Преди 60 г.: Америка загуби най-харизматичния си президент
Снимка: БТА/АР
***
Вашингтон, 22 ноември 1963 година /БТА/ Тук публично бе обявено, че президентът Кенеди е умрял от раните в главата в 21 часа българско време.
***
Вашингтон, 22 ноември 1963 година /БТА/ Според конституцията на Съединените щати вицепрезидентът Линдън Джонсън автоматически става президент на републиката до идните избори, които ще се състоят през ноември 1964 година.
***
Вашингтон, 22 ноември 1963 година /БТА/ Вицепрезидентът на Съединени американски щати Линдън Джонсън пое всички конституционни компетенции на президента на Съединени американски щати незабавно след гибелта на Джон Кенеди. Линдън Джонсън постави клетва пред районния арбитър Сара Хюз в 21.38 часа българско време на борда на президентския аероплан на летището в Далас, няколко минути преди да отлети за Вашингтон.
В Служебния бюлетин на Българска телеграфна агенция е оповестен репортаж на кореспондента на Юнайтед прес интеренешънъл Мериман Смит, свидетел на убийството:
Убийството на президента Кенеди
София, 23 ноември 1963 година /Бележка на Юнайтед прес интеренешънъл: Кореспондентът Мериман Смит, упълномощен при Белия дом от 1941 година насам, е бил свидетел на убийството на президента Кенеди в Далас. При завръщането на Джонсън във Вашингтон Смит е бил единственият сътрудник на информационна организация в самолета на новия президент./
Снимка: Getty Images
Следва информацията на Смит:
Вашингтон, 23 ноември 1963 година /ЮПИ/ Беше безшумно слънчево пладне, когато нашата кавалкада от коли мина през центъра на Далас. Колоната напусна комерсиалния център и навлезе в хубаво шосе, краят на което се губеше в нещо като парк. Аз бях в журналистическата кола, снабдена с преносим радиотелефон. Бях седнал на предната седалка сред водача и Малкълм Килдъф, изпълняващ длъжността секретар по печата при Белия дом през времетраенето на обиколката на президента из Тексас. Други трима кореспонденти седяха откъм гърба.
Внезапно се чуха три глухи гърмежа. Първият прозвуча глухо, само че вторият и третият бяха безспорни. Пушечни изстрели.
Снимка: Getty Images
Колата на президента, която се намираше на към 150 или 200 метра напред, сякаш се поколеба. Забелязахме блъсканица в колата на защитата, която следваше президентската кола.
Третата кола в колоната беше на вицепрезидента Линдън Джонсън. Зад него беше колата на неговата защита. След това идвахме ние.
Нашата кола остана неподвижна за може би не повече от няколко секунди, само че те ми се сториха цяла безкрайност. Понякога историята експлодира пред самите очи на индивида, само че даже и най-опитният наблюдаващ се стъписва, тъй като има граница на това, което човешкият разум може да побере.
Погледнах напред към колата на президента, само че не можах да видя нито него, нито губернатора на Тексас Джон Конали, който беше в същата кола. И двамата бяха пристигнали от Вашингтон с тази специфична лимузина на Белия дом, чийто покрив е целият от специфична транспарантна пластмаса. Стори ми се, че видях някакво блестящо алено леке, което несъмнено беше роклята на госпожа Кенеди.
Снимка: Getty Images
Всички в нашите кола започнахме да крещим на водача, да се приближи до президентската лимузина. В този миг обаче тя излетя напред с огромна скорост, заобиколена от служители на реда на мотоциклети.
Нашата кола потегли също напред. Заобиколихме колата на Джонсън и неговата защита и се понесохме по шосето, едвам смогвайки да следваме президентската лимузина, зад която се носеше колата на защитата.
Зад един завой те се изгубиха. Когато и ние минахме завоя, разбрахме къде отиваме - болничното заведение Паркланд, огромна постройка вляво от шосето. След изострен завой нашата кола се закова на място пред вратата на болничното заведение, където към този момент стоеше президентската лимузина. Аз се втурнах към нея.
Президентът беше на задната седалка, паднал по очи върху скута на госпожа Кенеди, която бе обвила главата му с ръце и се бе навела над него, сякаш му шепнеше нещо.
