И Милена Фучеджиева призна за брутален побой от бившия й
Случаят с Диана Димитрова и Юлиян Вергов е предизвестие по какъв начин да не се работи в случаи на принуждение - вербално, прочувствено и физическо. Виновни има и те са няколко ". Това написа във фейсбук Милена Фучеджиева във връзка изхода от делото сред Диана Димитрова и Юлиан Вергов.
Ето и по какъв начин продължава поста на писателката и сценаристка:
" Първо Диана Димитрова, която очевидно е минала границата на допустимото държание, контактувайки с непознато дете по недопустим метод.
Второ, Юлиян Вергов, който е позволил щерка му да има контакт с човек, който очевидно е инцидентен в живота му.
Трето, продуцентът е трябвало да вземе нужните ограничения, да приложи нужните санкции, и вероятно да в профил от продукцията мотива за спор.
Кой е чист като сълза и кой не е, няма по какъв начин да знаем, само че едно е несъмнено - никой. Има една сива територия със синкави оттенъци, една фотография, която остава неизяснена, тъй като Димитрова не е отишла да се освидетелства когато би трябвало.
За страдание този случай подкопава доверието в жертвите, което по принцип в България е ниско, изключително от дами към дами. Единственият извод, който може да бъде изработен е, че когато ти се случи нещо сходно, отиваш незабавно в полицията и не слушаш никой различен, с изключение на личния си инстинкт за самозапазване. Говоря от персонален опит.
Някога, при започване на емиграцията ми в Америка, някогашният ми брачен партньор разруши с шут вратата на стаята в която избягах и се заключих, тъй като потегли да ме бие по напълно монотонен мотив - въпреки и да няма непрозаични мотиви за принуждение върху жена - изтръгна телефона от ръцете ми, късайки жицата, само че аз популярност богу, бях съумяла да се обадя на познати, които живееха в прилежащия блок, и ме удари с всичка мощ през лицето. Пред Радина.
Ако тя не беше там, щях да бъда грубо пребита. Той се спря, тъй като се изплаши, виждайки я да пищи и да плаче, и избяга. На щерка ми беше нанесена психическа контузия за която и аз нося виновност, че разреших сходна обстановка в живота ми. Моята психическа контузия не я загатвам, само че тогава се зарекох повече в никакъв случай да не завися от мъж. Заричане, което не съм нарушила и до момента.
Лицето ми беше съществено одрано и зачервено. Веднага се обадих на полицията. Те желаеха незабавно да дойдат, само че аз трябваше да им разреша да го създадат. Обясниха ми, че това значи арест и депортация за брачна половинка ми. Отказах се да дам публични показания, с цел да не бъде върнат в България. Те бяха настоятелни, споделиха: " Госпожо, той ще го направи отново, в случай че не предприемете ограничения, имате 6 месеца да мислите. Ако размислите, ние незабавно ще го арестуваме и ще изчезне вечно от живота Ви. "
Не го направих и не го изпратиха назад в България, тъй като бях отпътувала за Америка с помощта на него - с това му се издължих, само че сред нас беше завършено. Това се случи откакто се бяхме към този момент разделили, още веднъж по негова виновност, само че по мое предпочитание. Други дами биха останали, само че аз не бях пристигнала в Америка, с цел да пребивавам потисната. С Радина останахме сами, с минимални средства за живеене, ядяхме замразени пици, само че каквото и да ми костваше тази самотност, тя беше по-добра от това да пребивавам с принудител. Дали съм дала прошка? Не. Никога. Но съм му признателна, че ме заведе в Америка, а той би трябвало да ми е признателен, че остана там с помощта на мен, не на американските управляващи.
Надявам се този мой роман, да послужи за образец и да даде храброст на някоя жена. Въпреки че в България в никакъв случай не съм се чувствала в сигурност, тъй като тук дамата съвсем постоянно е отговорна до момента в който не е пребита до гибел. Властите не работят изрично, законът не е безапелационен също. Обществото е зло и съвсем постоянно на страната на мъжа. "
Ето и по какъв начин продължава поста на писателката и сценаристка:
" Първо Диана Димитрова, която очевидно е минала границата на допустимото държание, контактувайки с непознато дете по недопустим метод.
Второ, Юлиян Вергов, който е позволил щерка му да има контакт с човек, който очевидно е инцидентен в живота му.
Трето, продуцентът е трябвало да вземе нужните ограничения, да приложи нужните санкции, и вероятно да в профил от продукцията мотива за спор.
Кой е чист като сълза и кой не е, няма по какъв начин да знаем, само че едно е несъмнено - никой. Има една сива територия със синкави оттенъци, една фотография, която остава неизяснена, тъй като Димитрова не е отишла да се освидетелства когато би трябвало.
За страдание този случай подкопава доверието в жертвите, което по принцип в България е ниско, изключително от дами към дами. Единственият извод, който може да бъде изработен е, че когато ти се случи нещо сходно, отиваш незабавно в полицията и не слушаш никой различен, с изключение на личния си инстинкт за самозапазване. Говоря от персонален опит.
Някога, при започване на емиграцията ми в Америка, някогашният ми брачен партньор разруши с шут вратата на стаята в която избягах и се заключих, тъй като потегли да ме бие по напълно монотонен мотив - въпреки и да няма непрозаични мотиви за принуждение върху жена - изтръгна телефона от ръцете ми, късайки жицата, само че аз популярност богу, бях съумяла да се обадя на познати, които живееха в прилежащия блок, и ме удари с всичка мощ през лицето. Пред Радина.
Ако тя не беше там, щях да бъда грубо пребита. Той се спря, тъй като се изплаши, виждайки я да пищи и да плаче, и избяга. На щерка ми беше нанесена психическа контузия за която и аз нося виновност, че разреших сходна обстановка в живота ми. Моята психическа контузия не я загатвам, само че тогава се зарекох повече в никакъв случай да не завися от мъж. Заричане, което не съм нарушила и до момента.
Лицето ми беше съществено одрано и зачервено. Веднага се обадих на полицията. Те желаеха незабавно да дойдат, само че аз трябваше да им разреша да го създадат. Обясниха ми, че това значи арест и депортация за брачна половинка ми. Отказах се да дам публични показания, с цел да не бъде върнат в България. Те бяха настоятелни, споделиха: " Госпожо, той ще го направи отново, в случай че не предприемете ограничения, имате 6 месеца да мислите. Ако размислите, ние незабавно ще го арестуваме и ще изчезне вечно от живота Ви. "
Не го направих и не го изпратиха назад в България, тъй като бях отпътувала за Америка с помощта на него - с това му се издължих, само че сред нас беше завършено. Това се случи откакто се бяхме към този момент разделили, още веднъж по негова виновност, само че по мое предпочитание. Други дами биха останали, само че аз не бях пристигнала в Америка, с цел да пребивавам потисната. С Радина останахме сами, с минимални средства за живеене, ядяхме замразени пици, само че каквото и да ми костваше тази самотност, тя беше по-добра от това да пребивавам с принудител. Дали съм дала прошка? Не. Никога. Но съм му признателна, че ме заведе в Америка, а той би трябвало да ми е признателен, че остана там с помощта на мен, не на американските управляващи.
Надявам се този мой роман, да послужи за образец и да даде храброст на някоя жена. Въпреки че в България в никакъв случай не съм се чувствала в сигурност, тъй като тук дамата съвсем постоянно е отговорна до момента в който не е пребита до гибел. Властите не работят изрично, законът не е безапелационен също. Обществото е зло и съвсем постоянно на страната на мъжа. "
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