Моят татко – не по кръв, а този, който ме възпита
След моето раждане майка ми се развела с биологичния ми татко. Скоро тя срещнала втория си мъж и се омъжила за него. Тогава аз съм била към 3-годишна.
С моя баща толкоз си приличаме на външен тип, че когато посочил фотография на мене и мама на работа, сътрудниците му го питали: „ А по какъв начин се отнася дамата към детето? “
„ Нормално, само че за какво? “ – учудил се баща.
„ Защото все пак ú е мащеха! “ – дали отговор сътрудниците.
С мама и до през днешния ден се смеем на това.
Винаги съм била момичето на баща. Той постоянно ме е обичал, въпреки да не съм му родна щерка. Веднъж когато у дома пристигна биологичният ми татко, пийнал и стартира да се клатушка из дома, последва свада. Аз избягах в стаята с по-малкия ми брат, който тогава едва-едва бе почнал да лази. Чувах шума от битката.
Заради мен баща (тъй като кавгата стартира тъкмо поради мен) разкара биологичния ми татко по стълбите. Колко се радвах единствено! След няколко дни биологичният позвъни и се отхвърли от мен по телефона. А аз крещях из целия апартамент „ Урааа! “
Когато имах първата си обич, която, естествено, беше неудачна, татко ми ме заведе на кино лентата „ През Вселената “ – филмът беше на британски, само че със надписи. Между другото, нито преди, нито по-късно татко ми не беше ходил на кино – не му харесваше това занятие.
Той ме научи да изсвирвам на китара. Въпреки всичките ми „ Не желая! “, „ Няма “, „ Болят ме пръстите! “
Той ми подари първия фотоапарат, когато се увлякох по фотографията.
Със лични сили ми построи лятна вила.
Винаги беше спокоен и НИКОГА не увеличи глас. НИКОГА не пи и не пуши.. И постоянно се стараеше да се грижи за фамилията си.
Преди няколко години той се разболя от фронто-темпорална деменция. Това е страшна болест, примес от малоумие с еволюционен паралич. Неизлечима е. В началото се утежнява главата. След нея се утежнява говорът, стопира да работи дясната ръка. След това започват проблеми с дишането и преглъщането на храната.
Татко отслабна безумно, замязя на скелет, затрупан с кожа. Почти не можеше да яде, пие и диша. Но даже в такова положение се опитваше да помогне из у дома. Миеше съдовете, които след трябваше да се измиват отначало. Носеше от кухнята ябълки в случай че видеше, че сме в неприятно въодушевление. И ВИНАГИ се усмихваше. Дори когато плачеше, когато краката му се сковаха и до гибелта му оставаха няколко часа. Той не искаше да ни безпокои нас с мама.
Почина на 3 октомври 2016 година. През нощта и доста безшумно. Дори не е кашлял, въпреки в последните месеци да кашляше непрекъснато – давейки се в личната си слюнка. А през ноември трябваше да навърши 51 години. Татко, доста ми липсваш! Обичам те безумно и не мога без теб!
Автор: „ Freriya “
