Понякога трябва да се отдалечиш…
След всички тези години към момента помня детайлности от деня, в който Елисън Онизука загуби живота си. Минали са повече от три десетилетия, само че моментът на неговата гибел не избледнява – той е запечатан вечно в паметта ми. Предполагам, същото се отнася и за милионите хора по света, които станаха неволни очевидци на неговата крах. И като стана дума за Елисън, можете ли от три опита да познаете какво тъкмо е на фотографията? Направих я напълно поради него.
Пропътувах на един мирис 1258 километра по безкрайната Магистрала 35 чак до мястото, където Северноамериканският континент се изплъзва от сушата, с цел да потъне в топлите талази на Мексиканския залив. Летях право на юг с подути от отмалялост очи по гърчещата се асфалтова лента и в случай че кафето и бензинът не бяха жизненонеобходими за сходна случка, несъмнено нямаше да спра даже един път. Целият този път, с цел да прекарам пет минути в безмълвната компания на един неодушевен предмет... същият, в който вие се вглеждате сега с разбираемо неразбиране.
Какво тъкмо е на фотографията? Лунната повърхнина? Част от стенна живопис? Географска карта? Древна олющена амфора? Знам, знам… прекомерно сме близо. Очите се присвиват, съзнанието се рови в регистъра с догатки, само че липсва необятен проект, вероятност... Понякога, с цел да видиш нещо ясно, би трябвало да направиш няколко крачки обратно – да се отдалечиш.
Случвало ли ви се е да отидете някъде, без да сте напълно наясно за какво? Просто сте усетили, че би трябвало да сте там. Дори да е на 1258 километра. Понякога човек просто няма избор и не щеш ли след тринайсет часа каране съм се озовал в един от коридорите на най-обикновено учебно заведение, свикан без думи от неугледен неодушевен предмет, който ме дърпа насам от момента, в който научих за съществуването му.
Според анимизма растенията, реките, планините, камъните, пръстта, даже думите могат да имат душа и схващане. Колко поетично! Казват, че анимизмът е най-старата вяра, само че въз основата на неговата формулировка той може би е и най-старата поезия. Ние надали сме анимисти, само че и аз, и вие ще би трябвало да признаем, че някои на пръв взор тривиални предмети носят особена стойност… Може би не за другиго – може би единствено за вас. Сигурно притежавате най-малко една сходна движимост. Нещо сякаш неорганично, което обаче някак си е пресякло пътя ви и защото е попило нещичко от вашия живот и вашето наличие, към този момент не може да бъде наречено неодушевено. Какво бихте взели със себе си, в случай че можехте да спасите една-единствена движимост от горящия си дом? Непретенциозен въпрос, само че това, което научих, е, че по отговора му можете да откриете нещо ненадейно и неподозирано за характера даже на тези хора, които мислите, че познавате като от години.
Веско Ешкенази (концертмайстор на Кралския Концертгебау оркестър в Амстердам):
„ Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема със себе си кутията с албуми със остарели фотоси и видеа. Ние се построяваме като персони, като хора, създавайки мемоари от всичко протичащо се с нас. Снимките и видеата са тези неща, които ни оказват помощ да не ги забравяме. Заради това бих взел точно тях. “
Преди да вляза в учебното заведение, поех надълбоко мирис. Океанът бе толкоз близо, че соленият му водораслен одеколон ухаеше на всички места във въздуха. Гимназията „ Клиър Лейк “ в Хюстън приличаше на всяка друга гимназия... само че единствено на пръв взор. Cлед двайсетина крачки в един от коридорите ѝ застанах пред особения предмет, поради който изгорих толкоз доста бензин. Беше подложен в непретенциозен остъклен долап. Няколкото възпитаници, които към момента се мотаеха по коридора, обърнаха надалеч повече внимание на моите окъсани дънки и изморена физиономия, в сравнение с стъклената мебел. И все пак аз знам – в случай че учебното заведение се възпламени, и те, и учителите, и шефът ще се втурнат тъкмо насам. За да спасят тази движимост. Себестойността ѝ вероятно е била четири-пет $, когато е била изцяло нова. А в този момент? Сега коства и нищо, и... всичко. Зависи от това кого сте попитали.
Елисън Онизука почина, тъй като в една съдбовна вечер времето във Флорида бе ненадейно студено. В този щат на процедура няма зима. Климатът е субтропически. Но в нощта на 28 януари 1986 година странна особеност провокира невиждан мраз и температурата на въздуха рухна до минус пет градуса! Това се случва доста, доста рядко. Елисън, несъмнено, нямаше никаква визия, че точно този непредвиден спад на температурата ще стане причина за неговата крах. По това време щерка му Джанел беше десетокласничка в учебното заведение „ Клиър Лейк “, в което ви доведох поради тази история. Освен доста други неща Елисън Онизука беше помощник-треньор на девическия футболен тим на същата гимназия. Помагал с каквото и когато можел – без заплата, като доброволец – просто от любов към играта, учебното заведение и несъмнено, към щерка си, която беше главен състезател в тима. Няколко дни преди трагичната си крах Елисън се появил ненадейно на терена в края на тренировката. Момичетата се скупчили към него – никой не очаквал да го види. Дали му една от подготвителните си футболни топки, на която всяко дете подписало името си с химикал. Елисън прегърнал щерка си за довиждане и си тръгнал, подтичвайки, през игрището с топка в ръка и с необятна усмивка на лицето. „ Винаги ще помня довечера – написала по-късно Джанел. – Все още помня даже уханието на тревата на подготвителното игрище. Това беше последният път, в който видях татко си жив... лице в лице. “
Камен Алипиев – Кедъра (спортен публицист в БНТ):
„ Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема със себе една дребна статуетка. Тя има изключително значение за мен. Получих я преди години от Българския червен кръст – премия за кръводаряване. Правя го от десетилетия, тъй като чувствам, че е нужно и безусловно животоспасяващo. Имам други професионални самопризнания, само че тази несъмнено е най-ценната премия, която съм получавал в незначителния си живот. “
Твърдото ракетно гориво, употребявано от НАСА, е алуминиева прахуляк, смесена с окислител. Самото политане е на процедура поредност от чудовищни детонации. Виждали сте колосалните ракети носители – те не могат да бъдат направени от един-единствен корпус и се състоят от четири свързани между тях стоманени резервоари. Между тези цилиндри има три свръзки, включващи гумени пръстеновидни уплътнители, които реагират на налягането и не разрешават изплъзването на изгорели газове.
