Журналистът Полина Паунова: Понякога най-големите обиди си нанасяме сами
Случилото се с Ива Николова пред Народното събрание през днешния ден е грозно и просташко. Всеки човек има персонално достолепие и не би трябвало да бъде наранен, унижаван, обиждан. И с цел да стане ясно, че унижението не е методът да се показва противоречие с който и да е, апелирам прочетете долните два абзаца.
Те са от книгата на Ива Николова. Понякога най-големите обиди си нанасяме сами. Друг е неприемливо да го прави.
“Новата демократична преса не убиваше фантазиите на хората, а вървеше нещо доста по-зловещо – тя ги окарикатуряваше и осмиваше. Много анализатори са склонни да считат, че това е било съзнателно, съзирайки и в тази посока дългата ръка на някогашната политическа полиция. Дори и да е имало подобен детайл, надалеч по значителен е фактът, че преди да станат родители на тези медии, хората, които се захванаха с тях, също бяха създавани като артикул на идеологическата система на комунистическата страна. Те идваха от така наречен партийни органи, където бяха заемали треторазредни длъжности, съзнанието и мисленето им беше пропито с клишета и постулатите на комунистическата пропаганда, речниковият и стилистичният им ресурс варираше от двете крайности – отблъскващия официозен език на партокрацията и уличния език на гаменщината, сред които зееше бездна, запълнена с гневни упоритости за изява и липса на гений за реализацията й.
Под модерност тези хора не разбираха хрумвания, възгледи и цели, а булеврадна словесна еквилибристика, кръчмарски възторг, дадаистично и пубертетски протест. Те презираха всичко непознато и неясно за тях и мигновено го приковаваха на позорния дирек на уродливия си подбив от боязън самите те да не станат подигравки. Прикривайки интелектуалната, духовната и професионалната си си дребнавост, която би лъснала ослепително спрямо другите общности и техните преставители, те овъргаляха в калта всичко недостъпно за тяхната менталност и емоционалност.”
Из “Смъртта на синята мечта”
Автор: Ива Николова
Издателство EPA, София, 2008
Журналистът Полина Паунова, Facebook
Те са от книгата на Ива Николова. Понякога най-големите обиди си нанасяме сами. Друг е неприемливо да го прави.
“Новата демократична преса не убиваше фантазиите на хората, а вървеше нещо доста по-зловещо – тя ги окарикатуряваше и осмиваше. Много анализатори са склонни да считат, че това е било съзнателно, съзирайки и в тази посока дългата ръка на някогашната политическа полиция. Дори и да е имало подобен детайл, надалеч по значителен е фактът, че преди да станат родители на тези медии, хората, които се захванаха с тях, също бяха създавани като артикул на идеологическата система на комунистическата страна. Те идваха от така наречен партийни органи, където бяха заемали треторазредни длъжности, съзнанието и мисленето им беше пропито с клишета и постулатите на комунистическата пропаганда, речниковият и стилистичният им ресурс варираше от двете крайности – отблъскващия официозен език на партокрацията и уличния език на гаменщината, сред които зееше бездна, запълнена с гневни упоритости за изява и липса на гений за реализацията й.
Под модерност тези хора не разбираха хрумвания, възгледи и цели, а булеврадна словесна еквилибристика, кръчмарски възторг, дадаистично и пубертетски протест. Те презираха всичко непознато и неясно за тях и мигновено го приковаваха на позорния дирек на уродливия си подбив от боязън самите те да не станат подигравки. Прикривайки интелектуалната, духовната и професионалната си си дребнавост, която би лъснала ослепително спрямо другите общности и техните преставители, те овъргаляха в калта всичко недостъпно за тяхната менталност и емоционалност.”
Из “Смъртта на синята мечта”
Автор: Ива Николова
Издателство EPA, София, 2008
Журналистът Полина Паунова, Facebook
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