Губернаторът Конали лежеше по тил на пода на колата, а главата и раменете му бяха в прегръдките на жена му Нели, която глухо хлипаше. Кръв се процеждаше през плата на костюма на губернатора, начело на гърдите. Не можех да видя раната на президента. Но забелязах, че вътрешността на колата и задната седалка са опръскани с кръв и една тъмночервена линия се стичаше по дясната страна на тъмносивия костюм на президента. От репортерската кола аз бях предал по радиото до Бюрото на Юпи в Далас, че против колата на Кенеди са били дадени три пушечни изстрела. След като видях кървавата сцена пред входа на болничното заведение обаче, ми стана напълно ясно, че непременно би трябвало да се добера до телефон.
Снимка: Getty Images
Клинт Хил, шеф на защитата на госпожа Кенеди, се бе навел също навътре в президентската лимузина.
- Сериозно ли е ранен, Клинт? - го запитах аз.
- Той е мъртъв! - отговори късо той.
Не помня към този момент ясно какво стана пред вратата на болничното заведение. Разтревожени гласове, напрежение... " Къде демон да го вземе са тези носилки?... Бързо доктор!... Идва!... Полека, внимавайте!... И тук-таме заглушен рев.
Аз се втурнах през вратата в един от болничните коридори. Първото нещо, което видях, беше някаква дребна канцелария. Вътре един мъж с очила ровеше в куп болнични формуляри. На дребна масичка до него имаше телефон.
- Как взимаш външна линия? - едвам смогнах да изрека аз. Президентът е ранен!
- Завърти " 9 "! - сподели индивидът.
Трябваше да въртя два пъти преди да мога да взема връзка с бюрото на Юнайтед прес интеренешънъл в Далас. Бързо продиктувах бюлетин, в който споделях, че президентът Кенеди е ранен съществено, евентуално съдбовно, от патроните на килъра, до момента в който колата му минавала по улиците на Далас.
Снимка: Getty Images
Болничните колички, на които бяха положени президентът и губернаторът, минаха извън по коридора, до момента в който диктувах, само че аз бях извърнат с тил към вратата и ги видях, едвам когато бяха към този момент стигнали до манипулационната за незабавни случаи, на към 100 стъпки надалеч.
Разбрах, че са минали обаче, от ужасения израз на лицето на индивида край мен.
Докато стоях в канцеларията, мъчейки се да преразкажа на сътрудника на другия завършек на жицата какво е станало и по едно и също време да проследявам събитията в болничното заведение, хората се суетяха по коридорите.
Килдъф, от Бюрото по печата при Белия дом, тичаше нагоре и надолу из фоайето. Полицейски началници викаха на чиновниците от болничното заведение да се отдръпват. Двама свещеници бързаха, стиснали крепко в ръце вдигнатите поли на расата си. Един полицейски офицер изтича по коридора с уред за преливане на кръв, следван от доктор в бяла престилка.
Свещениците излязоха и споделиха, че президентът е поел последното причестяване на католиците. Те споделиха, че той е към момента жив, само че е в безсъзнание. Започнаха да идват хората от антуража на президента. Колите им се забавили в бъркотията по улиците.
Снимка: Getty Images
Телефонните апарати в болничното заведение бяха безценен разкош и аз държах слушалката на моя, решен на всичко, само че да не я изпусна. Страхувах се да направя крачка от канцеларията, с цел да не изгубя контакт с външния свят. Трябваше обаче да я захвърля, откакто Килдъф и Уейн Хокс, секретар в Белия дом, минаха бегом около мен и извикаха, че по-късно Килдъф ще направи декларация в стаята на медицинските сестри на горния етаж.
Изтичах след тях. Стигнах до вратата на тази стая. Мъчейки се да управлява гласа си, Килдъф сподели: " Президентът Джон Фитцджералд Кенеди умря в 13:00. "
Втурнах се към близката канцелария. Телефонната централа на болничното заведение беше безнадеждно заета. Зърнах Вирджиния Пейет, брачна половинка на шефа на бюрото на Юнайтед прес интеренешънъл в южните щати и самата тя остарял публицист. Казах ѝ да се опита да влезе по отношение на Бюрото в Далас от телефонните автомати на горния етаж.
Отчаян от невъзможността да взема телефонна връзка от централата, аз се помолих на една сестра. Тя ме преведе през лабиринт от коридори и стълби до един автомат. Свързах се с Бюрото, само че Вирджиния бе съумяла към този момент да приказва преди мен.
Изтичах назад до стаята на медицинските сестри. Там Джигс Фовър от транспортния отдел при Белия дом, ме сграбчи за рамото и ми сподели, че Килдъф желае трима от упълномощените при Белия дом публицисти да отлетят с президентския аероплан до Вашингтон.
- Той те търси долу - сподели Фовър. Бягай!
