото име на прилежащата ни страна както и акцентира пропуснатите шансове на българските управляващи да защитят българщината в Македония.
Георги Първанов
президент на РБългария (2002-2012)
Илинден – неюбилейни размишления
(Вместо предговор)
Идеята за този алманах породи непринудено.
Преди време управлението на АБВ изиска среща с министър-председателя. В хода на диалога обосновахме нуждата от една по-твърда позиция към Скопие по съществени исторически въпроси. Разговорът се завъртя към българския темперамент на революционните битки, в т. ч. и за Илинденско-Преображенското въстание. „ А какво ще кажат нашите западни сътрудници ” – възкликна присъстващ на срещата млад посланик, на значима позиция в Министерство на външните работи. „ Просто ще им напомним какво са писали по тази тематика европейските дипломати преди повече от век ” – беше моят отговор.
Разделихме се с упованието да има една по-активна българска позиция след референдума за името на Македония. Междувременно Гърция реши своите проблеми, Скопие промени името на страната... Народното ни заседание възторжено ратифицира Протокола за присъединение на Северна Македония към НАТО. И българският спор се сведе до това кой е „ за ” или „ срещу ” участието на съседите ни в Алианса.
Винаги съм подкрепял участието на Македония в НАТО и Европейски Съюз. И поради общата сигурност на района, и в името на нашето двустранно сплотяване. Но малко ми идва допълнително този знаменател. Ние имаме доста повече национални ползи, (не единствено исторически мотиви), с цел да търсим сближението, от това да го вършим основно поради евроатлантически цели ...
Извън непосредствения повод от диалога в кабинета на премиера, стои въпросът защо е належащо това издание (и уповавам се – други сходни публикации).
След години на застой връзките сред България и Македония се развиха доста динамично. Всъщност радикално се промени обстановката в Скопие, както и мястото на Република Македония на интернационалната сцена.
Какво се случи сред София и Скопие и по какъв начин то се съотнася към оценката на събитията от предишното?
Беше време, когато деляхме историята на правилото – в Скопие си присвояват Гоце Делчев и Яне Сандански, нашите развяваха като знаме Тодор Александров и Иван Михайлов.
Сега, обаче, виждам по какъв начин под невъобразим външен напън и безхаберие ръководещите харизват една от най-важните страници от историята ни.
Мисля, че това е значимо, защото ако отстъпим и историята, губим всичко... Остана ни единствено ролята на пазач на една опожарена, ограбена, унищожена територия, каквато е предишното на македонския въпрос.
Отстъпвахме позиции, губехме част по част от това нещо, което за предците беше идея.
Не съм срещу съседите ни да градят новата еднаквост, само че не мога да се съглася това да бъде за наша сметка.
И актуалният документален алманах, и размислите които споделям, са подбудени от новия „ двоен Илинден ” – от метода на отбелязването на годишнината от въстанието, от посланията и премълчаните истини на държавните ръководители, на политиците и обществото.
На 2 август 2018 година, в наличието на министър председателите на България и Македония в Благоевград беше маркирана 115 годишнина от Илинденско-Преображенското въстание. Двамата приказваха малко. Ако бях недобронамерен щях да допълня неразбираемо. По-точно би било да кажем, че се показваха внимателно. Важно им беше да покажат, че са дружно и на това празненство, и пред този монумент на Гоце Делчев.
Събитието беше отразено с присъщата на доста от сегашните ни медии досада, гарнирана с адмирация. Зоран Заев, който въпреки всичко означи, че празнува Илинденско-преображенското въстание, дни по-късно произнесе нещо, което провокира стихия у нас. Пред македонската 1 ТВ Заев рече, че „ Илинденското въстание е македонско и в случай че някой жител от България желае, дано го празнува ”.
И като заваляха едни мнения, та цяла неделя. Мнозина от българските политици сгълчаха З. Заев, само че отделиха повече време на препирните между тях. Никой, обаче, не се изрече всъщност, не сподели, че въстанието е българско по своя народен темперамент.
В един миг Борисов скръцна със зъби на Заев в смисъл да не не помни, че след Илинден ще пристигна и Видовден (т. е. въпреки всичко ние ще би трябвало да ги утвърждаваме за НАТО и ЕС). А най-после З. Заев се извини на „ приятелите и братята ” като уточни, че мненията са направени „ по нехайство ” и са неверни.
