Мемоарната летопис на Юлий Славов
Словото е прочетено на премиерата на Помня Пловдив от Юлий Славов на 16 февруари 2023 в изложба Тракарт в Пловдив пред над 200 препълнили подлез Археологически пловдивчани
Дами и господа, другари на Юлий Славов и Пловдив!
Позволете ми първо да поздравя издателство „ Хермес “ за чудесната поредност от книги, свързани с историята на града ни, които от години старателно сформира и издава евентуално не с особена парична облага, само че пък с изключителна духовна и историческа изгода. Ползата от такива книги е респект към историята на този град и към паметта на хората, които – по своите качества, сили и щастливи случайности, са съумели да допринесат за развиването и съхранението му.
Разбира се, признателност и към приятеля Юлий Славов за това, че с изпитание, опитност и обективност вгражда и своята книжовна тухличка в онази стена на историята на Пловдив, чиито основи в ново време, коства ми се, поставя Никола Алваджиев със популярната му „ Пловдивска хроника “ и по този начин задава един модел на историко-културен хронотоп, който мнозина следват. Тук ще отбележа, несъмнено, книгите за Пловдив на Евгений Тодоров.
Цялата тази поредност на ИК Хермес бих определил жанрово като исторически спомен. Повечето, да не кажа всички книги в серията, са не просто изложение на исторически откъслек от битието на града, само че и персонален спомен на създателите – в тази ситуация Юлий Славов; тези текстове не са дело на учени историци, а на летописци-очевидци; в тях не ровенето в архиви, а събуждането на мемоари, на персонално претърпяно и оценено през житейския опит е мотор на писането, основаването на картината на бивш Пловдив.
Но за какво би трябвало да сме признателни на тези създатели?
Вероятно всеки от вас има книга на живота, която би могъл да напише или най-малко опише. Но колцина се захващат с това дело? Писането на книга, изключително на книга от мемоари, не е по никакъв начин лесна задача.
От една страна, се изисква литературна просвета и богат език, от друга – съхранена памет, от трета – по опция обективно изложение, от четвърта – оценка върху събития и персони, която да е съотносима с делата и времето, от пета – всичките тези разпръснати стъкълца да бъдат събрани и подредени в един пъстър калейдоскоп, който да ни предлага завладяващи картинки: зрими, чуваеми, осезаеми. Иначе по какъв начин биха могли да се съживят мъртвото, отишлото си време и паметта за преселилите се оттатък пловдивчани, за стореното/нестореното от тях, за десетките и евентуално стотици аргументи едно да се случи, а друго – да не се случи.
Но дано отгърнем книгата Помня Пловдив на Юлий Славов.
Хронописът потегля от детството, ранната есен на повратната 1944, семейство Славови е евакуирано в село Фердинандово, днешно Първенец. Почеркът е персонален, историята – повече от персонална. Погледът – по детски изумен, неразбиращ протичащото се. Оценката върху събитията – ареста на бащата, глава на фамилията, следствията, обаче е направена от различен житейски опит – този на предишния през теченията на живота, въртопите на ориста, летописец на персонална история. Това разбъркване на битийно претърпяно и мемоарно оценено минава през цялото изложение на станали и нестанали неща.
Този вход към цялото е по едно и също време персонален и привързан, и с това, персонално мен, ме завоюва. Юлий Славов не мимикрира като мемоарист, а слага разграничителната линия нормално-ненормално, почтено-непочтено, добро-зло още при започване на описа си за Пловдив от 40-те до края на ХХ век и читателят е свободен дали да му се довери или да затвори книгата. Вярвам, че доверилите се ще остават впечатлени от последващите глави.
Най-обемната – „ Помня Пловдив “, дала заглавието на самата книга, се концентрира върху градската тъкан – най-вече екстериор и най-вече централна, супер централна градска част. Този екстериор обаче не е застинал, не е общ брой от снимки, а по-скоро опит да наподоби кинематографско снимане, което вибрира непрестанно сред „ тук беше това кино, този хотел, оня ресторант… “ и „ тук към този момент е… или изобщо не е “.