Както споменахме обаче, в нощта на 28 януари температурата на въздуха в Кейп Канаверал, Флорида, падна до минус пет градуса. Около площадката за политане на совалката „ Чaлънджър “ се бяха образували димящи плочи лед. До този миг нито една галактическа совалка не бе изхвърчала при сходни условия. Уплътнителните пръстени бяха създадени съответно с оглед субтропическия климат на Флорида. Под въздействието на негативната температура гумата се втвърди и стана ронлива и още при първичното запалване един от уплътнителите на дясната ракета притежател се разпадна. Високо в носа на совалката нищо неподозиращият седемчленен екипаж беше към този момент жертван. На седалка номер три бe Елисън Онизука – първокласен водач, инженер, един от най-реномираните астронавти на НАСА, първият американец от азиатски генезис в Космоса и… помощник-треньор по футбол на гимназията „ Клиър Лейк “. В непосредственост до него се намирашe футболната топка, подарена му от тима. На нея всяка госпожица бе поставила подписа си, а една от тях бе написала с хубав почерк: „ Наслука, екипаж на совалката! “. Момичетата желаеха да изпратят малко парченце от себе си и от любовта си към играта високо в Космоса, оттатък оковите на гравитацията. Елисън бе дал заричане да извърши молбата им.
„ Чалънджър “ хвърча решително нагоре към мастилената стратосфера малко повече от минута. На 73-ата секунда от излитането пламъците, виещи се през компрометирания уплътнител, обгърнаха външния контейнер с течно гориво и совалката избухна в неистово огнено кълбо. Гибелта на „ Чалънджър “ и седемте астронавти се разигра пред ужасените очи на техните близки, които следиха изстрелването от покрива на кулата по ръководство на полета. Казват, че времето лекува всичко, само че мислите ли, че е допустимо човек да се възвърне изцяло след сходно прекарване? Според мен роднините на починалия пред очите им екипаж ще носят със себе си нещастието и раните от този миг до края на живота си. Събитието се предаваше непосредствено по малкия екран, тъй че съкрушителните фрагменти раздрусаха целия свят. Включително и мен. Все още помня къде тъкмо се намирах, когато ги видях за пръв път.
Давам си сметка, че звучи като художествена небивалица, но…няколко дни след детонацията футболната топка бе открита измежду вълните на Атлантическия океан.
Два-три месеца по-късно публично лице на НАСА уведомило вдовицата на Елисън – Лорна Онизука, за чудотворно оживялата топка и я попитало дали я желае.
„ Аз не желаех топката да се трансформира в пропуснат артефакт... да бъде заключена някъде в някакъв сейф и архивирана вечно – показа Лорна пред ESPN. – Ако имаше нещо, което топката към момента можеше да каже на хората, Елисън би желал тя да приказва. “ Лорна решила да я върне на учебното заведение, тъй че в един печален ден щерка ѝ Джанел, цялата обляна в сълзи, предала топката назад на тима на гимназията.
Светослав Иванов (журналист в bTV и водещ на предаването „ 120 минути “):
„ Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема със себе си обичаната играчка на щерка ми. Все отново евентуално ще ни следва дълъг път в търсенето на нов дом и не бих позволил през това време Йоанна да страда. “
Елисън Онизука към този момент бе пътувал в Космоса преди злощастната задача на „ Чалънджър “. Върнал се изменен. Някак си по-самовглъбен, по-мълчалив, по-внимателен към всичко и към всекиго. Оказва се, че той не е изключение. Казват, че всеки, който в миналото е бил оттатък Земята, се връща изменен по сходен метод. Защо ли? До този миг човешките същества, пътували в Космоса, са четири пъти по-малко от броя на учениците, учащи се тъкмо в този момент в гимназията „ Клиър Лейк “. Една шепа хора. Но те са доста, доста скъпи за всички нас.
След като прочетете това изречение, излезте за малко на открито или най-малко отворете прозореца и погледнете нагоре към небесата. Там някъде над нас, до момента в който аз пиша тази история, а вие я четете, са Олег, Ан, Давид, Кристина, Ник и Алексей. Шестима далечни пасажери от три разнообразни националности. Ако нещо се случи с всички нас на Земята, те ще са последните човешки същества във Вселената. Те са там към този момент с месеци в най-изумителното оборудване, основано от човечеството, и всичко, което ги дели от злокобния безспир, в който нищо живо не може да просъществува даже няколко секунди, са металните стени на Международната галактическа станция. Една голяма постройка, увиснала в нищото, която се носи с немислимите двайсет и осем хиляди километра в час към Земята към този момент повече от петнайсет години. Казват, че е най-скъпият неодушевен предмет в историята на човечеството. Но той е вероятно и освен това. За да бъде издигната станцията, петнайсет страни са преодолели предубеждения, разлики, културни и езикови бариери и даже политическа непоносимост. Не е ли парадоксално, че първата световна територия, ръководена от хармоничното изпитание не на обособени народи, а на човешката раса, е оттатък самия глобус?
Има нещо, което намирам за доста забавно: тези, които са пътували в Космоса, споделят едно и също прекарване – че най-впечатляващото нещо, което са видели там, не са звездите или Луната, или всепоглъщащият Космос, а самата Земя. И това прекарване е трансформиращо. Всички космоплаватели се връщат на планетата вечно променени… вечно покорени от нея. Отдалече Земята ни дава опция не просто да я забележим, само че и да я проумеем. Да я преоткрием на фона на неумолимото нищо. Да схванем смисъла на нейната нежна животодаряващa прегръдка. От Космоса човек не вижда граници, стени и военни зони.
Континентите не са раздробени в цветовата гама на обособени територии. Всичко е една опияняваща синя импресия – ефирна сфера, чието битие единствено по себе си е статистическо знамение. Някой беше споделил, че светът нямаше да страда, в случай че всички политици можеха най-малко за малко да го погледнат от Космоса. Да, от време на време, с цел да видиш нещо по-ясно, е нужна вероятност, би трябвало да направиш няколко крачки обратно... да се отдалечиш. Наскоро умря един от моите герои – Едгар Мичъл, шестият човек, стъпил на Луната. Но думите му живеят: „ Когато видиш Земята от лунната повърхнина, получаваш мигновено световно схващане, отношение към човешкото, интензивна незадоволеност от положението на нашия свят и упорито предпочитание да направиш нещо, с цел да го промениш. Там, от Луната, интернационалната политика наподобява толкоз дребнава. Иска ти се да грабнеш някой политик за яката, да го замъкнеш на четвърт милион благи от Земята и да му кажеш: Виж! Виж защо става дума, кучи сине! “.
Обитателите на станцията са изключително привързани към един от нейните жилищни модули, който се назовава Купола. Той е на процедура панорамният вагон на оборудването и неговите седем големи илюминатори дават опция за умопомрачаващи галактически гледки. Веднъж чух изявление на астронавта Марк Ванде Хай, който сподели, че гледката от Купола към Земята е неописуема, само че това, което е шокирало най-вече всички, е прозрението какъв брой нереално тънка е линията на земната атмосфера. „ Човек си дава сметка – показа Марк, – че ние всички сме застрашително покрай открития Космос. Когато видиш какъв брой е късо пространството, от което зависи целият живот, ти се желае да го защитиш някак си. “ Наистина, от станцията атмосферата – скъпото дихание на нашата планета, прилича тънка синкава мантия. Оприличават я по дебелина на обелката на ябълка. Само че още по-тънка...