Втурнах се по стълбите и, изхвърчайки из вратата, можах да видя по какъв начин Килдъф напуща региона на болничното заведение в журналистическата кола.
Чарлз Робертс от сп. " Нюзуик ", Сид Дейвис от радиоразпръсквателната компания " Уестингхаус " и аз започнахме да молим един полицейски офицер да ни закара до летището с неговата служебна кола. Охраната беше наредила да не се употребяват полицейските сирени към летището, само че този полицейски офицер от Далас свърши идеална работа, като майсторски ни прекара през най-оживения трафик, който в миналото съм виждал.
Когато излязохме от колата в края на пистата на летището, на към 200 метра от президентския аероплан, Килдъф ни видя и стартира да ни маха да бързаме. Когато стигнахме до него, той ни сподели, че в самолета могат да влязат единствено двама публицисти и че Линдън Джонсън се готви да постави клетва за встъпване в служба като президент на Съединени американски щати на борда на самолета, който ще отлети незабавно по-късно.
Видях няколко телефонни кабини наоколо и попитах дали ще имам време да оповестя в организацията. Той отговори: " Добре, само че за бога, бързай! "
Тогава стартира нов телефон призрачен сън. Нашето бюро в Далас отговаряше заето. Опитах да се свържа с Вашингтон. Всички линии бяха заети. Тогава повиках Бюрото на Юнайтед прес интеренешънъл в Ню Йорк, където сътрудника се смая като ме чу. Казах му, че вицепрезидентът следва да постави клетва на борда на самолета.
Килдъф се появи на вратата на самолета и стартира диво да ръкомаха към моята кабина. Затръшнах вратата и се спуснах към самолета. Един детектив ме спря по пътя, с цел да ми каже: " Падна Ви гребена от джоба ".
В президентския аероплан, с който толкоз постоянно съм пътувал като кореспондент, всички пердета в по-голямата кабина бяха пуснати и вътре беше горещо и полутъмно. Килдъф ни прекара до президентската кабина, на две трети обратно в самолета. Тази кабина се употребява нормално като място за конференции и побира от 8 до 10 души. Промъкнах се през вратата и преброих 27 души. Джонсън стоеше в центъра, до жена си. Областният арбитър Сара Хюз, към 67-годишна жена с богатство лице, стоеше до него с дребна черна библия в ръце.
В кабинета ставаше все по-топло и по-топло. Джонсън се безпокоеше, че някои от помощниците на Кенеди няма да могат да влязат вътре. Той подкани хората да се сгъстят, само че фотографът го предизвести, че това ще направи съвсем невероятно да се направи добра фотография.
Оказа се, че Джонсън чака госпожа Кенеди, която се съвземаше в дребната спалня на опашката на самолета. Тя се появи сама, облечена в аления вълнен костюм, с който беше през цялата заран, до момента в който по този начин радостно се ръкуваше с хората на летището до рамото на своя брачен партньор.
Лицето ѝ беше восъчно неясно, само че очите ѝ бяха сухи. Приятелски ръце се простряха към нея, когато тя леко се препъна. Джонсън взе двете ѝ ръце в своите и я настани до себе си отляво. Съпругата му лейди Бърд стоеше от дясната му страна със замръзнала на лицето ѝ напрегната полуусмивка.
Снимка: Getty Images
Джонсън кимна към госпожа Хюз.
- Вдигнете дясната си ръка и повтаряйте след мен!- сподели съдийката на Джонсън.
Навън изреваха моторите на реактивен аероплан, който кацаше на пистата.
Г-жа Хюз протегна библията и Джонсън сложи огромната си лява длан върху нея. Дясната му ръка постепенно се издигна и съдийката стартира да чете конституционната клетва: " Тържествено се кълна, че правдиво ще послужвам като президент на Съединените американски щати.
Кратката гала завърши, когато Джонсън с корав глас повтори след съдийката: "...и дано ми оказва помощ господ! "
Джонсън се обърна първо към жена си, прегърна я и я целуна по бузата. След това се обърна към вдовицата на Кенеди, прегърна я с лявата си ръка и също я целуна по бузата.
Когато някои от присъстващите - демократи от Конгреса, сътрудници и помощници в Белия дом - се пробваха да се приближат до новия президент, той сякаш се отдръпна, очевидно не желаейки да получава поздравления.
Цялата гала търпя две минути, завърши в 15.38 ч. локално време и единствено секунди по-късно президентът сподели твърдо: " А в този момент да отлитаме! "
Пилотът полк. Джеймс Суиндъл неотложно пусна в ход огромните мотори. Няколко души слязоха незабавно от самолета. В него имаше място единствено за двама публицисти и това бяхме Робертс и аз, въпреки сега да не можехме да намерим празни места.