Разказвачът – в тази ситуация кинематографът, те кара самичък да оценяш кое парче от изменящата се картина е по-цветно, по-ясно, по-изчистено и кое – по-сиво, скучно, еднообразно. Особено попадение, съгласно мен, е самото начало на тази обемна първа глава – със загатна за немския проф. Янсен и завета му, че каквото и да се предприеме в центъра на бивш Пловдив, няма да е за положително. Уви, 50-те години на ХХ век кипят тъкмо с такива решения и то точно в самия пъп на града.
Докато четох Помня Пловдив, си мислех какъв брой скъпа е тази мемоарна летопис за едни бъдещи млади романисти, които биха ситуирали сюжета си в Пловдив и в тези, дано ги нарека – „ времена на промени “.
Славов вплита в разказа-спомен и действителни персонажи – по-скоро щрихирани, в сравнение с обилно разказани, които в допълнение привнасят нюанс в този чисто пловдивски летопис. Тук ще отбележа нещо, коства ми се, извънредно значимо. Няма неприятни, няма даже карикатурни персонажи. В спомените си мемоаристът е запазил единствето положителното, ласката, признателността към хората – без значение от времето, без значение от повелите му. И това е необикновен сексапил, чарът на добротата, който струи от всяка страница на този летопис.
Последователно са обходени тогавашната ул. „ Станционна “, площада, Цар Симеоновата градина, Главната, Джумаята, Капана, реката и нейните мостове, тепетата, кварталите, гарите, парковете, пазарите, спортните бази, кината, театъра, салоните… до дребните тогавашни бани, бръснарници, баничарници и още, и още… От всяко място лъха личен мирис, всяко място се показва по какъв начин е било и по какъв начин е в този момент. В това число и разпръснатия преди време Пловдивски панаир и събран – към този момент в края на 60-те в днешното панаирно градче.
Погледът в тази обемна първа глава е взор на пешеходец, в някои случай – на ползвател на карети, които през зимата са ставали на шейни, на камиони за пасажери, с които са се придвижвали из Пловдив тогавашните „ туристи “, на тогавашните коли и старовремската им пиаца.
Изведнъж този взор се сменя много внезапно във втората част, озаглавена „ Пловдивските покрайнини “, която споделя, по-точно разказва Града на слънцето, ще ми позволите тази метафора, само че тя в тази ситуация е родена от Юлий Славов, без създателят тъкмо по този начин да назовава Пловдив. Като избира обаче един висок, бих споделил птичи взор, разказвачът внезапно демонстрира града като безоблачен диск с голям брой лъчи – пътища, във всички направления – Пазарджишко, Голямоконарско, Рогошко, Асеновградско и още, и още днешни пътища, а тогава – кални пътища. Не бях се замислял върху такава „ птича “ вероятност в описанието на един топос изключително когато става дума за историческа, мемоарна летопис. Вероятно специалността инженер на Юлий Славов е помогнала за тази изненадваща оптична позиция върху града.
Всички тези пътища за някъде са освен в детайли разказани, само че и съвсем разграфени в своите исторически преиначавания. И през днешния ден ние нямаме съответно решение на транспортния проблем в град като Пловдив. Според Юлий Славов обаче, такова е и непостижимо поради историческите и културни дадености, поради оня низ от криви улици и улички, поради мембраните на хълмовете, поради реката, поради дузината градове под сегашен Пловдив, които няма по какъв начин елементарно, а евентуално и въобще, да бъдат разграфени.
Изключително забавна е историята, която Славов споделя безусловно като свидетел, за пробива на тунела под Трихълмието, план с началник неговият вуйчо. Тунелът е продънен още през 50-те, само че следва едно десетилетно изчакване, до момента в който се реши да се строи артерията „ Георги Димитров “, сегашен „ Цар Борис Трети “. Четейки страниците на Помня Пловдив, човек би следвало да се замисли над вариантите да се бърза във времето, да се гонят някакви имагинерни проекти, и по едно и също време да се избавят и съхраняват старините, историята, паметта на града и хората. Изборът не е елементарен, съгласно Славов, културният избор е на страната на историята.
Третата и заключителна глава е взор върху пловдивската промишленост от средата до края на предишния век. Разбира се, тази промишленост има и предистория – частната благосъстоятелност, чийто край бързо настава след 1945-а, първо са посечени огромните индустриалци, след това се протяга ръка на по-малките, до момента в който се стигне до бръснарничките и баничарниците.