Захари Карабашлиев (писател):
„ Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет… Всъщност къщата ми съвсем се възпламени преди две години. (Съседната пламтя, а нашата беше цялостна с дим и беше напът да пламне). Грабнах ръкописа на „ Хавра “ (тогава с работно заглавие „ Свобода “). И когато осъзнах, че не мога да реша какво по-напред в действителност да спася и би трябвало да оставя да изгори всичко останало, аз усетих някакво необичайно олекване. Свобода.
Точно преди четиресет и осем години трима безумно смели космонавти са излезли в орбита с галактическия транспортен съд „ Съюз 11 “ и са прекарали двайсет и три денонощия на борда на първата в историята на човечеството галактическа станция – „ Салют 1 “.
По това време влизането в атмосферата и приземяването били инфарктно прекарване, само че всичко минало съвършено. Парашутът се отворил и капсулата се приземила меко в необитаемите степи на Казахстан. Но вътрешността била злокобно тиха и когато люкът бил отворен, тримата космонавти – Владислав Волков, Георгий Доброволски и Виктор Пацаев, били открити неподвижни на седалките си със странни синкави петна по кожата и кръв, течаща от ноздрите и ушите им. И тримата били мъртви. Оказало се, че при откачането от станцията една от клапите, контролиращи вътрешното налягане, се развалила и галактическият вакуум нахлул в кабината. До ден сегашен Виктор, Владислав и Георгий са единствените човешки същества, починали в Космоса. На мястото на приземяването им в чест на техния подвиг бил подложен хубав монумент. И макар че се намирал в изцяло необитаема област, някакви чудовища, които се възпирам да нарека хора, се добрали до паметника, надробили го на части и го откраднали. Просто тъй като бил изработен от метал и претопяването му можело да им донесе някоя и друга рубла. За някои, виждате ли, паметникът е просто неодушевена движимост. За останалите от нас той е оставил обръщение, което не може да бъде превърнато в сплав.
Знаете ли какво е означавало да летиш в Космоса преди половин век? Да влезеш в тясна куха сачма и воден от примитивни уреди, да изригнеш към огромното нищо с 11 000 метра в секунда? Да се скачиш с галактическа станция, правейки калкулации с молив и лист? Героизмът на тези хора не може да бъде разказан. Всеки полет по това време не е бил просто дръзновение, а всеотдайност.
„ Аполо 11 “ да вземем за пример е бил една тенекия. Моят застаряващ айфон 6 е в положение да извършва функционалности 100 и двайсет милиона пъти по-бързо от заекващия компютър AGC, който някак си е изпратил астронавти на Луната! С други думи, в джоба ми сега има телефон, милиони пъти по-мощен от това, с което е разполагала цялата НАСА за лунната си задача.
Васко Кръпката (музикант):
„ Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема със себе си един остарял инструмент – китарата на Георги Минчев. Тя ми бе завещана след неговата гибел, вардя я като очите си и е най-ценното нещо, което владея. Когато един ден най-накрая съумях да я занеса на гроба на Джими Хендрикс в Сиатъл, имах чувството, че съм довел със себе си и Гошо. “
Джанел приключила гимназията „ Клиър Лейк “ две години след гибелта на татко си и поела по пътя си. Минавали месеци, години, десетилетия. Неумолимият живот безапелационно сменял випуск след випуск по коридорите на учебното заведение. Децата ставали родители. Директори, учители, треньори и чистачи идвали и си отивали. И последователно историята на топката като че ли била забравена. Учениците подминавали забързани витрината със спортни титли на гимназията, без да знаят какво е това остаряло кожено кълбо, събиращо прахуляк и равнодушие в далечния ъгъл на огромния долап. Никой не се бе сетил да постави надпис с пояснение за топката или най-малко да ѝ откри настрана място. Да ѝ даде опция да… приказва.
Но преди няколко години учебното заведение се сдобило с нова директорка – Карън Енгъл, която се оказала доста, доста любопитна. В началото не повярвала, когато ѝ разказали за топката. Била гледала детонацията по малкия екран... Та белким е допустимо едно на ниска цена кожено кълбо да оцелее в този огнен пъкъл и след това да се върне невредимо на Земята? Извадила топката от витрината, с цел да попита самата нея. Там, върху нейната изранена кожа, въпреки и избледняла, към момента се четяла част от мастиленото обръщение на тима: „ Наслука, екипаж на совалката! “.
По това време в гимназията се учели три деца, чийто татко се наричал Шейн Кимбро. Директорката го попитала дали не би желал да вземе топката със себе си... в Космоса?!? Тя не се шегувала – Шейн бил астронавт в НАСА, и фактически в един прекрасен безоблачен ден снажният американец, двама негови съветски сътрудници и една остаряла футболна топка изхвърчали от Байконур към Международната галактическа станция на борда на кораба „ Съюз “. По някакъв мъчно разбираем метод, трийсет и една години откакто оцеля във вулканична детонация на десетки хиляди метри над Земята, това настойчиво кожено кълбо се озова там, където постоянно е трябвало да бъде – в Космоса! Тя прекара 100 седемдесет и три дни в орбита, пропътува 100 и седемнайсет милиона килoмeтра и направи близо три хиляди обиколки на Земята!
Един ден Шейн направил зашеметяваща фотография, от която ми омекнаха коленете. Гледах я и чаках всеки миг да стартира прословутата Заратустра на Щраус. Топката е увиснала в Купола на станцията пред огромните илюминатори – безтегловна, достолепна и нереална, като че ли центрирана на занимателен кадър от самата орис. Под нея е Земята – сияеща пастелна синева, напръскана с копринени облаци. Времето и премеждията бяха протрили черните пентагони на топката по подобен метод, като че ли тъкмо същите земни облаци продължаваха паяжината си и по нейната кожа. Двете увиснали в Космоса кълба се допълваха и разбираха... те си принадлежаха. Омаломощаваща фотография. В нея има нещо доста красиво – чувство за изпълнено заричане.
Минали са толкоз години. Момичетата от тима на „ Клиър Лейк “ са на моята възраст. Аз мисля, че ги разбирам. Помня какъв беше светът по това време. За тях топката постоянно е била знак. Тяхното малко извънземно обръщение към тези, които не чуваха нейния глас в далечната 1986 годинa. Играта, която обичаха, не познаваше граници, премахваше разлики и разговаряше с всекиго на един и същи език. Светът е футбол, обичаме да споделяме на всеки четири години, само че понякога… би трябвало да се отдалечиш на триста километра от Земята, с цел да схванеш действителната стойност на това изказване.