В 15.47 часа колелата на самолета се отделиха от пистата. Пилотът го издигна на извънредно огромна височина - 41 000 стъпки и с 625 благи в час го насочи към военновъздушната база " Андрюс " край Вашингтон.
Когато президентският аероплан потегли хоризонтално към столицата, госпожа Кенеди излезе от спалнята и отиде в задната част на самолета, в по този начин наречения фамилен хол. Това е частна кабина на президента, където той, тя, членовете на фамилията им и другари са прекарвали толкоз щастливи часове през време на полети, в диалози и смешки.
Ковчегът на Кенеди беше подложен в тази кабина от неговата защита.
Снимка: Getty Images/Guliver Photos
Г-жа Кенеди взе един стол и седна до ковчега. Така тя остана до края на полета. От време на време при нея идваха близки помощници на убития президент - Дейвид Пауърс, непосредствен другар и помощник; Кенет О`Донъл, секретар и политически съветник; Лорънс О`Брайън, връзка сред Кенеди и Конгреса; бригадният военачалник Годфри Макхю, асистент на Кенеди по въпросите на военновъздушните сили.
По едно време Джонсън влезе в основната кабина. Моята портативна пишеща машина се загуби някъде из болничното заведение и в този момент аз пишех на една голяма електрическа машина, която беше употребена от персоналната секретарка на Кенеди госпожа Евелин Линкълн за преписване на неговите речи.
Джонсън се приближи до моята маса, където аз се пробвах да записвам историческите събития, на които бях станал очевидец, и сподели:
- След няколко минути ще направя декларация и ще Ви дам копие от нея. После, като слезем на земята, ще повторя декларацията.
Това беше първата обществена декларация на новия държавен глава - къса и вълнуваща: " Това е печален миг за всички хора. Ние претърпяхме загуба, която не може да се опише. За мен това е една дълбока персонална покруса. Зная, че светът споделя тъгата на госпожа Кенеди и нейното семейство. Ще направя всичко по силите си. Това е всичко, което мога да направя. Моля за вашата помощ и за помощта на бога ".
Когато самолетът беше на към 45 минути от Вашингтон, новият президент се свърза по специфичния радиотелефон с майката на починалия президент госпожа Роз Кенеди.
- Как нямаше нещо, което можех да направя? - ѝ сподели той. Просто желаех да знаете това.
След него госпожа Джонсън изиска да приказва със остарялата госпожа Кенеди.
- Всички се усещаме по този начин, сякаш сърцата са ни изтръгнати - сподели тя.
За миг гласът ѝ се пречупи и тя прибави:
- Нашата обич и молитвите ни са с вас.
Малко по-късно президентът Джонсън повика по телефона Нели Конали, брачната половинка на тежко ранения губернатор на Тексас. Той ѝ сподели:
-Ние се молим дружно с теб, блага, и аз съм сигурен, че всичко ще свърши добре. Прегърни го и го целуни от мен.
Беше към този момент мрачно, когато огромният аероплан стартира да се спуска на светлината на Вашингтон. Когато моторите стопираха, аз благодарих на секретарката за пишещата машина, взех си шлифера и слязох по стълбата. Заедно с Робертс стояхме под крилото и наблюдавахме по какъв начин ковчегът на Кенеди бива спускан от опашката на самолета и бойци го отнасят към чакащата наоколо катафалка. Наблюдавахме по какъв начин госпожа Кенеди, братът на президента, министърът на правораздаването Робърт Кенеди, се качиха в катафалката дружно с ковчега.
Новият президент повтори своята първа декларация, с цел да бъде тя предадена по радиото и малкия екран. Той се ръкува с някои от посрещачите и се насочи към своя хеликоптер. Робертс и аз получихме места в различен хеликоптер, който трябваше също да кацне в двора на Белия дом. В кабинета до нас, в едно от огромните кресла край прозореца седеше Теодор Соренсен, един от най-близките сътрудници на Кенеди и негов специфичен консултант. Той не бе отишъл в Тексас със своя другар, само че бе пристигнал да го посрещне.
Соренсен седеше увиснал в креслото, плачейки безшумно. Неговата дълбока тъга беше сякаш знак на цялата покруса на събитията от последните 6 часа.
Докато хеликоптерът ни кръжеше в тъмнината на Белия дом, изглеждаше просто необикновено, че единствено 6 часа по-рано Джон Фитцджералд Кенеди е бил един витален, усмихващ се млад мъж.
