Следното стихотворение е написано от жена, починала в старческия дом

Следното стихотворение е написано от жена, умряла в старческия дом на болничното заведение "Ашлуди " покрай град Дънди в Шотландия. Персоналът го разкрил измежду движимостите и всички били толкоз впечатлени от него, че стихотворението било публикувано из цялата болница и оттатък нея.

Какво виждаш, сестро, какво виждаш?

Като ме гледаш, не си ли мислиш -

бабичка оглупяла, с манталитет кисел,

с изменчив взор и вяла мисъл?

Когато яде, все ще се накапе и даже не роптае,

когато викаш: Защо най-малко не се постараеш!

Дето като че ли нищо не вижда,

и ту чорап, ту пантоф все някъде зарязва?

Дето по кое време със, по кое време без опозиция, ти дава

да я обличаш и храниш, колкото ден да минава?

Това ли си мислиш, това ли виждаш в мен?

Отвори очи, сестро, и виж с взор изчерпателен.

Както съм седнала добродушно, аз ще ти кажа коя съм,

Макар по твоя воля да хапвам и без заповед да не ставам...

Аз съм на мама и баща детето сладко,

С най-хубавите и обичливи кака и батко;

шестнайсетгодишна госпожица, която в облаците лети,

с вяра, че скоро любовта ще я навести;

булка на двайсет, чието сърце всякога трепва

при загатна за дадената брачна клетва;

на двайсет и пет аз към този момент имам челяд своя,

за която дом сигурен и благополучен би трябвало да сторя;

на трийсет съм майка с подрастващо поколение,

обвързани със мощните връзки на трайно родство;

на четиридесет, синовете ми към този момент напущат дома,

само че брачният партньор ми е при мен и се грижи да не така;

на петдесет още веднъж царува детска олелия -

край мен внуци играят и се забавляват.

Почина мъжът ми, мрак се спуска над мен –

със боязън поглеждам към бъдния ден.

Че през днешния ден челядта ми на своите чеда живота реди,

а аз пребивавам със спомените и обичта от преди.

Днес към този момент съм бабичка, а природата не прости,

със старостта грубо се подиграва.

Съсипва тялото, лишава здраве и сили,

вместо сърцето ми като че ли камък са окачили.

Но в тази остаряла черупка още живее прежното дете,

и ето, разтупква се окаменялото, цялостно с горчилка сърце.

Помня наслади, помня и страдания, още веднъж обичам

като на лента пред погледа ми животът протича.

Сещам са за годините, отлетели бързо и къси безпределно,

и притаи суровия факт, че нищо на този свят не е трайно.

Затова, отвори очи, сестро, и виж с взор просветлен не намръщената бабичка,

гледай деликатно - виж мен!

Неизвестен създател,

Из "Пилешка чорба за душата. Втора порция "