Фотоалбумите, фотосите на обичаните ми хора, ръкописите – към този момент всичко е качено в огромния цифров облак. Ако къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема със себе си... чифт остарели обувки. Нося ги на всички места със себе си... през планини, океани и десетилетия. В момента се взират в мен от бюрото ми. Не знам тъкмо за какво, само че те са един от най-първите ми мемоари. Двете куклени ботушчета се побират умерено едно до друго в отворената ми длан. Помня, че първия път, в който ги обух, татко ми и майка ми ми помагаха. Бяха ми огромни – даже с вълнените панталонки, вкарани в тях. Бил съм едвам тригодишен, само че помня даже лютата зима, която подложи ботушите на съществено тестване.
Оказаха се жилави, надеждни обувки. Живеехме в дома на баба ми и дядо ми на ъгъла на „ Раковска “ и „ Сливница “. Тъй като бях само дете и единствен внук, си давам сметка, че ме обичаха повече, в сравнение с съм в положение да си показва. Дядо ми ме водеше на детска градина. Тогава нямаше тролей номер девет, тъй че вървяхме пешком. По „ Раковска “, около операта, „ Александър Невски “ – чак до улица „ Аксаков “. Ботушките ми хрупкаха по свежия сняг, а ние водехме задълбочени внуко-дядовски диалози. Вечер, като се връщахме, спирахме в една сладкарница, в която редувахме боза и лимонада. Помня, че столовете бяха доста високи и се държах обезверено за тях, с цел да не падна.
Като дребен, естествено, бях безусловно сигурен, че щом порасна, ще стана космонавт. Другият човек, който бе също толкоз уверен в това, бе дядо ми. Също по този начин мислех, че в предишното хората са били черно-бели. Проблемът е, че всички фотоси, които бях виждал, бяха или на исторически персони, или на роднините ми отпреди години. И всички бяха черно-бели. Единственото разумно пояснение – в предишното всичко е било черно-бяло! Един ден дядо ми ме снима в сладкарницата. И когато фотографията се появи вкъщи, бях доста сюрпризиран – аз самият бях черно-бял на фотографията! Не споделих терзанията си с никого, само че погледнах ръцете си, с цел да се уверя, че към момента са розови. За всеки случай се взрях деликатно и в огледалото, а вечерта надникнах и в сладкарницата – беше си цветна!
Двайсетина години по-късно се взрях в фотографията и забелязах, че на нея съм с обичаните си ботуши. Днес те са единственото нещо, което вардя от детството си. Те са пътували с мен по моя дребен път... взели са нещичко от моята история и най-малко аз не мога да ги нарека неодушевени.
Когато топката се върнала от Космоса, Шейн я дал на семейство Онизука. Но те знаели тъкмо къде би трябвало да приключи пътешествието ѝ и я връчили още веднъж на гимназията „ Клиър Лейк “ на специфична гала.
Вие, несъмнено, към този момент от дълго време знаете какво има на фотографията при започване на публикацията. Трябваше просто да създадем няколко крачки обратно... да се отдалечим в пространството, във времето, в Космоса, в страниците... с цел да забележим нещата по-ясно... да разпознаем очертанията на топката... да чуем гласа ѝ.
От година и половина топката се намира тук, в този кулоар, само че към този момент в специфична, обособена витрина. И не щеш ли в този момент сме тук – аз и вие – на мястото, където стартира и приключва тази по едно и също време тъжна и толкоз красива история. Взирам се през стъклото в най-бързо летялата футболна топка в историята на човечеството. Бе пропътувала милиони километри към Земята, преди да попадне тук – зад тази витрина. Експлозиите, годините, перипетиите бяха набраздили повърхността ѝ на хиляди кожени люспички. Но на нея към момента се четеше посланието: „ Наслука, екипаж на совалката! “.
Стоя притихнал и леко комплициран пред топката с моя остарял уред „ Канон “ и към момента не зная тъкмо за какво пропътувах 1258 километра. Защо се стремя насам от момента, в който гледах репортажа на ESPN за топката тъкмо преди година?
Много хора сграбчват американския си паспорт и хукват да обикалят света, без да обръщат внимание на страниците му. Но те крият някои дребни секрети. На последната страница на всеки американски паспорт е написано следното:
„ Всяка генерация носи задължението да освободи съзнанието на хората, с цел да могат да видят нови светове... да погледнат от плато, по-високо от това на предходната генерация. “
Елисън Онизука
Чакаха ме тринайсет часа път на връщане към Канзас. Спрях унищожен от отмалялост на един паркинг наоколо до Далас, само че не можах да заспя. Тази история се пишеше в главата ми и не ми позволяваше да се унеса. Топката говореше. И колкото повече километри оставях сред себе си и нея, толкоз по-ясни ставаха думите ѝ.
Понякога просто би трябвало да се отдалечиш. Да направиш няколко крачки обратно, с цел да схванеш, че толкоз постоянно одобряваме някои скъпи неща за обезпечени. А те ни се изплъзват, когато забравяме да ги осребрим с любовта си. Че от време на време на този комплициран свят може да има неодушевени хора и одушевени предмети. Че би трябвало да обичаме безусловно някои неща... като родителите на своите родители и черно-белите си мемоари. Че ми се желае да прегърна всички тези хора, които даже не се сетиха за телефона или парите си, когато ги попитах какво биха избавили от горящия си дом. Че има нещо хубаво в това, че към момента имам вяра, че като порасна, ще стана космонавт. Че няма по-скъп неодушевен предмет от огромната интернационална галактическа станция, по която се плъзгат колелата ми сега и по която стъпваме към този момент хиляди години. Че ние всички сме космоплаватели и единственото нещо, което ни дели от безизразния вакуум, е тънкият като въздишка воал на нашата красива платноходка. Че екипажът на совалката трябваше да занесе една дребна топка в Космоса, само че вместо това по някакъв необикновен метод тя ги води там трийсет години след тяхната гибел. Че би трябвало да ценим и съхраняваме паметта на героите си – тези, които постоянно гледат напред и нагоре, тъй като техните фантазии и въжделения живеят дръзки и безтегловни даже на местата, където животът е неосъществим – от открития Космос до Шиша Пангма. И че от време на време, с цел да се приближиш колкото се може повече до самия себе си… просто би трябвало да се отдалечиш.