Лично аз съм впечатлен от погледа на – в тази ситуация, инженер Юлий Славов върху достиженията на така наречен социалистическо стопанство. Той е не просто обемен и изчерпателен, само че съгласно мен – и справедлив. Нещо повече, Славов прави една доста забавна параленост сред две социалистически предприятия и тяхната орис в годините на прехода – КЦМ и някогашния цех „ Балкан “, в който самият той е работил дълги години.
Първото освен оцелява, само че и просперира и при промяната на собствеността. Второто, основано като частно преди Девети септември, продължава във времето на социализма, само че безусловно се разграбва през 90-те. За страдание, десетки пъти повече са образците на обир от пловдивската промишленост в годините на прехода в сравнение с съзидание върху наследството, регистрира летописецът Юлий Славов.
И тук още веднъж са спестени имената на крадците, на злодеите, на тези, които с лека ръка и перфидна безнаказаност са решавали орисите на хората. Вероятно това е работа на различен вид летописец, не на положителния Юлий, не на благородника, който има вяра както в щастливата случайност, по този начин и в положителното у всеки, в протегнатата без поискване ръка, в поднесената без обакване за връщане помощ.
На мен ми бяха доста забавни съпоставките му сред някогашни бизнесмени като, да речем, създателите на „ Балкан “ отпреди Девети, и социалистически икономически ръководители, включително доста от вторите – кадърни хора. Само че техните качества са впрегнати в спуснатия партиен проект, предприемчивостта им е безусловно отрязана, а на всевъзможен опит за търсене на нов пазар се гледа, меко казано, съмнително. Разбира се, че не толкоз хората са отговорни, а системата, наложена от руския ботуш.
Но това е време, което множеството от нас сме живели – и с модерните тогава нафтови печки, и с чакането по 10 години за нова кола, руска, несъмнено, и с недостига на артикули, и с показните магазини с показни цени, и с корекомите за защити, и с панелките, и с накамарените влакове, и с бавните и друсащи рейсове, само че и с маришката риба, прясно изпържена в заведенията за хранене, и с бумбара и шкембето в Тримона, и с рали „ Хеброс “, и с претъпкания цели две седмици в годината Пловдивски панаир, и с … Помня Пловдив на Юлий Славов.
Горещо предлагам да прочетете тази книга!
Дами и господа, другари на Юлий Славов и Пловдив!
Позволете ми първо да поздравя издателство „ Хермес “ за чудесната поредност от книги, свързани с историята на града ни, които от години старателно сформира и издава евентуално не с особена парична облага, само че пък с изключителна духовна и историческа изгода. Ползата от такива книги е респект към историята на този град и към паметта на хората, които – по своите качества, сили и щастливи случайности, са съумели да допринесат за развиването и съхранението му.
Разбира се, признателност и към приятеля Юлий Славов за това, че с изпитание, опитност и обективност вгражда и своята книжовна тухличка в онази стена на историята на Пловдив, чиито основи в ново време, коства ми се, поставя Никола Алваджиев със популярната му „ Пловдивска хроника “ и по този начин задава един модел на историко-културен хронотоп, който мнозина следват. Тук ще отбележа, несъмнено, книгите за Пловдив на Евгений Тодоров.
Цялата тази поредност на ИК Хермес бих определил жанрово като исторически спомен. Повечето, да не кажа всички книги в серията, са не просто изложение на исторически откъслек от битието на града, само че и персонален спомен на създателите – в тази ситуация Юлий Славов; тези текстове не са дело на учени историци, а на летописци-очевидци; в тях не ровенето в архиви, а събуждането на мемоари, на персонално претърпяно и оценено през житейския опит е мотор на писането, основаването на картината на бивш Пловдив.
Но за какво би трябвало да сме признателни на тези създатели?
Вероятно всеки от вас има книга на живота, която би могъл да напише или най-малко опише. Но колцина се захващат с това дело? Писането на книга, изключително на книга от мемоари, не е по никакъв начин лесна задача.
От една страна, се изисква литературна просвета и богат език, от друга – съхранена памет, от трета – по опция обективно изложение, от четвърта – оценка върху събития и персони, която да е съотносима с делата и времето, от пета – всичките тези разпръснати стъкълца да бъдат събрани и подредени в един пъстър калейдоскоп, който да ни предлага завладяващи картинки: зрими, чуваеми, осезаеми. Иначе по какъв начин биха могли да се съживят мъртвото, отишлото си време и паметта за преселилите се оттатък пловдивчани, за стореното/нестореното от тях, за десетките и евентуално стотици аргументи едно да се случи, а друго – да не се случи.
