Следящите карамолите или казано по европейски преговорите за най-апетитните постове

Следящите карамолите или казано по европейски договарянията за най-апетитните постове в европейските институции сигурно са създали съпоставяне с България – какво се случва тук в аналогична обстановка. За подобен паралел се замислих и аз – и несъмнено не ми хареса.
Половин седмица 28 водачи на страни-членки нагаждаха най-важните постове в Европейския съюз (ЕС) – този на ръководител на Европейската комисия (ЕК), на ръководител на Европейския съвет, на ръководител на Европейската централна банка (ЕЦБ) и на висш представител по въпросите на външната политика. И в действителност точно това единствено по себе си е проблем – тъй като ролята на Европейския парламент в процеса безусловно е никаква.
Европейският парламент е единственият орган на Европейския съюз, чийто състав се избира посредством директно, всеобщо гласоподаване. Именно това е основата на демокрацията – непосредствено прехвърляне на права чрез избори. Но за разлика от националните страни, в действителност законодателната мощ на Екологичен потенциал е споделена с Европейския съвет и то в доста мощна степен. А той не се образува от директно, всеобщо гласоподаване – образува се от министър председателите и президентите на всички страни-членки, зависи коя страна какъв вид държавна система има. Само че за тези хора гласоподават най-вече гласоподавателите в техните страни – никой различен.
Логичен е и въпросът – за какво тогава Екологичен потенциал и Съвета да са равнопоставени или пък дори Съветът да има превес? Защо решенията за целия Европейски Съюз би трябвало да важат от волята на няколко души, които са подкрепени в съвършен вид единствено от избрана част от гласуващите за Европейски парламент? И отговорът е елементарен – тъй като Европейският съюз не е подготвен да се трансформира в едно цяло. Всъщност, искрено казано, е доста надалеч от това.
Парадоксът, обаче, е следният – тъкмо тъй като Европейски Съюз не наподобява на елементарна национална страна, той се клати неудържимо. На никой, който изповядва даже малко полезностите на независимост и ценене на мнението, няма по какъв начин да му харесва, че 28 души вземат решение всичко главно за стотици милиони, без болшинството от тези стотици милиони да може да ги управлява и глоби по какъвто и да е метод. Гласуват си примерно германците за Меркел – българите няма какво да кажат, когато тя успее да наложи военния си министър за ръководител на Европейската комисия. Гласуват си българите за Бойко Борисов – е, на Европейски Съюз доста не му пука за това, въпреки той да го играе на посланик номер едно към този момент и по Фейсбук.
А къде е паралелът с България – просто е. По Конституция сме парламентарна република, т.е. Народното събрание има решаващата роля. Кога българският парламент е направил нещо значително срещу волята на Борисов? А и несъществено? Във Англия се стигна до такава степен Тереза Мей да си потегля, макар неистовите ѝ старания да прокара обречена договорка за Brexit. Парламентарна народна власт, въпреки че Англия сякаш е Обединеното кралство. В България... хайде да не разясняваме.
Да, Европейският съюз в този момент, в този миг, почва да се харесва все по-малко и да нервира повече. Защото в бюрократичната машина нещата си стоят същите, дори става още по-бюрократично. И на мнозина им писва. Затова и толкоз елементарно лови проруската агитация – тъй като има почва. Ако нямаше, нямаше и по какъв начин да цъфти. А времето европейската концепция да не се трансформира в давност си тече.
Автор: Ивайло Ачев