Пак през август 2018 година, на брега на Преспанското езеро беше подписан контракт, с който се завърши десетилетния спор сред Атина и Скопие. Гърция реши абсолютно, с експлицитни, съответни записи в контракта историческите си проблеми с Македония. Македонските ръководещи се отхвърлиха от претенциите към античната история. Това очерта опция за одобряване на македонската еднаквост на основата на българското минало.
България също има своя Договор за другарство, добросъседство и съдействие, подписан на 1 август 2017 година в Скопие (всичко се случва през август, когато означаваме годишнината от Илинденско-Преображенското въстание). Договорът беше „ copypaste ” на Декларацията, подписана от Иван Костов и Люпчо Георгиевски през 1999 година. Но даже и фактът на провъзгласяването на Декларацията за Договор беше положителен, той препотвърди значими правила в нови условия.
Договорът беше един добър знак и към популацията на двете страни, и към интернационалните ни сътрудници. Не всеки ден на (от) Балканите има положителни вести.
Споменах за съвпадението на текстовете сред Декларацията и Договора не с цел да недооценявам последния. А тъй като не трябва да забравяме, че още през 1999 година бяха контрактувани положителни текстове, които останаха на книга и даже бяха искрено нарушавани за един дълъг период1.
Важно място в Договора сред София и Скопие заемаше понятието „ обща история ”. Там то присъстваше с конкретизиране, че ще има единни празнувания на събития от нашето минало. Това единствено по себе си е едно допустимо тълкувание на понятието.
Подобни знаци направихме с Борис Трайковски, президент на Република Македония за интервала 1999-2004 година. По време на наши срещи поднасяхме цветя на паметниците на Гоце Делчев и Яне Сандански в Благоевград, Мелник, Струмица. Б. Борисов и З. Заев го вършат даже по-често и за това би трябвало да бъдат поздравени.
Това е належащо, само че към този момент е незадоволително изискване. Общите празнувания, придружени с провокативни изявления от македонските ръководещи, демонстрираха какъв брой значимо е да се дефинира ясно понятието „ обща история ”.
В еуфорията при подписването на Договора, към 1 и 2 август 2017 година никой не обърна внимание на речта на македонския министър председател Зоран Заев пред гроба на Гоце Делчев, в която той повтори добре познатите тези за „ двойния Илинден ”, обвързвайки въстанието от 1903 година и Антифашисткото заседание от 1944, на което се взема решение за развиване на Македония като федеративна единица в границите на Югославия.
„ Да го искористиме ” (използваме – приликата сред някои български и македонски думи е привидна и хлъзгава – б. а.) повода, празнуването на държавността, на страната Р. Македония, двойният Илинден ... рече З. Заев в речта си пред гроба на Гоце Делчев и в наличието на българската делегация безусловно продължи: „... Заставаме дружно, македонци, албанци, турци, сърби, власи, роми, бошняци, други... ”. На главното честване, същият ден, на Мечкин Камен (Крушево) ръководителят на македонския парламент Талат Джафери, когато говореше за въстанието от 1903 година и първите илинденци, изброи същите етноси. И в двете публични слова българите блестят с отсъствието си.
Управляващите в Скопие „ искористиха ” мотива на Илинден и за поредна година да си създадат македонистичен прочит за Илинден (неагресивно, за разлика от опозицията и президента Георге Иванов).
Високопоставената ни делегация възпитано премълча провокативното изявление на Заев от август 2017 година. Надявах се да е тъй като имаме положителни шахматисти и, както е в този спорт, сме записали „ прикрит ход ” в отсрочена партия.
А в действителност, още тогава стоеше остро въпросът ние имаме ли отговор на новото издание на македонистичните тези.
Българските политици заедно (и ръководещи, и парламентарна опозиция) мълчаха и в други случаи, когато З. Заев звучеше провокативно.
Непосредствено след Софийската среща на Европейски Съюз за Западните Балкани през май 2018 година се появиха и публични информации, и обстойни мнения за ново предложение в наименованието на западната ни съседка.
Премиерът Зоран Заев гръмко съобщи, че Република Илинденска Македония2 е името, „ за което е вероятен компромис с Гърция ”. В малко, само че прочувствено изказване той обоснова концепцията: „... Илинден е нашето славно минало... нашата държавност и горделивост... С това решение пазим достолепието и заздравяваме нашата македонска еднаквост ”.
В допълнение, когато изброява етносите с принос в илинденската битка, Заев възпроизвежда познатия лист от 1-2 август 2017 година3.
Реакцията на концепцията за Илинденска Македония в София беше по-скоро с мнения, които звучаха приветствено, или най-малко одобрително. Министърът на външните работи Ек. Захариева съобщи, че предложението е задоволително..., тъй като към 70 български офицери взели участие във въстаническите дейности от 1903 година.