Снимка: Getty Images
***
Вашингтон, 22 ноември 1963 година /БТА/ Тук публично бе обявено, че президентът Кенеди е умрял от раните в главата в 21 часа българско време.
***
Вашингтон, 22 ноември 1963 година /БТА/ Според конституцията на Съединените щати вицепрезидентът Линдън Джонсън автоматически става президент на републиката до идните избори, които ще се състоят през ноември 1964 година.
***
Вашингтон, 22 ноември 1963 година /БТА/ Вицепрезидентът на Съединени американски щати Линдън Джонсън пое всички конституционни компетенции на президента на Съединени американски щати незабавно след гибелта на Джон Кенеди. Линдън Джонсън постави клетва пред районния арбитър Сара Хюз в 21.38 часа българско време на борда на президентския аероплан на летището в Далас, няколко минути преди да отлети за Вашингтон.
В Служебния бюлетин на Българска телеграфна агенция е оповестен репортаж на кореспондента на Юнайтед прес интеренешънъл Мериман Смит, свидетел на убийството:
Убийството на президента Кенеди
София, 23 ноември 1963 година /Бележка на Юнайтед прес интеренешънъл: Кореспондентът Мериман Смит, упълномощен при Белия дом от 1941 година насам, е бил свидетел на убийството на президента Кенеди в Далас. При завръщането на Джонсън във Вашингтон Смит е бил единственият сътрудник на информационна организация в самолета на новия президент./
Снимка: Getty Images
Следва информацията на Смит:
Вашингтон, 23 ноември 1963 година /ЮПИ/ Беше безшумно слънчево пладне, когато нашата кавалкада от коли мина през центъра на Далас. Колоната напусна комерсиалния център и навлезе в хубаво шосе, краят на което се губеше в нещо като парк. Аз бях в журналистическата кола, снабдена с преносим радиотелефон. Бях седнал на предната седалка сред водача и Малкълм Килдъф, изпълняващ длъжността секретар по печата при Белия дом през времетраенето на обиколката на президента из Тексас. Други трима кореспонденти седяха откъм гърба.
Внезапно се чуха три глухи гърмежа. Първият прозвуча глухо, само че вторият и третият бяха безспорни. Пушечни изстрели.
Снимка: Getty Images
Колата на президента, която се намираше на към 150 или 200 метра напред, сякаш се поколеба. Забелязахме блъсканица в колата на защитата, която следваше президентската кола.
Третата кола в колоната беше на вицепрезидента Линдън Джонсън. Зад него беше колата на неговата защита. След това идвахме ние.
Нашата кола остана неподвижна за може би не повече от няколко секунди, само че те ми се сториха цяла безкрайност. Понякога историята експлодира пред самите очи на индивида, само че даже и най-опитният наблюдаващ се стъписва, тъй като има граница на това, което човешкият разум може да побере.
Погледнах напред към колата на президента, само че не можах да видя нито него, нито губернатора на Тексас Джон Конали, който беше в същата кола. И двамата бяха пристигнали от Вашингтон с тази специфична лимузина на Белия дом, чийто покрив е целият от специфична транспарантна пластмаса. Стори ми се, че видях някакво блестящо алено леке, което несъмнено беше роклята на госпожа Кенеди.
Снимка: Getty Images
Всички в нашите кола започнахме да крещим на водача, да се приближи до президентската лимузина. В този миг обаче тя излетя напред с огромна скорост, заобиколена от служители на реда на мотоциклети.
Нашата кола потегли също напред. Заобиколихме колата на Джонсън и неговата защита и се понесохме по шосето, едвам смогвайки да следваме президентската лимузина, зад която се носеше колата на защитата.
Зад един завой те се изгубиха. Когато и ние минахме завоя, разбрахме къде отиваме - болничното заведение Паркланд, огромна постройка вляво от шосето. След изострен завой нашата кола се закова на място пред вратата на болничното заведение, където към този момент стоеше президентската лимузина. Аз се втурнах към нея.
Президентът беше на задната седалка, паднал по очи върху скута на госпожа Кенеди, която бе обвила главата му с ръце и се бе навела над него, сякаш му шепнеше нещо.
Губернаторът Конали лежеше по тил на пода на колата, а главата и раменете му бяха в прегръдките на жена му Нели, която глухо хлипаше. Кръв се процеждаше през плата на костюма на губернатора, начело на гърдите. Не можех да видя раната на президента. Но забелязах, че вътрешността на колата и задната седалка са опръскани с кръв и една тъмночервена линия се стичаше по дясната страна на тъмносивия костюм на президента. От репортерската кола аз бях предал по радиото до Бюрото на Юпи в Далас, че против колата на Кенеди са били дадени три пушечни изстрела. След като видях кървавата сцена пред входа на болничното заведение обаче, ми стана напълно ясно, че непременно би трябвало да се добера до телефон.
