На политическия ринг: тежък нокаут за кабинета Борисов 3
След изцепката на Валери Симеонов държавното управление на Борисов изпадна в обстановката на кабинета “Орешарски” след избора на Пеевски за началник на ДАНС - когато политическото оцеляване става единствен приоритет, написа Даниел Смилов за " Дойче Веле България ".
Въпросът по какъв начин Валери Симеонов – след всичките му скандални изказвания и дейности във властта - може да бъде към момента вицепремиер на европейска страна е реторичен. От нормативна позиция спор няма, че след изказвания като неговите той би трябвало да напусне държавното управление. Защо това не се случва, може и би трябвало да бъде обяснявано от науки и занимания като логика на психиката, астрология и краеведство. Но от гледната точка на политическия морал въпросът е явен.
След следващите непремерени приказки на вицепремиера, държавното управление “Борисов 3” изпадна в обстановката на кабинета “Орешарски” след избора на Пеевски за началник на ДАНС. Това е обстановка, в която политическото оцеляване става единствен приоритет, а легитимността на ръководството е съдбовно уронена. Предсрочните избори стартират да наподобяват въпрос на време, а ръководещите се движат по политическия кръг като след тежък нокдаун. Абсурдното назначение на Валери Симеонов за глава на Националния съвет за интеграция на хората с увреждания е ясно доказателство, че те са доста замаяни от удара.
Въпросът за какво Валери Симеонов не си отива има и един объркващ политически отговор, който не може да се подмине елементарно обаче: Доналд Тръмп е президент на Съединени американски щати. В този смисъл казусът с Валери Симеонов, Сидеров и всички други политически талибани, които от периферните подмолия на партийния набор заеха основни управнически позиции, е систематичен. Трябва да бъде обяснено по какъв начин междинният гласоподавател стартира освен да толерира радикали и реторически екстремисти, само че и да гласоподава за тях.
Поляризация и радикализация
Едно ново проучване на електората в Съединени американски щати ( “Скритите племена на Америка” - https://hiddentribes.us) хвърля светлина върху казуса с поляризацията и радикализацията на американското общество. Според него, през днешния ден американците са мощно разграничени по основни политически въпроси – от имиграцията и тероризма до правата на малцинствата. Всъщност, обаче, най-радикалните групи от ляво и дясно са по-малко от 15% от обществото. Изледователите откриват седем разнообразни “племена” в него, от които единствено две са крайни – “активистите прогресивисти” и “отдадените консерватори” – до момента в който останалите пет са с много по-центристки и умерени полезности и разбирания. Въпросът е по какъв начин става по този начин, че радикалите стартират да преобладават политическия развой, когато огромното болшинство от гласоподаватели в действителност не споделя техните възгледи?
Подобни процеси протичат и в България и Източна Европа. У нас, да вземем за пример, ГЕРБ е подложен на сериозен напън да се идеологизира в посока на “отдадените консерватори” – съешаването му с “патриотите” и основаването на “консервативни” идеологически центрове е явен белег за изместване на Борисовата групировка от центъра към политическата външна страна. Този развой е приключил в Унгария, където Виктор Орбан съумя да наложи вдясно политическия си радикализъм. Едно от дребното неща, които към този момент стопират сходно развиване в България, е склонността на Борисов да “балансира”. Заобиколен от “патриоти” и “консервативни” идеолози, обаче, той наподобява все по-нелеп и несполучлив балансьор.
Една специфичност на българската обстановка, която прави “балансирането” все по-невъзможно, е, че, за разлика от Съединени американски щати, у нас няма коренно ляво крило – “активисти прогресивисти”. Българска социалистическа партия, парадоксално, направи закостенял завой даже преди ГЕРБ. Всички останали парламентарно показани партии са също по-скоро в консервативния набор (ДПС по етно-културни причини). Затова за леви радикали са нарочени главно интелектуалци и НПО-та и те са превърнати от “консервативните” идеолози в архивраг. Политиката в Полша и последните локални избори там демонстрират, че левицата в Източна Европа също има капацитет да развие свое прогресивно, активистко крило. У нас това ще се случи явно по-бавно.
Новата политическа уместност
Така или другояче процесът на радикализация и поляризация е забележим и той изяснява по какъв начин и за какво острото, наситено с ненавист и стигматизиращо говорене стартира да се смята за “нормално”. Създава се нова “политическа коректност”, съгласно която съперникът е постоянно морално повреден – той е или изменник, или е платен, или е нравствено повреден. А най-добре и трите дружно. Казусът “Валери Симеонов” е в действителност проблем за границите на тази нова политическа уместност. Изглежда нейният принцип е, че може да се наскърбява на “толераст” и “джендър”, само че не може да се наскърбява на физически кусур. Или пък може пиар на министерство да заплашва, че ще “хване сопата”, може да се лепят етикети като “соросоиди”, само че не може да се слагат под въпрос претекстовете на майки на деца с увреждания. Валери Симеонов явно не е схванал всички нюанси на новата политическа уместност и кара с обидите наред, което му навлече и националния яд.
