След като вдъхна нов живот на два от вълшебните детски

След като вдъхна нов живот на два от вълшебните детски романи на Франсис Бърнет – " Малкият лорд Фаунтлерой " и " Малката принцеса ", издателство " Апостроф " добавя сбирката си от книги на популярната британска писателка Франсис Бърнет с " Тайната градина ".

И тук тя се стопира на тематиките за добротата, разбирателството и чудесата и основава безконечна история, която участва в живота на съвсем всяко дете. Малката Мери се изправя пред редица компликации и несправедливости. Изгубила поддръжка и вяра, тя внезапно се озовава на друго и далечно място, където за нейна изненада среща своя мистериозен братовчед. Двамата са самотни, тъжни и таят доста болежка в сърцата си. И когато всичко наподобява обречено, те намират същински другари, които ги учат на самообладание, религия и съгласие.

Заедно всички те откриват тайната градина и скритите в нея чудеса: " О, какви неща единствено се случиха в тази градина! Ако не сте имали градина, не бихте разбрали, а в случай че сте имали – ще знаете, че цяла книга е нужна, с цел да се опише всичко, което ставаше там. " Децата схващат, че вълшебствата в действителност съществуват, само че и те, както и цветята в природата виреят благодарение на същинска грижа и обич.

" Тайната градина " е книга, писана за деца, само че подобаваща за всяка възрастова група от читатели. Искрената история за три деца, стремящи се към магията на положителното е това, от което всички ние имаме потребност от време на време.

Читателите на " Детски Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук. Следва фрагмент от " Тайната градина ", възложен от издателство " Апостроф ". Преводът е на Елен Хаджиилиева-Оливър.

Никой не остана

Когато изпратиха Мери Ленъкс да живее в имението Мисълтуейт при чичо си, всички споделиха, че тя е най-неприятното дете, което в миналото са виждали. И това беше правилно. Мери имаше дребно, едва личице и дребно, слабичко телце, рядка светла косица и кисело изражение. Косата й бе жълтеникава и лицето й бе жълтеникаво, тъй като тя беше родена в Индия и непрекъснато боледуваше от нещо. Баща й бе на британска държавна работа – постоянно ангажиран и самият той в недобро здраве, а за майка й разказваха, че била огромна хубавица, интересуваща се единствено от приеми и занимания с радостни хора. Тя по никакъв начин не бе желала да си има малко момиченце и когато Мери се роди, я съобщи на грижите на една ая (Ая (англо-инд.) – локална бавачка или прислужница в Индия. – бел. пр.), която накараха да разбере, че с цел да бъде мемсахиб (Мемсахиб (урду) – стопанка (обръщение, употребявано в Индия и Пакистан за хора от висок сан, изключително европейци). – бел. пр.) удовлетворена, би трябвало да държи детето колкото може по-далеч от нея. Така че по времето, когато Мери беше болнаво, раздразнително бебе, я държаха встрани, а когато проходи и стана болнаво, раздразнително, спъващо се създание, продължиха да я държат встрани. Тя не си спомняше да е видяла от близко нещо друго с изключение на мургавите лица на нейната ая и на другите локални прислужници. Те постоянно й се подчиняваха и й позволяваха да постанова волята си, тъй като мемсахиб щеше да се сърди, в случай че плачът я обезпокои. Затова, до момента в който навърши шест години, Мери бе станала най-тираничното и егоистично хлапе, което в миналото е живяло. Гувернантката й, млада англичанка, която пристигна да я учи на четене и писане, толкоз доста я намрази, че напусна след три месеца. Всички останали гувернантки, които се пробваха да заемат мястото, се задържаха още по-малко. Затова, в случай че Мери сама не бе решила, че в действителност желае да чете книги, в никакъв случай нямаше да научи буквите.

Една извънредно гореща заран, когато беше на към девет години, тя се разсъни доста ядосана и се разсърди още повече, като видя, че прислужницата до леглото й не беше нейната ая.

– Защо си пристигнала? – попита тя непознатата жена. – Не те желая тук. Изпрати ми моята ая.