Източници:
http://proxy.espn.com/watch/player?id=3399390&lang=en
https://www.wnycstudios.org/story/dark-side-earth
https://www.nasa.gov/astronauts/biographies/robert-shane-kimbrough
https://www.youtube.com/watch?v=j4JOjcDFtBE
https://www.history.com/topics/1980s/challenger-disaster
https://www.britannica.com/event/Challenger-disaster
https://www.space.com/31732-space-shuttle-challenger-disaster-explained-infographic.html
https://www.nasa.gov/mission_pages/station/expeditions/expedition50/index.html
http://blogs.discovermagazine.com/vintagespace/2017/08/20/only-three-people-have-died-in-space/#.XNHbui2ZPUI
https://www.warhistoryonline.com/war-articles/remembering-three-men-ever-die-space.html
https://www.businessinsider.com/soyuz-11-memorial-destroyed-2016-8
http://www.espn.com/espn/feature/story/_/id/23902766/nasa-astronaut-ellison-onizuka-soccer-ball-survived-challenger-explosion
Пропътувах на един мирис 1258 километра по безкрайната Магистрала 35 чак до мястото, където Северноамериканският континент се изплъзва от сушата, с цел да потъне в топлите талази на Мексиканския залив. Летях право на юг с подути от отмалялост очи по гърчещата се асфалтова лента и в случай че кафето и бензинът не бяха жизненонеобходими за сходна случка, несъмнено нямаше да спра даже един път. Целият този път, с цел да прекарам пет минути в безмълвната компания на един неодушевен предмет... същият, в който вие се вглеждате сега с разбираемо неразбиране.
Какво тъкмо е на фотографията? Лунната повърхнина? Част от стенна живопис? Географска карта? Древна олющена амфора? Знам, знам… прекомерно сме близо. Очите се присвиват, съзнанието се рови в регистъра с догатки, само че липсва необятен проект, вероятност... Понякога, с цел да видиш нещо ясно, би трябвало да направиш няколко крачки обратно – да се отдалечиш.
Случвало ли ви се е да отидете някъде, без да сте напълно наясно за какво? Просто сте усетили, че би трябвало да сте там. Дори да е на 1258 километра. Понякога човек просто няма избор и не щеш ли след тринайсет часа каране съм се озовал в един от коридорите на най-обикновено учебно заведение, свикан без думи от неугледен неодушевен предмет, който ме дърпа насам от момента, в който научих за съществуването му.
Според анимизма растенията, реките, планините, камъните, пръстта, даже думите могат да имат душа и схващане. Колко поетично! Казват, че анимизмът е най-старата вяра, само че въз основата на неговата формулировка той може би е и най-старата поезия. Ние надали сме анимисти, само че и аз, и вие ще би трябвало да признаем, че някои на пръв взор тривиални предмети носят особена стойност… Може би не за другиго – може би единствено за вас. Сигурно притежавате най-малко една сходна движимост. Нещо сякаш неорганично, което обаче някак си е пресякло пътя ви и защото е попило нещичко от вашия живот и вашето наличие, към този момент не може да бъде наречено неодушевено. Какво бихте взели със себе си, в случай че можехте да спасите една-единствена движимост от горящия си дом? Непретенциозен въпрос, само че това, което научих, е, че по отговора му можете да откриете нещо ненадейно и неподозирано за характера даже на тези хора, които мислите, че познавате като от години.
Веско Ешкенази (концертмайстор на Кралския Концертгебау оркестър в Амстердам):
„ Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема със себе си кутията с албуми със остарели фотоси и видеа. Ние се построяваме като персони, като хора, създавайки мемоари от всичко протичащо се с нас. Снимките и видеата са тези неща, които ни оказват помощ да не ги забравяме. Заради това бих взел точно тях. “
Преди да вляза в учебното заведение, поех надълбоко мирис. Океанът бе толкоз близо, че соленият му водораслен одеколон ухаеше на всички места във въздуха. Гимназията „ Клиър Лейк “ в Хюстън приличаше на всяка друга гимназия... само че единствено на пръв взор. Cлед двайсетина крачки в един от коридорите ѝ застанах пред особения предмет, поради който изгорих толкоз доста бензин. Беше подложен в непретенциозен остъклен долап. Няколкото възпитаници, които към момента се мотаеха по коридора, обърнаха надалеч повече внимание на моите окъсани дънки и изморена физиономия, в сравнение с стъклената мебел. И все пак аз знам – в случай че учебното заведение се възпламени, и те, и учителите, и шефът ще се втурнат тъкмо насам. За да спасят тази движимост. Себестойността ѝ вероятно е била четири-пет $, когато е била изцяло нова. А в този момент? Сега коства и нищо, и... всичко. Зависи от това кого сте попитали.
Елисън Онизука почина, тъй като в една съдбовна вечер времето във Флорида бе ненадейно студено. В този щат на процедура няма зима. Климатът е субтропически. Но в нощта на 28 януари 1986 година странна особеност провокира невиждан мраз и температурата на въздуха рухна до минус пет градуса! Това се случва доста, доста рядко. Елисън, несъмнено, нямаше никаква визия, че точно този непредвиден спад на температурата ще стане причина за неговата крах. По това време щерка му Джанел беше десетокласничка в учебното заведение „ Клиър Лейк “, в което ви доведох поради тази история. Освен доста други неща Елисън Онизука беше помощник-треньор на девическия футболен тим на същата гимназия. Помагал с каквото и когато можел – без заплата, като доброволец – просто от любов към играта, учебното заведение и несъмнено, към щерка си, която беше главен състезател в тима. Няколко дни преди трагичната си крах Елисън се появил ненадейно на терена в края на тренировката. Момичетата се скупчили към него – никой не очаквал да го види. Дали му една от подготвителните си футболни топки, на която всяко дете подписало името си с химикал. Елисън прегърнал щерка си за довиждане и си тръгнал, подтичвайки, през игрището с топка в ръка и с необятна усмивка на лицето. „ Винаги ще помня довечера – написала по-късно Джанел. – Все още помня даже уханието на тревата на подготвителното игрище. Това беше последният път, в който видях татко си жив... лице в лице. “
Камен Алипиев – Кедъра (спортен публицист в БНТ):
„ Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема със себе една дребна статуетка. Тя има изключително значение за мен. Получих я преди години от Българския червен кръст – премия за кръводаряване. Правя го от десетилетия, тъй като чувствам, че е нужно и безусловно животоспасяващo. Имам други професионални самопризнания, само че тази несъмнено е най-ценната премия, която съм получавал в незначителния си живот. “
Твърдото ракетно гориво, употребявано от НАСА, е алуминиева прахуляк, смесена с окислител. Самото политане е на процедура поредност от чудовищни детонации. Виждали сте колосалните ракети носители – те не могат да бъдат направени от един-единствен корпус и се състоят от четири свързани между тях стоманени резервоари. Между тези цилиндри има три свръзки, включващи гумени пръстеновидни уплътнители, които реагират на налягането и не разрешават изплъзването на изгорели газове.
Както споменахме обаче, в нощта на 28 януари температурата на въздуха в Кейп Канаверал, Флорида, падна до минус пет градуса. Около площадката за политане на совалката „ Чaлънджър “ се бяха образували димящи плочи лед. До този миг нито една галактическа совалка не бе изхвърчала при сходни условия. Уплътнителните пръстени бяха създадени съответно с оглед субтропическия климат на Флорида. Под въздействието на негативната температура гумата се втвърди и стана ронлива и още при първичното запалване един от уплътнителите на дясната ракета притежател се разпадна. Високо в носа на совалката нищо неподозиращият седемчленен екипаж беше към този момент жертван. На седалка номер три бe Елисън Онизука – първокласен водач, инженер, един от най-реномираните астронавти на НАСА, първият американец от азиатски генезис в Космоса и… помощник-треньор по футбол на гимназията „ Клиър Лейк “. В непосредственост до него се намирашe футболната топка, подарена му от тима. На нея всяка госпожица бе поставила подписа си, а една от тях бе написала с хубав почерк: „ Наслука, екипаж на совалката! “. Момичетата желаеха да изпратят малко парченце от себе си и от любовта си към играта високо в Космоса, оттатък оковите на гравитацията. Елисън бе дал заричане да извърши молбата им.