Снимка: Getty Images
Клинт Хил, шеф на защитата на госпожа Кенеди, се бе навел също навътре в президентската лимузина.
- Сериозно ли е ранен, Клинт? - го запитах аз.
- Той е мъртъв! - отговори късо той.
Не помня към този момент ясно какво стана пред вратата на болничното заведение. Разтревожени гласове, напрежение... " Къде демон да го вземе са тези носилки?... Бързо доктор!... Идва!... Полека, внимавайте!... И тук-таме заглушен рев.
Аз се втурнах през вратата в един от болничните коридори. Първото нещо, което видях, беше някаква дребна канцелария. Вътре един мъж с очила ровеше в куп болнични формуляри. На дребна масичка до него имаше телефон.
- Как взимаш външна линия? - едвам смогнах да изрека аз. Президентът е ранен!
- Завърти " 9 "! - сподели индивидът.
Трябваше да въртя два пъти преди да мога да взема връзка с бюрото на Юнайтед прес интеренешънъл в Далас. Бързо продиктувах бюлетин, в който споделях, че президентът Кенеди е ранен съществено, евентуално съдбовно, от патроните на килъра, до момента в който колата му минавала по улиците на Далас.
Снимка: Getty Images
Болничните колички, на които бяха положени президентът и губернаторът, минаха извън по коридора, до момента в който диктувах, само че аз бях извърнат с тил към вратата и ги видях, едвам когато бяха към този момент стигнали до манипулационната за незабавни случаи, на към 100 стъпки надалеч.
Разбрах, че са минали обаче, от ужасения израз на лицето на индивида край мен.
Докато стоях в канцеларията, мъчейки се да преразкажа на сътрудника на другия завършек на жицата какво е станало и по едно и също време да проследявам събитията в болничното заведение, хората се суетяха по коридорите.
Килдъф, от Бюрото по печата при Белия дом, тичаше нагоре и надолу из фоайето. Полицейски началници викаха на чиновниците от болничното заведение да се отдръпват. Двама свещеници бързаха, стиснали крепко в ръце вдигнатите поли на расата си. Един полицейски офицер изтича по коридора с уред за преливане на кръв, следван от доктор в бяла престилка.
Свещениците излязоха и споделиха, че президентът е поел последното причестяване на католиците. Те споделиха, че той е към момента жив, само че е в безсъзнание. Започнаха да идват хората от антуража на президента. Колите им се забавили в бъркотията по улиците.
Снимка: Getty Images
Телефонните апарати в болничното заведение бяха безценен разкош и аз държах слушалката на моя, решен на всичко, само че да не я изпусна. Страхувах се да направя крачка от канцеларията, с цел да не изгубя контакт с външния свят. Трябваше обаче да я захвърля, откакто Килдъф и Уейн Хокс, секретар в Белия дом, минаха бегом около мен и извикаха, че по-късно Килдъф ще направи декларация в стаята на медицинските сестри на горния етаж.
Изтичах след тях. Стигнах до вратата на тази стая. Мъчейки се да управлява гласа си, Килдъф сподели: " Президентът Джон Фитцджералд Кенеди умря в 13:00. "
Втурнах се към близката канцелария. Телефонната централа на болничното заведение беше безнадеждно заета. Зърнах Вирджиния Пейет, брачна половинка на шефа на бюрото на Юнайтед прес интеренешънъл в южните щати и самата тя остарял публицист. Казах ѝ да се опита да влезе по отношение на Бюрото в Далас от телефонните автомати на горния етаж.
Отчаян от невъзможността да взема телефонна връзка от централата, аз се помолих на една сестра. Тя ме преведе през лабиринт от коридори и стълби до един автомат. Свързах се с Бюрото, само че Вирджиния бе съумяла към този момент да приказва преди мен.
Изтичах назад до стаята на медицинските сестри. Там Джигс Фовър от транспортния отдел при Белия дом, ме сграбчи за рамото и ми сподели, че Килдъф желае трима от упълномощените при Белия дом публицисти да отлетят с президентския аероплан до Вашингтон.
- Той те търси долу - сподели Фовър. Бягай!
Втурнах се по стълбите и, изхвърчайки из вратата, можах да видя по какъв начин Килдъф напуща региона на болничното заведение в журналистическата кола.
