Кой е твоят вътрешен режисьор...
Случвало ли ви се е в миналото да си мислите, че живеете във филм? Не в динамични и забавни моменти, а в скучни и леко протяжни мързеливи следобеди. Или когато ви е скучно по време на някакви събрания и съвещания, да вземем за пример.
За първи път го изпитах като ученичка в учебно заведение. Не помня дали ми е било скучно или просто е било безшумно и всички са пишели нещо в тетрадките си, само че ясно помня по какъв начин внезапно се усетих като наблюдаващ. Сякаш виждах себе си и всички други от класа през окото на камера. Заиграх се да приближавам обектива. Мисля, че тогава осъзнах за първи път, че всеки има собствен вътрешен живот – друг от нормалното усещане, което прави.
Спирах фрагмента на замислени, съсредоточени и реещи се някъде лица и погледи. Тънка е границата сред това дали съм си го показала и съм го почувствала, или първо съм го почувствала и след това мозъкът ми е дал познатата форма на пояснение на необяснимото, наречена „ въобразявам си “, само че тогава за първи път се усетих все едно единствено играя, че съм ученичка в час. А в действителност съм нещо друго. Не знам какво, само че друго. „ Ей, но доста те мързи да пишеш! “, дръпна ми ухото учителката, която очевидно е била отвън обсега на обектива на вътрешния ми режисьор, който преди малко откри, че се фотографирам във филм.
Тъй като към този момент разпознавах това положение на разграничаване и наблюдаване, започнах да го виждам и моментите, в които ме връхлита. Никога не ми се случваше, когато съм напрегната или работя трескаво, когато ми е забавно, когато претърпявам нещо вълнуващо или трагично, нищо че и аз използвах клишето: „ В какъв филм се вкарах “. Когато в действителност се усещах като „ във филм “, моментите са били мудни. Или това, което се е случвало във външния свят, не ми е било изключително забавно. Мисълта не се е захващала за нищо, което да чопли като семки. Може и да е било това, което в медитационните практики назовават: „ да изпразниш мозъка “, само че тогава не знаех нищо за тези неща.
Thinkstock
Правеше ми усещане единствено репликата, която всекидневно чувах, въпреки и не постоянно съпроводена с дърпане на ухото: „ Ей, по какъв начин те мързи... да разтребиш, да си оправиш леглото, да танцуваш... „ Хич не обичах нощните заведения, ходех поради приятелите си, само че бързо се отплесквах и супер доста се дразнех като ме караха да ставам, с цел да танцувам. В такива моменти също се включваше вътрешният режисьор и си снимаше някакви фрагменти.
Не ми правеха забележка, че съм отнесена, замислена, че „ не съм тук “ - тази гама положения, която е нормална за мен и при която мозъкът ми работи на цялостна пара, с цел да структурира концепциите и прекарванията си. Изглеждах обзета от леност. Странна беше тази прилика като се има поради, че леността е класифицирана като смъртен грях и че все някой ме мъмри за това. Не че това ме е тормозило. Не ме тормозят нито похотта, нито чревоугодничеството. Както споделя Исабел Алиенде в „ Афродита. Приказки, предписания и други афродизиаци “: „ От всички смъртни грехове, в похотта и чревоугодничеството най-малко има прочут сексапил “. Странна ми беше асоциативната връзка, методът, по който ме възприемаха извън тези, които не знаеха, че в този миг като че ли виждам „ зад завесата “, макар че съм на сцената.
Thinkstock
Разбира се, след това забравях. Докато един ден другар показа концепцията си, че „ безделието е естественото положение на сътворения човек, след това онази работа с вкарването в грях прецаква нещата и в този момент би трябвало да се работи непрекъснато, какъв брой е незаслужено... “. Смяхме се тогава. И защото през несериозното и шеговито отношение към безконечните метафизичен въпроси, най-лесно се стига до прозрения, си споделих: „ аха, мързелът е грях, с цел да не се сетим, че всичко е заблуда. Хитро “. И взех тъкмо толкоз несериозно решение да употребявам забележимия мързел като незабележим помощник. Приучих се да употребявам този тип мързел и в положение на стрес. Когато съм притисната от крайни периоди и ми иде да се разплача от количеството работа в едно с всички останали отговорности, си споделям: „ Спри и гледай кино лентата. Това мен не ме визира. То е просто сцена, която би трябвало да се снима “.
Thinkstock
Мързелът посред динамичност ми оказва помощ да релаксирам, да запазя хладнокръвие, да понижа тежестта, като нищо друго на света. В началото е мъчно да гледаш на обстановките като кинорежисьор, само че когато се сдобиеш с този табиет, притеснителните и трагични обстановки внезапно наподобяват режисируеми от самия теб. Става занимателно, топката в стомаха се стопява, напрежението се разтваря. Разбираш, че в действителност се чувстваш свободен да избираш дали да направиш от разтревожилото те събитие покруса, комедия или да го оставиш да бъде „ нищо изключително “. Тази техника ме научи да не се вживявам, да излизам от роля и да „ влизам в час “. Да се синхронизирам с онази част от невидимото си схващане, която знае каква е огромната картина и че постоянно всичко е наред.
