Как в Русия забраниха „Смъртта на Сталин“
След големите кавги към кино лентата "Матилда " и балета "Нуреев " над главите на просветената съветска аудитория надвисна нов буреносен облак от великодържавна нервност. В Русия бяха неразрешени прожекциите на британската комедия "Смъртта на Сталин ". Тази възбрана е значим жалон по пътя към "светлото бъдеще " - по този начин, както си го показват в Министерството на културата. Новият скандал стартира да набира страхотна мощ. В него се включиха депутати от Държавната дума, висши служители, известни комунисти, режисьори, писатели и други псевдопатриоти, или просто опитни и пресметливи циници.
Малодушието на пионките
Миналата есен гледах комедията "Смъртта на Сталин " в Лондон и мога да кажа, че филмът подхожда на обещания род. Той е роден от комиксите и възприема иронията на този тип изкуство на 20-ия век, с което в съветското общество по никакъв начин не са привикнали.
Да се обиждаш от един комикс, който предлага час и половина веселба, е също толкоз неуместно, колкото и да се засягаш от вицовете за Щирлиц, Петка и Чапаев или другите майтапи, съдържащи нецензурни изрази. Но работата не е в това, че за депутатите този род е неразбираем. Ако перифразираме Лев Толстой, демокрацията във всяка демократична страна има своя специфичност, до момента в който тоталитарните и властнически режими си наподобяват като близнаци. Тези режими обичат да се афишират за духовни избраници на цялото човечество, да отхвърлят всичко негативно в историята на личната си страна, с цел да я показват като групово житие на светци. Според тези хора, злото идва само от чужбина, а тази чужбина поддържа и своята пета колона.
Глобалният боязън е заложен в самата същина на тоталитаризма. В британския филм това е показано благодарение на същински професионализъм – в него са ангажирани прелестни артисти. Но основният воин в "Смъртта на Сталин " не е страхът, нито волята за власт или даже желанието за безотговорност, а по-скоро малодушието, подбудено от страха. Малодушието е превзело цялото обграждане на Сталин, всички тези незначителни спрямо него палачи, които по негова заповед са подписвали хиляди смъртни присъди - Молотов, Маленков, Хрушчов и, несъмнено, Берия.
Всички те са карикатурни облици в една черна комедия. Те се опасяват под паника и от Сталин, и от неговата гибел, а и един от различен. Филмовите персонажи, несъмнено, прекомерно незадълбочено припомнят за действителните исторически персони. Който стартира да се „ хваща “ за тези разлики, значи не схваща нищо от изкуство. Та нали по времето на Сталин изпращаха в ГУЛАГ за сходни вицове. Както успешно споделяше Фазил Искандер, по това време страната приличаше на детска градина със непоколебим режим.
Най-важната дума: „ Не може! “
И Русия още веднъж се завръща в тази детска градина. Политиците за следващ път се трансфораха във възпитатели, които санкционират провинилите се в ъгъла, бият ги през пръстите или ги изпращат за превъзпитание в тъмната стаичка.
И най-важната дума в тази детска градина е „ НЕ МОЖЕ! “. При това възпитателите ни твърдят, че това "НЕ МОЖЕ! " въобще не е цензура, а грижа за нравствеността и невинността на популацията. В името на тези велики хрумвания се горят книги, не разрешават се филми и театрални постановки. Пълна нелепост е да се счита, че в съветската детска градина фактически се поставят грижи за децата. Истината е друга: плашейки децата, „ възпитателите “ се грижат за самите себе си от предпочитание да продължат живота си като „ възпитатели “ и от боязън да не изпаднат в недружелюбност пред новата незнайна власт.
Но за какво се надигна подобен вик във връзка кино лентата? Твърди се, че филмът обиждал сталиновия химн и останалите атрибути на неговата власт. Крокодилски сълзи ли са това? Бедата е там, че не са. Сталин извърши своето дело. Той сътвори необикновен тип хора, които възхваляват своя главорез, като плюят на историческите обстоятелства. Той унищожи всички, които бяха забъркани от друго тесто – тези, които имаха свое лично достолепие и разбираха какво е чест. Сталин сътвори нов вид хора, които в никакъв случай няма да разрешат диктаторът да почине вечно. Те жадуват за неговото възкресение и желаят да го видят на историческия трон. И този Сталин самичък сe e погрижил за това още доста дълго да живее в Русия.