Предложих на новоизбраното по това време управление на партия АБВ позиция, посредством която да сезираме новосъздадената „ Междудисциплинарната комисия ” за решение на българо-македонските исторически разногласия.
Реагирахме остро на концепцията, защото тя не беше плод на разбирането за общото ни минало. Тъкмо противоположното – това беше прям опит за посягане към българската история.
Идеята на З. Заев можеше да се пояснява като поредна, решаваща стъпка за отказ от теорията за античните корени на македонската държава4.
Това следващо предложение на Скопие утвърждаваше и търсеше интернационална легитимация за концепцията, че македонската държавност е обвързвана с двойния Илинден – въстанието от 1903 година и Антифашисткото заседание от 1944 година...
Българските историци реагираха остро – проф. Иван Илчев, проф. Пламен Павлов, проф. Божидар Димитров... по-меко и заоблено ръководителят на взаимната комисия проф. Ангел Димитров, някогашен дипломат в Скопие.
След плахата, положителна и в последна сметка неуместна изява на външния министър Захариева, държавното управление потъна в дълбока тишина. Парламентарната съпротива в София по този начин и не се обади по тематиката (и повода не е единствено в неналичието на експертиза). Май АБВ си остана единствената партия с публична реакция.
Идеята за „ Илинденска Македония ” не мина поради гръцката опозиция. Това предложение обаче беше значимо, тъй като показваше новата философия на Скопие по въпроса – да се търсят корените на македонската държавност в илинденските събития. И каквото и ново предложение да правеха, повтаряха настойчиво, че „ Илинден е държавнотворен... ”.
Отново малко на брой бяха тези наши сънародници, които реагираха на името Северна Македония. И още веднъж български учени оповестиха позиция, в която се акцентира, че името „ Северна Македония е явно неточно във връзка с България и българските ползи ”... Най-малкото поради вероятни искания към Пиринска Македония, която също е „ северна ”5.
Нямам упования, че основаната по Договора българо-македонска комисия ще реши главните проблеми. По-вероятно е с времето да се трансформира от ден на ден в гръмоотвод – без база, без явен мандат, оказвайки се в неспособност „ да развърже възела например по казуса за характера на Илинденско-Преображенското въстание. За разлика от смесения междудисциплинарен комитет, основан в контракта сред Атина и Скопие (чл. 8), тъй като в техния контракт политиците и дипломатите са решили огромните противоречиви въпроси, а това е постоянна база за работа на експертите.
И с времето все по-силна ще става нуждата от нова политико-дипоматическа договореност сред София и Скопие, която да дефинира оптимално понятието обща история. Защото се видя, че единствено с пожелателни деклрации от наша страна нищо не се случва.
Кои бяха главните разновидности за решение на въпроса:
1) Декларираме, че имаме обща история и всеки си развива досегашните тези, без да спорим остро. Това, обаче, очевидно не се получава.
2) Опитваме се да формираме общата визия даже до степен да мислим за общ учебник. Може би и нека, само че не се ангажирам да предвиждам по кое време това би било допустимо...
3) Политиците в действителност „ оставят историята на историците ” и се посвещават на всичко друго – от евроатлантически упоритости до инфраструктурни планове. И това е бягство от действителността.
Припламналата през август 2018 година полемика сподели, че не можем да си „ заравяме главата в пясъка ”; нужен е прям спор и разговор, който да докара до образуването на единно виждане за общата ни история.
Целта на гръцката дипломация беше да убеди Скопие, че нямат нищо общо в исторически план; нашата задача е по-трудна – да се съгласим, че историята ни е обща, на база българско национално съзнание. Но задачата ни има и преимущества – на наша страна са документите, историческите доказателства...
В Скопие би трябвало да схванат, че не могат да градят еднаквост върху подправена основа; не е далновидно ... Разбраха го във връзка с гръцката история, би трябвало да го осъзнаят и във връзка с общото минало.
Най-важното е да се съгласим, че общото е вединното национално самосъзнание на популацията от територията на сегашните страни България и Македония; единни са националните ни цели и задачи – от Средновековието, и през Възраждането, през ХІХ и част от ХХ век (вкл. и в годините към Илинденско-Преображенското въстание).
Предлагам да не спорим, когато в Скопие настояват, че Илинден от 1903 година е фундаментът на македонската държавност. Само да прибавим, че това удостоверява тезата за създаването на македонската страна като факт от българската история. Което не можем да кажем за характера на Антифашисткото заседание от 1944 година, което утвърждава Македония като детайл от Югославия. По отношение на това събитие не може да имаме искания за връзка.