Но дано отгърнем книгата Помня Пловдив на Юлий Славов.
Хронописът потегля от детството, ранната есен на повратната 1944, семейство Славови е евакуирано в село Фердинандово, днешно Първенец. Почеркът е персонален, историята – повече от персонална. Погледът – по детски изумен, неразбиращ протичащото се. Оценката върху събитията – ареста на бащата, глава на фамилията, следствията, обаче е направена от различен житейски опит – този на предишния през теченията на живота, въртопите на ориста, летописец на персонална история. Това разбъркване на битийно претърпяно и мемоарно оценено минава през цялото изложение на станали и нестанали неща.
Този вход към цялото е по едно и също време персонален и привързан, и с това, персонално мен, ме завоюва. Юлий Славов не мимикрира като мемоарист, а слага разграничителната линия нормално-ненормално, почтено-непочтено, добро-зло още при започване на описа си за Пловдив от 40-те до края на ХХ век и читателят е свободен дали да му се довери или да затвори книгата. Вярвам, че доверилите се ще остават впечатлени от последващите глави.
Най-обемната – „ Помня Пловдив “, дала заглавието на самата книга, се концентрира върху градската тъкан – най-вече екстериор и най-вече централна, супер централна градска част. Този екстериор обаче не е застинал, не е общ брой от снимки, а по-скоро опит да наподоби кинематографско снимане, което вибрира непрестанно сред „ тук беше това кино, този хотел, оня ресторант… “ и „ тук към този момент е… или изобщо не е “.
Разказвачът – в тази ситуация кинематографът, те кара самичък да оценяш кое парче от изменящата се картина е по-цветно, по-ясно, по-изчистено и кое – по-сиво, скучно, еднообразно. Особено попадение, съгласно мен, е самото начало на тази обемна първа глава – със загатна за немския проф. Янсен и завета му, че каквото и да се предприеме в центъра на бивш Пловдив, няма да е за положително. Уви, 50-те години на ХХ век кипят тъкмо с такива решения и то точно в самия пъп на града.
Докато четох Помня Пловдив, си мислех какъв брой скъпа е тази мемоарна летопис за едни бъдещи млади романисти, които биха ситуирали сюжета си в Пловдив и в тези, дано ги нарека – „ времена на промени “.
Славов вплита в разказа-спомен и действителни персонажи – по-скоро щрихирани, в сравнение с обилно разказани, които в допълнение привнасят нюанс в този чисто пловдивски летопис. Тук ще отбележа нещо, коства ми се, извънредно значимо. Няма неприятни, няма даже карикатурни персонажи. В спомените си мемоаристът е запазил единствето положителното, ласката, признателността към хората – без значение от времето, без значение от повелите му. И това е необикновен сексапил, чарът на добротата, който струи от всяка страница на този летопис.
Последователно са обходени тогавашната ул. „ Станционна “, площада, Цар Симеоновата градина, Главната, Джумаята, Капана, реката и нейните мостове, тепетата, кварталите, гарите, парковете, пазарите, спортните бази, кината, театъра, салоните… до дребните тогавашни бани, бръснарници, баничарници и още, и още… От всяко място лъха личен мирис, всяко място се показва по какъв начин е било и по какъв начин е в този момент. В това число и разпръснатия преди време Пловдивски панаир и събран – към този момент в края на 60-те в днешното панаирно градче.
Погледът в тази обемна първа глава е взор на пешеходец, в някои случай – на ползвател на карети, които през зимата са ставали на шейни, на камиони за пасажери, с които са се придвижвали из Пловдив тогавашните „ туристи “, на тогавашните коли и старовремската им пиаца.