Проблемът не е обаче в нюансите, а в новата политическа уместност като цяло. Обиждането и очернянето на съперника е недопустимо и няма значение дали това обиждане става поради политическите му възгледи, половата му ориентировка или физическото и психическото му здраве. “Новата политическа коректност” в този смисъл е оксиморон – тя е радикална политизация на речника на обществените фигури, оръжие за кавга с неуместните. Валери Симеонов би трябвало да си върви. Но добре е да си върви дружно с тази “нова политическа коректност”.
Защо въпреки всичко умерените са толкоз търпими?
Въпреки скандалността на репликите на вицепремиера, обществото сякаш не сподели подготвеност за протестна готовност. Затова и ръководещите се ослушват и изчакват, с вяра да им се размине. Фактът, че обществото е развило толерантност към нетърпимото, е удостоверение или за патология, или за някаква рационална калкулация от страна на умерените, съгласно която от радикалните политици има някаква “полза”.
Каква би могла да е тази изгода? Либералните демокрации са достигнали много комплициран и акуратен баланс на ползите на главните групи жители. Всяко разбъркване, всяка промяна на политиката в такава обстановка става извънредно мъчно: постоянно ще се намерят болшинства, които да блокират смяна. Особено в случай че тази смяна изисква взаимност на болшинството към някакво малцинство и преразпределение на запаси в негова изгода. Радикалните популисти, от тази позиция, са потребни на егоистично мислещи болшинства, които не са склонни да преразпределят свои запаси към малцинства. Радикалите са чучело против тези малцинства, с цел да си налягат те парцалите.
По-скоро неумишлено Валери Симеонов влезе в ролята си на такова чучело по отношение на едно малцинство, искащо – изцяло целесъобразно – по-голям публичен запас: майките на децата с увреждания. Вицепремиерът постоянно е изпълнявал тази роля против ромите или жертвите на домашно принуждение – и на двете групи сполучливо им се отбиват всевъзможни щения - било то за положителна дискриминация или за центрове и просветителни стратегии против половото принуждение. Спрямо майките на децата с увреждания ролята на чучело против малцинствата на самопровъзгласените “патриоти” и сходните им радикали стана явна. И мнозина се отвратиха от нея.
Добре би било отвращението да не се ограничи до съответния случай, само че да обхване и систематичната роля на феномена обаче.
Редактор: Деница Райкова
Въпросът по какъв начин Валери Симеонов – след всичките му скандални изказвания и дейности във властта - може да бъде към момента вицепремиер на европейска страна е реторичен. От нормативна позиция спор няма, че след изказвания като неговите той би трябвало да напусне държавното управление. Защо това не се случва, може и би трябвало да бъде обяснявано от науки и занимания като логика на психиката, астрология и краеведство. Но от гледната точка на политическия морал въпросът е явен.
След следващите непремерени приказки на вицепремиера, държавното управление “Борисов 3” изпадна в обстановката на кабинета “Орешарски” след избора на Пеевски за началник на ДАНС. Това е обстановка, в която политическото оцеляване става единствен приоритет, а легитимността на ръководството е съдбовно уронена. Предсрочните избори стартират да наподобяват въпрос на време, а ръководещите се движат по политическия кръг като след тежък нокдаун. Абсурдното назначение на Валери Симеонов за глава на Националния съвет за интеграция на хората с увреждания е ясно доказателство, че те са доста замаяни от удара.
Въпросът за какво Валери Симеонов не си отива има и един объркващ политически отговор, който не може да се подмине елементарно обаче: Доналд Тръмп е президент на Съединени американски щати. В този смисъл казусът с Валери Симеонов, Сидеров и всички други политически талибани, които от периферните подмолия на партийния набор заеха основни управнически позиции, е систематичен. Трябва да бъде обяснено по какъв начин междинният гласоподавател стартира освен да толерира радикали и реторически екстремисти, само че и да гласоподава за тях.
Поляризация и радикализация
Едно ново проучване на електората в Съединени американски щати ( “Скритите племена на Америка” - https://hiddentribes.us) хвърля светлина върху казуса с поляризацията и радикализацията на американското общество. Според него, през днешния ден американците са мощно разграничени по основни политически въпроси – от имиграцията и тероризма до правата на малцинствата. Всъщност, обаче, най-радикалните групи от ляво и дясно са по-малко от 15% от обществото. Изледователите откриват седем разнообразни “племена” в него, от които единствено две са крайни – “активистите прогресивисти” и “отдадените консерватори” – до момента в който останалите пет са с много по-центристки и умерени полезности и разбирания. Въпросът е по какъв начин става по този начин, че радикалите стартират да преобладават политическия развой, когато огромното болшинство от гласоподаватели в действителност не споделя техните възгледи?