Но не можем да се откажем от разбирането си, че Илинденско-Преображенското въстание е връхна точка в революционните и освободителните ни битки и че е продължение на делото на нашите възрожденци.
Въстанието от 1903 година е българско, защото подавляващата част от основателите, уредниците и участниците в него се усещат българи. Като такива ги дефинират и в отчетите си непознатите консули и кореспондентите на вестници в Македония и Одринска Тракия6.
Как се самоопределят през днешния ден хората от Битолско, Крушевско или Скопие – това си е тяхна работа и ние не би трябвало да постановяваме схващане, друго от тяхното самоопределяне.
В дните към Илинден 2017 година прочетох мнения, че с контракта и съпътстващите го събития е „ заровен македонизмът ”.
Това просто не е правилно и не е работещо. Вярното и значимото е, че бидейки македонист З. Заев даде знаци, че може да извади антибългарското жило на македонизма – и това към този момент можеше да бъде историческа заслуга. Впрочем, ще призная, че при започване на своето ръководство Заев имаше моята благосклонност за „ чекорите ” (стъпките), които направи; надявах се да ги развие сполучливо.
Преувеличената и прибързана теза за успеха над македонизма появила се към илинденските тържества от 2017 година може би постанова справедлив разбор на явлението от дистанцията на времето.
Дълго време огромна част от тези, които у нас демонстрират интерес към македонския въпрос виждаха неговото разрешаване като резултат от „ замяната на тоталитарното ръководство в Република Македония с демократично ”, което, съгласно тях, би дало опция на голямата част от славянското население да се самоопредели като българско. По този мотив още през 1993 година предупреждавах, че това са „ наивни упования и че при Вътрешна македонска революционна организация – ДПМНЕ национализмът на македонистична основа ще е даже по-силен ”. Уви, оказах се прав.
През годините по-скоро съм считал, че реалистичната цел за обозримото бъдеще е за очистване на македонизма от антибългарския му темперамент и устременост. В този смисъл би трябвало да признаем, че в Скопие е имало водачи, при които острието на антибългаризма е било притъпявано в немалка степен (при Л. Георгиевски, при Борис Трайковски...).
Необходима е продължителна, търпелива и упорита работа да се наложи истината за българския исторически корен на популацията във Вардарския дял на Македония. И за това, че македонизмът беше вкоренен върху вековната снага на българската нация; че основаването на Република Македония е реалност от българската история.
Сега правим заедно история. В началото на ХХ в. и надалеч преди този момент имаме една (единна) история. Имали сме общи цели; популацията от Мизия, Тракия и Македония е имало единно национално съзнание (независимо от разликите в тактиката).
В края на ХІХ и при започване на ХХ в. по своя етнонационален темперамент македонският въпрос е неоспоримо български. Това се удостоверява от най-престижните статистики, произхождащи от македонското освободително придвижване, както и проучванията, дело на авторитетни български и задгранични учени. В голямото си мнозинствославянското население на Македония има българско съзнание. Национален темперамент има освободителната битка на революционните организации – Вътрешната организация и Върховния комитет, както и активността на църквата, просветното дело. С блестящо изразен български образ е периодическият щемпел в Македония.
Настоящето издание не си слага амбициозната цел да направи научни открития. Стремежът ни е не да въведем в теоретичен оборот нови документи; по-скоро да напомним някои материали, които са известни на научната общественост, само че както демонстрираха последните събития – позабравени от политиците и дипломацията.
Съставителите стъпват на солидната основа на работата, свършена от учените в предходните десетилетия. А това е голяма по своя размер и прецизна от научна позиция активност по издирването, събирането и систематизирането на документи.
Почти всеки от оповестените дипломатически отчети съдържа недвусмислена информация за българския етнически състав на популацията от Македония (виж например отчетите на френския общоприет консул в Солун, документ № 3 или на посланика на Франция в Цариград, документ № 9).
Английският дипломат в Цариград написа: „ цяла Македония като се изключи 130 села, е била въвлечена в българската въстаническа организация (документ № 1, 11/24 февр. 1902 година). А австроунгарският външен министър е безапелационен: „ Българското придвижване закупи темперамент на въстание… “ (док. № 19). Многобройни са информациите за репресиите и жестокостите на османските управляващи по отношение на въстаналите български села.