Жената, наподобява, се уплаши и заеквайки, сподели, че ая не може да пристигна. Мери побесня и стартира да я рита и удря, а тя единствено все по-уплашено повтаряше, че не е допустимо ая да пристигна при миси сахиб (Миси сахиб – девойка, стопанка. – бел. пр.). Имаше нещо тайнствено във въздуха онази заран. Нищо не се случваше по нормалния ред. Няколко от локалните прислужници, наподобява, ги нямаше, а тези, които Мери видя, бяха забързани, с пепеляви от боязън лица.

Никой обаче не искаше да й каже нищо, а и нейната ая не се появи. Всъщност я оставиха сама цялата заран. Накрая тя излезе в градината и се заигра под едно дърво покрай верандата. Представяше си, че прави градинка, и забождаше огромни алени цветове от ибискус (ибискус – тропически шубрак с ярки цветове. – бел. пр.) в купчинки пръст, като от самото начало ставаше все по-сърдита и си мърмореше думите, с които ще назова Саиди, и нещата, които ще й наговори, щом се върне.

– Свиня! Свиня! Дъщеря на прасета! – говореше си тя, тъй като знаеше, че най-силната засегнатост за локалните поданици бе да наречеш някого " свиня ".

Мери скърцаше със зъби и си повтаряше това, когато чу, че майка й излиза с някого на верандата. Придружаваше я млад рус мъж и двамата си говореха нещо безшумно, с особени гласове. Мери познаваше русия юноша, който имаше тип на момче. Беше чула, че е напълно млад офицер, преди малко дошъл от Англия. Впери взор в него, само че в действителност наблюдаваше майка си. Винаги правеше това, когато я видеше, тъй като мемсахиб – по този начин Мери я наричаше най-често – бе толкоз висока, стройна и красива и така добре облечена! Къдриците й бяха като копринени, дребното й нежно носле като че ли показваше пренебрежение към всичко, а очите й бяха големи и засмени. Винаги носеше тънки и ефирни облекла. Мери споделяше, че са " цялостни с дантели ". Тази заран изглеждаха с повече дантели от всеки път, само че очите й не се смееха. Разширени и изплашени, те бяха обърнати умолително към младия рус офицер.

– Наистина ли е толкоз неприятно? О, в действителност ли? – чу я Мери да пита.

– Ужасно – отговори младежът с трептящ глас. – Ужасно, мисис Ленъкс. Трябваше да заминете за планината още преди две седмици.

Мемсахиб кършеше ръце.

– О, зная, че трябваше! – разплака се тя. – А останах единствено с цел да отида на онази досадна вечеря. Каква глупачка съм била!

В този миг откъм постройките за прислугата се понесе мощен писък и тя се вкопчи в ръката на младия мъж, а Мери цялата се разтрепери. Воят звучеше все по-диво.

– Какво става? Какво става? – задъхано попита мисис Ленъкс.

– Някой е починал – отвърна младият офицер. – Вие не ми казахте, че има случаи и измежду прислугата ви.

– Аз не знаех! – проплака мемсахиб. – Елате с мен! Елате с мен! – Тя се обърна и бегом влезе в къщата.

След това се случиха ужасяващи неща и Мери си изясни тайнствеността на онази заран. Избухнала беше зараза от холера в най-страшната й форма и хората измираха като мухи. Ая се бе разболяла през нощта и гибелта й беше повода за воя, който се носеше от постройките за прислугата. Същия ден умряха още трима прислужници, а другите, ужасени, избягаха. Паниката беше обхванала всички, във всяка от ниските постройки умираха хора.

По време на бъркотията и безредието на втория ден Мери се криеше в детската стая, забравена от всички. Никой не се сети за нея, никой не я потърси и се случиха странни неща, за които нищо не научи. Часове наред плачеше, заспиваше, след това още веднъж плачеше. Тя знаеше единствено, че хората са заболели, и чуваше тайнствени страшни звуци. Веднъж се промъкна в трапезарията и не откри никого. На масата имаше сервирано ястие, а чиниите и столовете бяха разбутани, като че ли тези, които са се хранили, бяха станали небрежно по някаква причина. Детето хапна малко плодове и бисквити и тъй като беше жадно, изпи една съвсем цялостна чаша вино. То беше сладко и Мери не знаеше какъв брой е мощно. Много скоро виното я замая и тя се върна в детската си стая. Затвори се там, изплашена от виковете, които се чуваха от ниските постройки, и от тропота на забързани стъпки. Толкова й се спеше от виното, че едвам държеше очите си отворени. Легна на леглото си и след това към този момент нищо не помнеше.