Чарлз Робертс от сп. " Нюзуик ", Сид Дейвис от радиоразпръсквателната компания " Уестингхаус " и аз започнахме да молим един полицейски офицер да ни закара до летището с неговата служебна кола. Охраната беше наредила да не се употребяват полицейските сирени към летището, само че този полицейски офицер от Далас свърши идеална работа, като майсторски ни прекара през най-оживения трафик, който в миналото съм виждал.
Когато излязохме от колата в края на пистата на летището, на към 200 метра от президентския аероплан, Килдъф ни видя и стартира да ни маха да бързаме. Когато стигнахме до него, той ни сподели, че в самолета могат да влязат единствено двама публицисти и че Линдън Джонсън се готви да постави клетва за встъпване в служба като президент на Съединени американски щати на борда на самолета, който ще отлети незабавно по-късно.
Видях няколко телефонни кабини наоколо и попитах дали ще имам време да оповестя в организацията. Той отговори: " Добре, само че за бога, бързай! "
Тогава стартира нов телефон призрачен сън. Нашето бюро в Далас отговаряше заето. Опитах да се свържа с Вашингтон. Всички линии бяха заети. Тогава повиках Бюрото на Юнайтед прес интеренешънъл в Ню Йорк, където сътрудника се смая като ме чу. Казах му, че вицепрезидентът следва да постави клетва на борда на самолета.
Килдъф се появи на вратата на самолета и стартира диво да ръкомаха към моята кабина. Затръшнах вратата и се спуснах към самолета. Един детектив ме спря по пътя, с цел да ми каже: " Падна Ви гребена от джоба ".
В президентския аероплан, с който толкоз постоянно съм пътувал като кореспондент, всички пердета в по-голямата кабина бяха пуснати и вътре беше горещо и полутъмно. Килдъф ни прекара до президентската кабина, на две трети обратно в самолета. Тази кабина се употребява нормално като място за конференции и побира от 8 до 10 души. Промъкнах се през вратата и преброих 27 души. Джонсън стоеше в центъра, до жена си. Областният арбитър Сара Хюз, към 67-годишна жена с богатство лице, стоеше до него с дребна черна библия в ръце.
В кабинета ставаше все по-топло и по-топло. Джонсън се безпокоеше, че някои от помощниците на Кенеди няма да могат да влязат вътре. Той подкани хората да се сгъстят, само че фотографът го предизвести, че това ще направи съвсем невероятно да се направи добра фотография.
Оказа се, че Джонсън чака госпожа Кенеди, която се съвземаше в дребната спалня на опашката на самолета. Тя се появи сама, облечена в аления вълнен костюм, с който беше през цялата заран, до момента в който по този начин радостно се ръкуваше с хората на летището до рамото на своя брачен партньор.
Лицето ѝ беше восъчно неясно, само че очите ѝ бяха сухи. Приятелски ръце се простряха към нея, когато тя леко се препъна. Джонсън взе двете ѝ ръце в своите и я настани до себе си отляво. Съпругата му лейди Бърд стоеше от дясната му страна със замръзнала на лицето ѝ напрегната полуусмивка.
Снимка: Getty Images
Джонсън кимна към госпожа Хюз.
- Вдигнете дясната си ръка и повтаряйте след мен!- сподели съдийката на Джонсън.
Навън изреваха моторите на реактивен аероплан, който кацаше на пистата.
Г-жа Хюз протегна библията и Джонсън сложи огромната си лява длан върху нея. Дясната му ръка постепенно се издигна и съдийката стартира да чете конституционната клетва: " Тържествено се кълна, че правдиво ще послужвам като президент на Съединените американски щати.
Кратката гала завърши, когато Джонсън с корав глас повтори след съдийката: "...и дано ми оказва помощ господ! "
Джонсън се обърна първо към жена си, прегърна я и я целуна по бузата. След това се обърна към вдовицата на Кенеди, прегърна я с лявата си ръка и също я целуна по бузата.
Когато някои от присъстващите - демократи от Конгреса, сътрудници и помощници в Белия дом - се пробваха да се приближат до новия президент, той сякаш се отдръпна, очевидно не желаейки да получава поздравления.
Цялата гала търпя две минути, завърши в 15.38 ч. локално време и единствено секунди по-късно президентът сподели твърдо: " А в този момент да отлитаме! "
Пилотът полк. Джеймс Суиндъл неотложно пусна в ход огромните мотори. Няколко души слязоха незабавно от самолета. В него имаше място единствено за двама публицисти и това бяхме Робертс и аз, въпреки сега да не можехме да намерим празни места.