„ Чалънджър “ хвърча решително нагоре към мастилената стратосфера малко повече от минута. На 73-ата секунда от излитането пламъците, виещи се през компрометирания уплътнител, обгърнаха външния контейнер с течно гориво и совалката избухна в неистово огнено кълбо. Гибелта на „ Чалънджър “ и седемте астронавти се разигра пред ужасените очи на техните близки, които следиха изстрелването от покрива на кулата по ръководство на полета. Казват, че времето лекува всичко, само че мислите ли, че е допустимо човек да се възвърне изцяло след сходно прекарване? Според мен роднините на починалия пред очите им екипаж ще носят със себе си нещастието и раните от този миг до края на живота си. Събитието се предаваше непосредствено по малкия екран, тъй че съкрушителните фрагменти раздрусаха целия свят. Включително и мен. Все още помня къде тъкмо се намирах, когато ги видях за пръв път.
Давам си сметка, че звучи като художествена небивалица, но…няколко дни след детонацията футболната топка бе открита измежду вълните на Атлантическия океан.
Два-три месеца по-късно публично лице на НАСА уведомило вдовицата на Елисън – Лорна Онизука, за чудотворно оживялата топка и я попитало дали я желае.
„ Аз не желаех топката да се трансформира в пропуснат артефакт... да бъде заключена някъде в някакъв сейф и архивирана вечно – показа Лорна пред ESPN. – Ако имаше нещо, което топката към момента можеше да каже на хората, Елисън би желал тя да приказва. “ Лорна решила да я върне на учебното заведение, тъй че в един печален ден щерка ѝ Джанел, цялата обляна в сълзи, предала топката назад на тима на гимназията.
Светослав Иванов (журналист в bTV и водещ на предаването „ 120 минути “):
„ Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема със себе си обичаната играчка на щерка ми. Все отново евентуално ще ни следва дълъг път в търсенето на нов дом и не бих позволил през това време Йоанна да страда. “
Елисън Онизука към този момент бе пътувал в Космоса преди злощастната задача на „ Чалънджър “. Върнал се изменен. Някак си по-самовглъбен, по-мълчалив, по-внимателен към всичко и към всекиго. Оказва се, че той не е изключение. Казват, че всеки, който в миналото е бил оттатък Земята, се връща изменен по сходен метод. Защо ли? До този миг човешките същества, пътували в Космоса, са четири пъти по-малко от броя на учениците, учащи се тъкмо в този момент в гимназията „ Клиър Лейк “. Една шепа хора. Но те са доста, доста скъпи за всички нас.
След като прочетете това изречение, излезте за малко на открито или най-малко отворете прозореца и погледнете нагоре към небесата. Там някъде над нас, до момента в който аз пиша тази история, а вие я четете, са Олег, Ан, Давид, Кристина, Ник и Алексей. Шестима далечни пасажери от три разнообразни националности. Ако нещо се случи с всички нас на Земята, те ще са последните човешки същества във Вселената. Те са там към този момент с месеци в най-изумителното оборудване, основано от човечеството, и всичко, което ги дели от злокобния безспир, в който нищо живо не може да просъществува даже няколко секунди, са металните стени на Международната галактическа станция. Една голяма постройка, увиснала в нищото, която се носи с немислимите двайсет и осем хиляди километра в час към Земята към този момент повече от петнайсет години. Казват, че е най-скъпият неодушевен предмет в историята на човечеството. Но той е вероятно и освен това. За да бъде издигната станцията, петнайсет страни са преодолели предубеждения, разлики, културни и езикови бариери и даже политическа непоносимост. Не е ли парадоксално, че първата световна територия, ръководена от хармоничното изпитание не на обособени народи, а на човешката раса, е оттатък самия глобус?
Има нещо, което намирам за доста забавно: тези, които са пътували в Космоса, споделят едно и също прекарване – че най-впечатляващото нещо, което са видели там, не са звездите или Луната, или всепоглъщащият Космос, а самата Земя. И това прекарване е трансформиращо. Всички космоплаватели се връщат на планетата вечно променени… вечно покорени от нея. Отдалече Земята ни дава опция не просто да я забележим, само че и да я проумеем. Да я преоткрием на фона на неумолимото нищо. Да схванем смисъла на нейната нежна животодаряващa прегръдка. От Космоса човек не вижда граници, стени и военни зони.
Континентите не са раздробени в цветовата гама на обособени територии. Всичко е една опияняваща синя импресия – ефирна сфера, чието битие единствено по себе си е статистическо знамение. Някой беше споделил, че светът нямаше да страда, в случай че всички политици можеха най-малко за малко да го погледнат от Космоса. Да, от време на време, с цел да видиш нещо по-ясно, е нужна вероятност, би трябвало да направиш няколко крачки обратно... да се отдалечиш. Наскоро умря един от моите герои – Едгар Мичъл, шестият човек, стъпил на Луната. Но думите му живеят: „ Когато видиш Земята от лунната повърхнина, получаваш мигновено световно схващане, отношение към човешкото, интензивна незадоволеност от положението на нашия свят и упорито предпочитание да направиш нещо, с цел да го промениш. Там, от Луната, интернационалната политика наподобява толкоз дребнава. Иска ти се да грабнеш някой политик за яката, да го замъкнеш на четвърт милион благи от Земята и да му кажеш: Виж! Виж защо става дума, кучи сине! “.
Обитателите на станцията са изключително привързани към един от нейните жилищни модули, който се назовава Купола. Той е на процедура панорамният вагон на оборудването и неговите седем големи илюминатори дават опция за умопомрачаващи галактически гледки. Веднъж чух изявление на астронавта Марк Ванде Хай, който сподели, че гледката от Купола към Земята е неописуема, само че това, което е шокирало най-вече всички, е прозрението какъв брой нереално тънка е линията на земната атмосфера. „ Човек си дава сметка – показа Марк, – че ние всички сме застрашително покрай открития Космос. Когато видиш какъв брой е късо пространството, от което зависи целият живот, ти се желае да го защитиш някак си. “ Наистина, от станцията атмосферата – скъпото дихание на нашата планета, прилича тънка синкава мантия. Оприличават я по дебелина на обелката на ябълка. Само че още по-тънка...