Подобни процеси протичат и в България и Източна Европа. У нас, да вземем за пример, ГЕРБ е подложен на сериозен напън да се идеологизира в посока на “отдадените консерватори” – съешаването му с “патриотите” и основаването на “консервативни” идеологически центрове е явен белег за изместване на Борисовата групировка от центъра към политическата външна страна. Този развой е приключил в Унгария, където Виктор Орбан съумя да наложи вдясно политическия си радикализъм. Едно от дребното неща, които към този момент стопират сходно развиване в България, е склонността на Борисов да “балансира”. Заобиколен от “патриоти” и “консервативни” идеолози, обаче, той наподобява все по-нелеп и несполучлив балансьор.
Една специфичност на българската обстановка, която прави “балансирането” все по-невъзможно, е, че, за разлика от Съединени американски щати, у нас няма коренно ляво крило – “активисти прогресивисти”. Българска социалистическа партия, парадоксално, направи закостенял завой даже преди ГЕРБ. Всички останали парламентарно показани партии са също по-скоро в консервативния набор (ДПС по етно-културни причини). Затова за леви радикали са нарочени главно интелектуалци и НПО-та и те са превърнати от “консервативните” идеолози в архивраг. Политиката в Полша и последните локални избори там демонстрират, че левицата в Източна Европа също има капацитет да развие свое прогресивно, активистко крило. У нас това ще се случи явно по-бавно.
Новата политическа уместност
Така или другояче процесът на радикализация и поляризация е забележим и той изяснява по какъв начин и за какво острото, наситено с ненавист и стигматизиращо говорене стартира да се смята за “нормално”. Създава се нова “политическа коректност”, съгласно която съперникът е постоянно морално повреден – той е или изменник, или е платен, или е нравствено повреден. А най-добре и трите дружно. Казусът “Валери Симеонов” е в действителност проблем за границите на тази нова политическа уместност. Изглежда нейният принцип е, че може да се наскърбява на “толераст” и “джендър”, само че не може да се наскърбява на физически кусур. Или пък може пиар на министерство да заплашва, че ще “хване сопата”, може да се лепят етикети като “соросоиди”, само че не може да се слагат под въпрос претекстовете на майки на деца с увреждания. Валери Симеонов явно не е схванал всички нюанси на новата политическа уместност и кара с обидите наред, което му навлече и националния яд.
Проблемът не е обаче в нюансите, а в новата политическа уместност като цяло. Обиждането и очернянето на съперника е недопустимо и няма значение дали това обиждане става поради политическите му възгледи, половата му ориентировка или физическото и психическото му здраве. “Новата политическа коректност” в този смисъл е оксиморон – тя е радикална политизация на речника на обществените фигури, оръжие за кавга с неуместните. Валери Симеонов би трябвало да си върви. Но добре е да си върви дружно с тази “нова политическа коректност”.
Защо въпреки всичко умерените са толкоз търпими?
Въпреки скандалността на репликите на вицепремиера, обществото сякаш не сподели подготвеност за протестна готовност. Затова и ръководещите се ослушват и изчакват, с вяра да им се размине. Фактът, че обществото е развило толерантност към нетърпимото, е удостоверение или за патология, или за някаква рационална калкулация от страна на умерените, съгласно която от радикалните политици има някаква “полза”.
Каква би могла да е тази изгода? Либералните демокрации са достигнали много комплициран и акуратен баланс на ползите на главните групи жители. Всяко разбъркване, всяка промяна на политиката в такава обстановка става извънредно мъчно: постоянно ще се намерят болшинства, които да блокират смяна. Особено в случай че тази смяна изисква взаимност на болшинството към някакво малцинство и преразпределение на запаси в негова изгода. Радикалните популисти, от тази позиция, са потребни на егоистично мислещи болшинства, които не са склонни да преразпределят свои запаси към малцинства. Радикалите са чучело против тези малцинства, с цел да си налягат те парцалите.
По-скоро неумишлено Валери Симеонов влезе в ролята си на такова чучело по отношение на едно малцинство, искащо – изцяло целесъобразно – по-голям публичен запас: майките на децата с увреждания. Вицепремиерът постоянно е изпълнявал тази роля против ромите или жертвите на домашно принуждение – и на двете групи сполучливо им се отбиват всевъзможни щения - било то за положителна дискриминация или за центрове и просветителни стратегии против половото принуждение. Спрямо майките на децата с увреждания ролята на чучело против малцинствата на самопровъзгласените “патриоти” и сходните им радикали стана явна. И мнозина се отвратиха от нея.
Добре би било отвращението да не се ограничи до съответния случай, само че да обхване и систематичната роля на феномена обаче.
Редактор: Деница Райкова
Източник: expert.bg
КОМЕНТАРИ