В 15.47 часа колелата на самолета се отделиха от пистата. Пилотът го издигна на извънредно огромна височина - 41 000 стъпки и с 625 благи в час го насочи към военновъздушната база " Андрюс " край Вашингтон.
Когато президентският аероплан потегли хоризонтално към столицата, госпожа Кенеди излезе от спалнята и отиде в задната част на самолета, в по този начин наречения фамилен хол. Това е частна кабина на президента, където той, тя, членовете на фамилията им и другари са прекарвали толкоз щастливи часове през време на полети, в диалози и смешки.
Ковчегът на Кенеди беше подложен в тази кабина от неговата защита.
Снимка: Getty Images/Guliver Photos
Г-жа Кенеди взе един стол и седна до ковчега. Така тя остана до края на полета. От време на време при нея идваха близки помощници на убития президент - Дейвид Пауърс, непосредствен другар и помощник; Кенет О`Донъл, секретар и политически съветник; Лорънс О`Брайън, връзка сред Кенеди и Конгреса; бригадният военачалник Годфри Макхю, асистент на Кенеди по въпросите на военновъздушните сили.
По едно време Джонсън влезе в основната кабина. Моята портативна пишеща машина се загуби някъде из болничното заведение и в този момент аз пишех на една голяма електрическа машина, която беше употребена от персоналната секретарка на Кенеди госпожа Евелин Линкълн за преписване на неговите речи.
Джонсън се приближи до моята маса, където аз се пробвах да записвам историческите събития, на които бях станал очевидец, и сподели:
- След няколко минути ще направя декларация и ще Ви дам копие от нея. После, като слезем на земята, ще повторя декларацията.
Това беше първата обществена декларация на новия държавен глава - къса и вълнуваща: " Това е печален миг за всички хора. Ние претърпяхме загуба, която не може да се опише. За мен това е една дълбока персонална покруса. Зная, че светът споделя тъгата на госпожа Кенеди и нейното семейство. Ще направя всичко по силите си. Това е всичко, което мога да направя. Моля за вашата помощ и за помощта на бога ".
Когато самолетът беше на към 45 минути от Вашингтон, новият президент се свърза по специфичния радиотелефон с майката на починалия президент госпожа Роз Кенеди.
- Как нямаше нещо, което можех да направя? - ѝ сподели той. Просто желаех да знаете това.
След него госпожа Джонсън изиска да приказва със остарялата госпожа Кенеди.
- Всички се усещаме по този начин, сякаш сърцата са ни изтръгнати - сподели тя.
За миг гласът ѝ се пречупи и тя прибави:
- Нашата обич и молитвите ни са с вас.
Малко по-късно президентът Джонсън повика по телефона Нели Конали, брачната половинка на тежко ранения губернатор на Тексас. Той ѝ сподели:
-Ние се молим дружно с теб, блага, и аз съм сигурен, че всичко ще свърши добре. Прегърни го и го целуни от мен.
Беше към този момент мрачно, когато огромният аероплан стартира да се спуска на светлината на Вашингтон. Когато моторите стопираха, аз благодарих на секретарката за пишещата машина, взех си шлифера и слязох по стълбата. Заедно с Робертс стояхме под крилото и наблюдавахме по какъв начин ковчегът на Кенеди бива спускан от опашката на самолета и бойци го отнасят към чакащата наоколо катафалка. Наблюдавахме по какъв начин госпожа Кенеди, братът на президента, министърът на правораздаването Робърт Кенеди, се качиха в катафалката дружно с ковчега.
Новият президент повтори своята първа декларация, с цел да бъде тя предадена по радиото и малкия екран. Той се ръкува с някои от посрещачите и се насочи към своя хеликоптер. Робертс и аз получихме места в различен хеликоптер, който трябваше също да кацне в двора на Белия дом. В кабинета до нас, в едно от огромните кресла край прозореца седеше Теодор Соренсен, един от най-близките сътрудници на Кенеди и негов специфичен консултант. Той не бе отишъл в Тексас със своя другар, само че бе пристигнал да го посрещне.
Соренсен седеше увиснал в креслото, плачейки безшумно. Неговата дълбока тъга беше сякаш знак на цялата покруса на събитията от последните 6 часа.
Докато хеликоптерът ни кръжеше в тъмнината на Белия дом, изглеждаше просто необикновено, че единствено 6 часа по-рано Джон Фитцджералд Кенеди е бил един витален, усмихващ се млад мъж.
Снимка: Getty Images
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