Обнародваните дипломатически документи демонстрират, че „ великите сили “ са наясно с характера на главните цели на революционната организация. За разлика от вестникарски изявления, дипломатите одобряват, че задачата на въстанието не е прокламиране на самостоятелност: „ Целите на комитета са по-умерени, в сравнение с се показват (документ № 2, февр. 1902). Предвижданата автономност ще откри втора Източна Румелия, евентуално със същия резултат “ заключава в месечния си преглед английският дипломат в Цариград. Подобни разбори има и в дипломатическата кореспонденция на Германия и Австро-Унгария.
Наистина концепцията за автономност, включително и за държавнополитическо отделяне на Македония (или на част от нея) е остаряла съвсем колкото самия македонски въпрос.
Това е концепция „ чисто българска “ (израз на Димо Хаджидимов) и тя показва осъзнатата уязвимост на македонската политика на България, отбранителния й темперамент. В последна сметка отделянето на македонските българи цели точно запазване на националния, български образ на региона. Само че стратезите не бяха планували симбиозата сред концепцията за независима страна в Македония и македонизма.
И най-после нещо, което е изключително значимо. „ Великите сили “ не се трогват от информациите за нещастието на поробените българи в Македония. В диалозите и кореспонденцията сред дипломатите и на най-високо държавно равнище те показват угриженост само за статуквото на Балканите, под претекст, че това е „ еднакво на мира в Европа “ (док. № 19). Те не просто реагират отрицателно, когато поробените българи дръзнат да се борят за правата си. В оповестените документи има текстове, които поразяват със своя цинизъм: „ Такава една политика била законна; още повече, че потушаването на въстанието било освен право, само че даже дълг на турското държавно управление “ е тезата на немския император Вилхем II, изразена пред австроунгарския външен министър (№ 22).
Българският народен въпрос (основен детайл от който е македонският) поражда и се развива върху основата на компромис сред огромните европейски страни за наследството на „ болния човек “ – Османската империя. Десетилетия наред в политиката на „ великите сили “ се означават няколко трайни черти – слаба заинтригуваност, минимална разпоредителност (и то единствено под напора на събитията), емфатичен блян към опазване на салдото посред им, да не позволен усилване на съветското въздействие в региона7. Всяка аналогия със в този момент протичащи се събития и процеси е инцидентна, както се споделя.
Има значително дипломатически документи, в които се признава, че ситуацията на популацията е отвратително. Но създателите им не стигат по-далеч в рекомендациите си за минимални промени, които да подсигуряват живота и сигурността на българите в Македония, предвид на тяхното успокояване (Доклад на френския общоприет консул в Солун, документ № 3).
Реформите също имат план да не позволен усилването на българите в Македония; по тази причина в концепциите за административно прегрупиране се планува разбъркване с други етноси.
(Това подтиква в идващите години Гърция и Сърбия за развиване на така наречен въоръжени пропаганди...).
Със единодушието на „ великите сили ” през септември 1903 година в наличието на съветския император Николай ІІ и австроунгарският император Франц Йосиф І, както и техните външни министри е подписан протокол за промени. Предложенията са минималистични, по-скоро имитационни и не удовлетворяват задачите на популацията и революционната организация. На всичко от горната страна Одринска Тракия е изключена от реформената стратегия.
Имитационните и извънредно неефективни промени са прекъснати след Младотурския прелом от 1908 година, когато двете съществени крила на революционната организация поддържат основаването на легални партии – Съюз на българските конституционни клубове и Народно-федеративна партия (българска секция).
Фактите са задоволително доста и ясни, нужна е политическа воля от българска страна. За отстояване на историческата истина. Дали като анекс към съществуващия контракт сред София и Скопие, или под друга форма би трябвало да се утвърди разбирането, че до първите десетилетия на ХХ в. Историята ни е обща, тъй като популацията на Македония има единно, българско национално съзнание.
ВЪВ ВРЪЗКА С ИЗГОТВЕНИЯ ОТ ГЕРБ ЗАКОН ЗА ЦЕНЗУРА НА МЕДИИТЕ В ИНТЕРНЕТСПИРАМЕ ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА ПИСАНЕ НА КОМЕНТАРИ БЕЗ АВТОР В САЙТА!
ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА, МОЛЯ, РЕГИСТРИРАЙТЕ съдебна експертиза ЗА СЕКУНДИ ТУК - https://petel.bg/registration.html
--> --> --> --> рекламаКоментариКоментирай посредством FacebookЗа да пишете мнения, апелирам регистрирайте се за секунди ТУКНапиши коментарИме:Коментар: Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