Много събития се случиха в часовете, през които тя спа надълбоко, необезпокоявана от стенанията и от шума, породен от внасянето и изнасянето на неща от къщата.

Когато се разсъни, Мери продължи да лежи с вторачен в стената взор. Навсякъде бе напълно безшумно, както в никакъв случай до момента. Не се чуваха нито гласове, нито стъпки и Мери се чудеше дали всички са оздравели от холерата и бедата е отминала. Чудеше се и кой ще се грижи в този момент за нея, щом ая е умряла. Сигурно щеше да пристигна някоя нова, която може би знае нови приказки. Старите й бяха омръзнали. Мери не плачеше за бавачката си, тъй като не беше благо дете и никого не обичаше. Шумът на хората, които сновяха в близост, и риданията, породени от холерата, я бяха изплашили, а и беше ядосана, че са я не запомнили. Паниката беше толкоз огромна, че никой не намерения за дребното момиченце, което не обичаха. Пък и когато човек е болен от холера, вероятно не се сеща за нищо с изключение на за себе си. Но в случай че всички бяха оздравели, все някой щеше да се сети да я потърси.

Никой обаче не пристигна и до момента в който Мери лежеше в очакване, в къщата ставаше все по-тихо. По едно време се чу ромолене по рогозката и като погледна нататък, тя видя дребна змия, която се плъзгаше и я гледаше с очи като скъпоценни камъни. Мери не се уплаши, тъй като това не беше отровна змия, а малко, безобидно създание, което нямаше да я ухапе и, наподобява, бързаше да излезе от стаята. Видя я по какъв начин се шмугна под вратата.

" Колко е необичайно и безшумно – си сподели Мери. – Сякаш с изключение на мен и змията вкъщи няма никого. "

Почти в същия момент тя чу стъпки на двора, а по-късно – на верандата. Бяха стъпките на няколко души, които влязоха в къщата и приказваха безшумно. Никой не ги посрещна, нито заприказва и те започнаха да отварят вратите и да надничат в стаите.

– Колко е безлюдно! – чу се глас. – Тази красива жена! Предполагам, че и детето... Чух, че имало и дете, въпреки никой да не го е виждал.

Когато след няколко минути отвориха вратата, Мери беше застанала в средата на стаята си – грозновато, ядосано момиченце, освен това намръщено, тъй като беше почнало да огладнява и да се усеща позорно изоставено. Най-напред влезе един висок офицер, който беше виждала един път да приказва с татко й. Изглеждаше изтощен и угрижен, само че като я видя, по този начин се стресна, че едвам не отскочи обратно.

– Барни! – извика той. – Тук има дете. Само на такова място! Кое ли е то?

– Аз съм Мери Ленъкс – сподели момиченцето, като се изпъчи недружелюбно. Реши, че индивидът е доста некултурен, щом назовава дома на татко й " такова място "! – Заспах, когато всички бяха заболели от холера, и едвам в този момент се разсъниха. Защо никой не идва?

– Това е детето, което никой не е виждал! – възкликна мъжът, обръщайки се към другарите си. – Те в действителност са го не запомнили!

– Защо са ме не запомнили? – попита Мери и тропна с крайник. – Защо никой не идва?

Младият човек, който се споделяше Барни, я изгледа тъжно. Дори й се стори, че примигна с очи, с цел да прогони сълзите си.

– Бедното дете! – рече той. – Никой няма да пристигна, тъй като никой не остана.

По подобен чудноват и неочакван метод Мери разбра, че е останала без татко и без майка, че те бяха умрели и отнесени през нощта, а малцината останали живи прислужници също бяха напуснали къщата колкото може по-бързо, без някой от тях да си спомни, че там е миси сахиб. Ето за какво беше толкоз безшумно. Истината бе, че с изключение на нея и дребната шумоляща змия къщата беше пуста.