Захари Карабашлиев (писател):
„ Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет… Всъщност къщата ми съвсем се възпламени преди две години. (Съседната пламтя, а нашата беше цялостна с дим и беше напът да пламне). Грабнах ръкописа на „ Хавра “ (тогава с работно заглавие „ Свобода “). И когато осъзнах, че не мога да реша какво по-напред в действителност да спася и би трябвало да оставя да изгори всичко останало, аз усетих някакво необичайно олекване. Свобода.
Точно преди четиресет и осем години трима безумно смели космонавти са излезли в орбита с галактическия транспортен съд „ Съюз 11 “ и са прекарали двайсет и три денонощия на борда на първата в историята на човечеството галактическа станция – „ Салют 1 “.
По това време влизането в атмосферата и приземяването били инфарктно прекарване, само че всичко минало съвършено. Парашутът се отворил и капсулата се приземила меко в необитаемите степи на Казахстан. Но вътрешността била злокобно тиха и когато люкът бил отворен, тримата космонавти – Владислав Волков, Георгий Доброволски и Виктор Пацаев, били открити неподвижни на седалките си със странни синкави петна по кожата и кръв, течаща от ноздрите и ушите им. И тримата били мъртви. Оказало се, че при откачането от станцията една от клапите, контролиращи вътрешното налягане, се развалила и галактическият вакуум нахлул в кабината. До ден сегашен Виктор, Владислав и Георгий са единствените човешки същества, починали в Космоса. На мястото на приземяването им в чест на техния подвиг бил подложен хубав монумент. И макар че се намирал в изцяло необитаема област, някакви чудовища, които се възпирам да нарека хора, се добрали до паметника, надробили го на части и го откраднали. Просто тъй като бил изработен от метал и претопяването му можело да им донесе някоя и друга рубла. За някои, виждате ли, паметникът е просто неодушевена движимост. За останалите от нас той е оставил обръщение, което не може да бъде превърнато в сплав.
Знаете ли какво е означавало да летиш в Космоса преди половин век? Да влезеш в тясна куха сачма и воден от примитивни уреди, да изригнеш към огромното нищо с 11 000 метра в секунда? Да се скачиш с галактическа станция, правейки калкулации с молив и лист? Героизмът на тези хора не може да бъде разказан. Всеки полет по това време не е бил просто дръзновение, а всеотдайност.
„ Аполо 11 “ да вземем за пример е бил една тенекия. Моят застаряващ айфон 6 е в положение да извършва функционалности 100 и двайсет милиона пъти по-бързо от заекващия компютър AGC, който някак си е изпратил астронавти на Луната! С други думи, в джоба ми сега има телефон, милиони пъти по-мощен от това, с което е разполагала цялата НАСА за лунната си задача.
Васко Кръпката (музикант):
„ Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема със себе си един остарял инструмент – китарата на Георги Минчев. Тя ми бе завещана след неговата гибел, вардя я като очите си и е най-ценното нещо, което владея. Когато един ден най-накрая съумях да я занеса на гроба на Джими Хендрикс в Сиатъл, имах чувството, че съм довел със себе си и Гошо. “
Джанел приключила гимназията „ Клиър Лейк “ две години след гибелта на татко си и поела по пътя си. Минавали месеци, години, десетилетия. Неумолимият живот безапелационно сменял випуск след випуск по коридорите на учебното заведение. Децата ставали родители. Директори, учители, треньори и чистачи идвали и си отивали. И последователно историята на топката като че ли била забравена. Учениците подминавали забързани витрината със спортни титли на гимназията, без да знаят какво е това остаряло кожено кълбо, събиращо прахуляк и равнодушие в далечния ъгъл на огромния долап. Никой не се бе сетил да постави надпис с пояснение за топката или най-малко да ѝ откри настрана място. Да ѝ даде опция да… приказва.
Но преди няколко години учебното заведение се сдобило с нова директорка – Карън Енгъл, която се оказала доста, доста любопитна. В началото не повярвала, когато ѝ разказали за топката. Била гледала детонацията по малкия екран... Та белким е допустимо едно на ниска цена кожено кълбо да оцелее в този огнен пъкъл и след това да се върне невредимо на Земята? Извадила топката от витрината, с цел да попита самата нея. Там, върху нейната изранена кожа, въпреки и избледняла, към момента се четяла част от мастиленото обръщение на тима: „ Наслука, екипаж на совалката! “.
По това време в гимназията се учели три деца, чийто татко се наричал Шейн Кимбро. Директорката го попитала дали не би желал да вземе топката със себе си... в Космоса?!? Тя не се шегувала – Шейн бил астронавт в НАСА, и фактически в един прекрасен безоблачен ден снажният американец, двама негови съветски сътрудници и една остаряла футболна топка изхвърчали от Байконур към Международната галактическа станция на борда на кораба „ Съюз “. По някакъв мъчно разбираем метод, трийсет и една години откакто оцеля във вулканична детонация на десетки хиляди метри над Земята, това настойчиво кожено кълбо се озова там, където постоянно е трябвало да бъде – в Космоса! Тя прекара 100 седемдесет и три дни в орбита, пропътува 100 и седемнайсет милиона килoмeтра и направи близо три хиляди обиколки на Земята!
Един ден Шейн направил зашеметяваща фотография, от която ми омекнаха коленете. Гледах я и чаках всеки миг да стартира прословутата Заратустра на Щраус. Топката е увиснала в Купола на станцията пред огромните илюминатори – безтегловна, достолепна и нереална, като че ли центрирана на занимателен кадър от самата орис. Под нея е Земята – сияеща пастелна синева, напръскана с копринени облаци. Времето и премеждията бяха протрили черните пентагони на топката по подобен метод, като че ли тъкмо същите земни облаци продължаваха паяжината си и по нейната кожа. Двете увиснали в Космоса кълба се допълваха и разбираха... те си принадлежаха. Омаломощаваща фотография. В нея има нещо доста красиво – чувство за изпълнено заричане.
Минали са толкоз години. Момичетата от тима на „ Клиър Лейк “ са на моята възраст. Аз мисля, че ги разбирам. Помня какъв беше светът по това време. За тях топката постоянно е била знак. Тяхното малко извънземно обръщение към тези, които не чуваха нейния глас в далечната 1986 годинa. Играта, която обичаха, не познаваше граници, премахваше разлики и разговаряше с всекиго на един и същи език. Светът е футбол, обичаме да споделяме на всеки четири години, само че понякога… би трябвало да се отдалечиш на триста километра от Земята, с цел да схванеш действителната стойност на това изказване.
Фотоалбумите, фотосите на обичаните ми хора, ръкописите – към този момент всичко е качено в огромния цифров облак. Ако къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема със себе си... чифт остарели обувки. Нося ги на всички места със себе си... през планини, океани и десетилетия. В момента се взират в мен от бюрото ми. Не знам тъкмо за какво, само че те са един от най-първите ми мемоари. Двете куклени ботушчета се побират умерено едно до друго в отворената ми длан. Помня, че първия път, в който ги обух, татко ми и майка ми ми помагаха. Бяха ми огромни – даже с вълнените панталонки, вкарани в тях. Бил съм едвам тригодишен, само че помня даже лютата зима, която подложи ботушите на съществено тестване.