Изведнъж този взор се сменя много внезапно във втората част, озаглавена „ Пловдивските покрайнини “, която споделя, по-точно разказва Града на слънцето, ще ми позволите тази метафора, само че тя в тази ситуация е родена от Юлий Славов, без създателят тъкмо по този начин да назовава Пловдив. Като избира обаче един висок, бих споделил птичи взор, разказвачът внезапно демонстрира града като безоблачен диск с голям брой лъчи – пътища, във всички направления – Пазарджишко, Голямоконарско, Рогошко, Асеновградско и още, и още днешни пътища, а тогава – кални пътища. Не бях се замислял върху такава „ птича “ вероятност в описанието на един топос изключително когато става дума за историческа, мемоарна летопис. Вероятно специалността инженер на Юлий Славов е помогнала за тази изненадваща оптична позиция върху града.
Всички тези пътища за някъде са освен в детайли разказани, само че и съвсем разграфени в своите исторически преиначавания. И през днешния ден ние нямаме съответно решение на транспортния проблем в град като Пловдив. Според Юлий Славов обаче, такова е и непостижимо поради историческите и културни дадености, поради оня низ от криви улици и улички, поради мембраните на хълмовете, поради реката, поради дузината градове под сегашен Пловдив, които няма по какъв начин елементарно, а евентуално и въобще, да бъдат разграфени.
Изключително забавна е историята, която Славов споделя безусловно като свидетел, за пробива на тунела под Трихълмието, план с началник неговият вуйчо. Тунелът е продънен още през 50-те, само че следва едно десетилетно изчакване, до момента в който се реши да се строи артерията „ Георги Димитров “, сегашен „ Цар Борис Трети “. Четейки страниците на Помня Пловдив, човек би следвало да се замисли над вариантите да се бърза във времето, да се гонят някакви имагинерни проекти, и по едно и също време да се избавят и съхраняват старините, историята, паметта на града и хората. Изборът не е елементарен, съгласно Славов, културният избор е на страната на историята.
Третата и заключителна глава е взор върху пловдивската промишленост от средата до края на предишния век. Разбира се, тази промишленост има и предистория – частната благосъстоятелност, чийто край бързо настава след 1945-а, първо са посечени огромните индустриалци, след това се протяга ръка на по-малките, до момента в който се стигне до бръснарничките и баничарниците.
Лично аз съм впечатлен от погледа на – в тази ситуация, инженер Юлий Славов върху достиженията на така наречен социалистическо стопанство. Той е не просто обемен и изчерпателен, само че съгласно мен – и справедлив. Нещо повече, Славов прави една доста забавна параленост сред две социалистически предприятия и тяхната орис в годините на прехода – КЦМ и някогашния цех „ Балкан “, в който самият той е работил дълги години.
Първото освен оцелява, само че и просперира и при промяната на собствеността. Второто, основано като частно преди Девети септември, продължава във времето на социализма, само че безусловно се разграбва през 90-те. За страдание, десетки пъти повече са образците на обир от пловдивската промишленост в годините на прехода в сравнение с съзидание върху наследството, регистрира летописецът Юлий Славов.
И тук още веднъж са спестени имената на крадците, на злодеите, на тези, които с лека ръка и перфидна безнаказаност са решавали орисите на хората. Вероятно това е работа на различен вид летописец, не на положителния Юлий, не на благородника, който има вяра както в щастливата случайност, по този начин и в положителното у всеки, в протегнатата без поискване ръка, в поднесената без обакване за връщане помощ.
На мен ми бяха доста забавни съпоставките му сред някогашни бизнесмени като, да речем, създателите на „ Балкан “ отпреди Девети, и социалистически икономически ръководители, включително доста от вторите – кадърни хора. Само че техните качества са впрегнати в спуснатия партиен проект, предприемчивостта им е безусловно отрязана, а на всевъзможен опит за търсене на нов пазар се гледа, меко казано, съмнително. Разбира се, че не толкоз хората са отговорни, а системата, наложена от руския ботуш.
Но това е време, което множеството от нас сме живели – и с модерните тогава нафтови печки, и с чакането по 10 години за нова кола, руска, несъмнено, и с недостига на артикули, и с показните магазини с показни цени, и с корекомите за защити, и с панелките, и с накамарените влакове, и с бавните и друсащи рейсове, само че и с маришката риба, прясно изпържена в заведенията за хранене, и с бумбара и шкембето в Тримона, и с рали „ Хеброс “, и с претъпкания цели две седмици в годината Пловдивски панаир, и с … Помня Пловдив на Юлий Славов.
Горещо предлагам да прочетете тази книга!
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