Thinkstock
За първи път го изпитах като ученичка в учебно заведение. Не помня дали ми е било скучно или просто е било безшумно и всички са пишели нещо в тетрадките си, само че ясно помня по какъв начин внезапно се усетих като наблюдаващ. Сякаш виждах себе си и всички други от класа през окото на камера. Заиграх се да приближавам обектива. Мисля, че тогава осъзнах за първи път, че всеки има собствен вътрешен живот – друг от нормалното усещане, което прави.
Спирах фрагмента на замислени, съсредоточени и реещи се някъде лица и погледи. Тънка е границата сред това дали съм си го показала и съм го почувствала, или първо съм го почувствала и след това мозъкът ми е дал познатата форма на пояснение на необяснимото, наречена „ въобразявам си “, само че тогава за първи път се усетих все едно единствено играя, че съм ученичка в час. А в действителност съм нещо друго. Не знам какво, само че друго. „ Ей, но доста те мързи да пишеш! “, дръпна ми ухото учителката, която очевидно е била отвън обсега на обектива на вътрешния ми режисьор, който преди малко откри, че се фотографирам във филм.
Тъй като към този момент разпознавах това положение на разграничаване и наблюдаване, започнах да го виждам и моментите, в които ме връхлита. Никога не ми се случваше, когато съм напрегната или работя трескаво, когато ми е забавно, когато претърпявам нещо вълнуващо или трагично, нищо че и аз използвах клишето: „ В какъв филм се вкарах “. Когато в действителност се усещах като „ във филм “, моментите са били мудни. Или това, което се е случвало във външния свят, не ми е било изключително забавно. Мисълта не се е захващала за нищо, което да чопли като семки. Може и да е било това, което в медитационните практики назовават: „ да изпразниш мозъка “, само че тогава не знаех нищо за тези неща.
Thinkstock Правеше ми усещане единствено репликата, която всекидневно чувах, въпреки и не постоянно съпроводена с дърпане на ухото: „ Ей, по какъв начин те мързи... да разтребиш, да си оправиш леглото, да танцуваш... „ Хич не обичах нощните заведения, ходех поради приятелите си, само че бързо се отплесквах и супер доста се дразнех като ме караха да ставам, с цел да танцувам. В такива моменти също се включваше вътрешният режисьор и си снимаше някакви фрагменти.
Не ми правеха забележка, че съм отнесена, замислена, че „ не съм тук “ - тази гама положения, която е нормална за мен и при която мозъкът ми работи на цялостна пара, с цел да структурира концепциите и прекарванията си. Изглеждах обзета от леност. Странна беше тази прилика като се има поради, че леността е класифицирана като смъртен грях и че все някой ме мъмри за това. Не че това ме е тормозило. Не ме тормозят нито похотта, нито чревоугодничеството. Както споделя Исабел Алиенде в „ Афродита. Приказки, предписания и други афродизиаци “: „ От всички смъртни грехове, в похотта и чревоугодничеството най-малко има прочут сексапил “. Странна ми беше асоциативната връзка, методът, по който ме възприемаха извън тези, които не знаеха, че в този миг като че ли виждам „ зад завесата “, макар че съм на сцената.
Thinkstock Разбира се, след това забравях. Докато един ден другар показа концепцията си, че „ безделието е естественото положение на сътворения човек, след това онази работа с вкарването в грях прецаква нещата и в този момент би трябвало да се работи непрекъснато, какъв брой е незаслужено... “. Смяхме се тогава. И защото през несериозното и шеговито отношение към безконечните метафизичен въпроси, най-лесно се стига до прозрения, си споделих: „ аха, мързелът е грях, с цел да не се сетим, че всичко е заблуда. Хитро “. И взех тъкмо толкоз несериозно решение да употребявам забележимия мързел като незабележим помощник. Приучих се да употребявам този тип мързел и в положение на стрес. Когато съм притисната от крайни периоди и ми иде да се разплача от количеството работа в едно с всички останали отговорности, си споделям: „ Спри и гледай кино лентата. Това мен не ме визира. То е просто сцена, която би трябвало да се снима “.
Thinkstock Мързелът посред динамичност ми оказва помощ да релаксирам, да запазя хладнокръвие, да понижа тежестта, като нищо друго на света. В началото е мъчно да гледаш на обстановките като кинорежисьор, само че когато се сдобиеш с този табиет, притеснителните и трагични обстановки внезапно наподобяват режисируеми от самия теб. Става занимателно, топката в стомаха се стопява, напрежението се разтваря. Разбираш, че в действителност се чувстваш свободен да избираш дали да направиш от разтревожилото те събитие покруса, комедия или да го оставиш да бъде „ нищо изключително “. Тази техника ме научи да не се вживявам, да излизам от роля и да „ влизам в час “. Да се синхронизирам с онази част от невидимото си схващане, която знае каква е огромната картина и че постоянно всичко е наред.
Thinkstock Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