Оказаха се жилави, надеждни обувки. Живеехме в дома на баба ми и дядо ми на ъгъла на „ Раковска “ и „ Сливница “. Тъй като бях само дете и единствен внук, си давам сметка, че ме обичаха повече, в сравнение с съм в положение да си показва. Дядо ми ме водеше на детска градина. Тогава нямаше тролей номер девет, тъй че вървяхме пешком. По „ Раковска “, около операта, „ Александър Невски “ – чак до улица „ Аксаков “. Ботушките ми хрупкаха по свежия сняг, а ние водехме задълбочени внуко-дядовски диалози. Вечер, като се връщахме, спирахме в една сладкарница, в която редувахме боза и лимонада. Помня, че столовете бяха доста високи и се държах обезверено за тях, с цел да не падна.
Като дребен, естествено, бях безусловно сигурен, че щом порасна, ще стана космонавт. Другият човек, който бе също толкоз уверен в това, бе дядо ми. Също по този начин мислех, че в предишното хората са били черно-бели. Проблемът е, че всички фотоси, които бях виждал, бяха или на исторически персони, или на роднините ми отпреди години. И всички бяха черно-бели. Единственото разумно пояснение – в предишното всичко е било черно-бяло! Един ден дядо ми ме снима в сладкарницата. И когато фотографията се появи вкъщи, бях доста сюрпризиран – аз самият бях черно-бял на фотографията! Не споделих терзанията си с никого, само че погледнах ръцете си, с цел да се уверя, че към момента са розови. За всеки случай се взрях деликатно и в огледалото, а вечерта надникнах и в сладкарницата – беше си цветна!
Двайсетина години по-късно се взрях в фотографията и забелязах, че на нея съм с обичаните си ботуши. Днес те са единственото нещо, което вардя от детството си. Те са пътували с мен по моя дребен път... взели са нещичко от моята история и най-малко аз не мога да ги нарека неодушевени.
Когато топката се върнала от Космоса, Шейн я дал на семейство Онизука. Но те знаели тъкмо къде би трябвало да приключи пътешествието ѝ и я връчили още веднъж на гимназията „ Клиър Лейк “ на специфична гала.
Вие, несъмнено, към този момент от дълго време знаете какво има на фотографията при започване на публикацията. Трябваше просто да създадем няколко крачки обратно... да се отдалечим в пространството, във времето, в Космоса, в страниците... с цел да забележим нещата по-ясно... да разпознаем очертанията на топката... да чуем гласа ѝ.
От година и половина топката се намира тук, в този кулоар, само че към този момент в специфична, обособена витрина. И не щеш ли в този момент сме тук – аз и вие – на мястото, където стартира и приключва тази по едно и също време тъжна и толкоз красива история. Взирам се през стъклото в най-бързо летялата футболна топка в историята на човечеството. Бе пропътувала милиони километри към Земята, преди да попадне тук – зад тази витрина. Експлозиите, годините, перипетиите бяха набраздили повърхността ѝ на хиляди кожени люспички. Но на нея към момента се четеше посланието: „ Наслука, екипаж на совалката! “.
Стоя притихнал и леко комплициран пред топката с моя остарял уред „ Канон “ и към момента не зная тъкмо за какво пропътувах 1258 километра. Защо се стремя насам от момента, в който гледах репортажа на ESPN за топката тъкмо преди година?
Много хора сграбчват американския си паспорт и хукват да обикалят света, без да обръщат внимание на страниците му. Но те крият някои дребни секрети. На последната страница на всеки американски паспорт е написано следното:
„ Всяка генерация носи задължението да освободи съзнанието на хората, с цел да могат да видят нови светове... да погледнат от плато, по-високо от това на предходната генерация. “
Елисън Онизука
Чакаха ме тринайсет часа път на връщане към Канзас. Спрях унищожен от отмалялост на един паркинг наоколо до Далас, само че не можах да заспя. Тази история се пишеше в главата ми и не ми позволяваше да се унеса. Топката говореше. И колкото повече километри оставях сред себе си и нея, толкоз по-ясни ставаха думите ѝ.
Понякога просто би трябвало да се отдалечиш. Да направиш няколко крачки обратно, с цел да схванеш, че толкоз постоянно одобряваме някои скъпи неща за обезпечени. А те ни се изплъзват, когато забравяме да ги осребрим с любовта си. Че от време на време на този комплициран свят може да има неодушевени хора и одушевени предмети. Че би трябвало да обичаме безусловно някои неща... като родителите на своите родители и черно-белите си мемоари. Че ми се желае да прегърна всички тези хора, които даже не се сетиха за телефона или парите си, когато ги попитах какво биха избавили от горящия си дом. Че има нещо хубаво в това, че към момента имам вяра, че като порасна, ще стана космонавт. Че няма по-скъп неодушевен предмет от огромната интернационална галактическа станция, по която се плъзгат колелата ми сега и по която стъпваме към този момент хиляди години. Че ние всички сме космоплаватели и единственото нещо, което ни дели от безизразния вакуум, е тънкият като въздишка воал на нашата красива платноходка. Че екипажът на совалката трябваше да занесе една дребна топка в Космоса, само че вместо това по някакъв необикновен метод тя ги води там трийсет години след тяхната гибел. Че би трябвало да ценим и съхраняваме паметта на героите си – тези, които постоянно гледат напред и нагоре, тъй като техните фантазии и въжделения живеят дръзки и безтегловни даже на местата, където животът е неосъществим – от открития Космос до Шиша Пангма. И че от време на време, с цел да се приближиш колкото се може повече до самия себе си… просто би трябвало да се отдалечиш.
Източници:
http://proxy.espn.com/watch/player?id=3399390&lang=en
https://www.wnycstudios.org/story/dark-side-earth
https://www.nasa.gov/astronauts/biographies/robert-shane-kimbrough
https://www.youtube.com/watch?v=j4JOjcDFtBE
https://www.history.com/topics/1980s/challenger-disaster
https://www.britannica.com/event/Challenger-disaster
https://www.space.com/31732-space-shuttle-challenger-disaster-explained-infographic.html
https://www.nasa.gov/mission_pages/station/expeditions/expedition50/index.html
http://blogs.discovermagazine.com/vintagespace/2017/08/20/only-three-people-have-died-in-space/#.XNHbui2ZPUI
https://www.warhistoryonline.com/war-articles/remembering-three-men-ever-die-space.html
https://www.businessinsider.com/soyuz-11-memorial-destroyed-2016-8
http://www.espn.com/espn/feature/story/_/id/23902766/nasa-astronaut-ellison-onizuka-soccer-ball-survived-challenger-explosion
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