Малодушието на пионките
Миналата есен гледах комедията "Смъртта на Сталин " в Лондон и мога да кажа, че филмът подхожда на обещания род. Той е роден от комиксите и възприема иронията на този тип изкуство на 20-ия век, с което в съветското общество по никакъв начин не са привикнали.
Да се обиждаш от един комикс, който предлага час и половина веселба, е също толкоз неуместно, колкото и да се засягаш от вицовете за Щирлиц, Петка и Чапаев или другите майтапи, съдържащи нецензурни изрази. Но работата не е в това, че за депутатите този род е неразбираем. Ако перифразираме Лев Толстой, демокрацията във всяка демократична страна има своя специфичност, до момента в който тоталитарните и властнически режими си наподобяват като близнаци. Тези режими обичат да се афишират за духовни избраници на цялото човечество, да отхвърлят всичко негативно в историята на личната си страна, с цел да я показват като групово житие на светци. Според тези хора, злото идва само от чужбина, а тази чужбина поддържа и своята пета колона.
Глобалният боязън е заложен в самата същина на тоталитаризма. В британския филм това е показано благодарение на същински професионализъм – в него са ангажирани прелестни артисти. Но основният воин в "Смъртта на Сталин " не е страхът, нито волята за власт или даже желанието за безотговорност, а по-скоро малодушието, подбудено от страха. Малодушието е превзело цялото обграждане на Сталин, всички тези незначителни спрямо него палачи, които по негова заповед са подписвали хиляди смъртни присъди - Молотов, Маленков, Хрушчов и, несъмнено, Берия.
Всички те са карикатурни облици в една черна комедия. Те се опасяват под паника и от Сталин, и от неговата гибел, а и един от различен. Филмовите персонажи, несъмнено, прекомерно незадълбочено припомнят за действителните исторически персони. Който стартира да се „ хваща “ за тези разлики, значи не схваща нищо от изкуство. Та нали по времето на Сталин изпращаха в ГУЛАГ за сходни вицове. Както успешно споделяше Фазил Искандер, по това време страната приличаше на детска градина със непоколебим режим.
Най-важната дума: „ Не може! “
И Русия още веднъж се завръща в тази детска градина. Политиците за следващ път се трансфораха във възпитатели, които санкционират провинилите се в ъгъла, бият ги през пръстите или ги изпращат за превъзпитание в тъмната стаичка.
И най-важната дума в тази детска градина е „ НЕ МОЖЕ! “. При това възпитателите ни твърдят, че това "НЕ МОЖЕ! " въобще не е цензура, а грижа за нравствеността и невинността на популацията. В името на тези велики хрумвания се горят книги, не разрешават се филми и театрални постановки. Пълна нелепост е да се счита, че в съветската детска градина фактически се поставят грижи за децата. Истината е друга: плашейки децата, „ възпитателите “ се грижат за самите себе си от предпочитание да продължат живота си като „ възпитатели “ и от боязън да не изпаднат в недружелюбност пред новата незнайна власт.
Но за какво се надигна подобен вик във връзка кино лентата? Твърди се, че филмът обиждал сталиновия химн и останалите атрибути на неговата власт. Крокодилски сълзи ли са това? Бедата е там, че не са. Сталин извърши своето дело. Той сътвори необикновен тип хора, които възхваляват своя главорез, като плюят на историческите обстоятелства. Той унищожи всички, които бяха забъркани от друго тесто – тези, които имаха свое лично достолепие и разбираха какво е чест. Сталин сътвори нов вид хора, които в никакъв случай няма да разрешат диктаторът да почине вечно. Те жадуват за неговото възкресение и желаят да го видят на историческия трон. И този Сталин самичък сe e погрижил за това още доста дълго да живее в Русия.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