„За скръбта и скърбенето“ – ЕЛИЗАБЕТ КЮБЛЕР-РОС и ДЕЙВИД КЕСЛЪР
Скръбта е нашата мощна прочувствена реакция по отношение на болката от загубата. Тя е отражение на обстоятелството, че една връзка е била прекратена. И най-важното: скръбта е прочувствено, духовно и физическо пътешестване към изцелението.
В своята първа книга, За гибелта и умирането, Елизабет Кюблер-Рос дефинира петте стадия на умирането – отказване, яд, ангажименти, меланхолия и приемане.
В годините след публикуването на книгата стана ясно, че това са стадии, през които прекосяваме освен когато се сблъскаме със гибелта, само че и когато претърпяваме разнообразни сложни моменти и пагубни житейски тествания.
Много от нашите проблеми се дължат на потисната и неизлекувана тъга. Когато не работим върху скръбта си, ние губим опцията да изцелим душата, душeвността и сърцето си.
Скръбта трансформира съкрушената ни, засегната душа, която към този момент не желае да става заран, тъй като не вижда смисъл да живее повече.
С мъдри препоръки и упътвания Елизабет Кюблер-Рос и нейният съавтор Дейвид Кеслър оказват помощ на хората, претърпели загуба на непосредствен, да се върнат към естествения живот и да намерят куража да продължат напред.
Съчетавайки практическа мъдрост с духовни прозрения, За скръбта и скърбенето хвърля светлина върху най-различни тематики като тъгата, натрапчивите чувства, сънищата, оправянето със самотата, изолацията, децата и даже секса, водейки ни ловко по пътя на изцелението.
Очакването изостря сетивата и трансформира рождените дни, празниците, тържествата и ваканциите в нещо особено. За страдание, по същия метод то може да усили и резултата на хипотетична или действителна загуба.
Доколкото знам, ние, хората, сме единственият тип, който осъзнава неизбежността на личната си гибел. Мисълта, че нашите близки и самите ние някой ден ще умрем, поражда у нас тревога. И това може да се случи още в ранните стадии на живота ни.
В даден миг от детството ние осъзнаваме, че някой ден ще умрем и освен това, само че и че нашите близки също ще умрат.
Това е началото на нашата предварителна скръб – боязън от незнайното, болката, която някой ден ще изпитаме.
Темата участва в множеството детски истории и филми, като че ли те архетипно ни приготвят за загубата.
– Майката на Бамби е убита! – плачеха дребните девойки на раменете на бащите си, когато филмът за пръв път излезе на огромния екран.
Това бе и мигът, в който мнозина от това потомство осъзнахме, че и някой наш непосредствен може да почине. Децата ни го схванаха, когато бащата на Симба от Цар Лъв умря.
Още на ранна възраст ние инстинктивно предчувстваме, че може да загубим родителите си. Тази мисъл остава в съзнанието ни, само че отричането ни оказва помощ, нашепвайки, че това може да се случи на нечии непознати родители, на тези на Бамби или Симба да вземем за пример, само че не и на нашите.
По-дълбоката предварителна тъга идва години по-късно, когато някой наш непосредствен или самите ние се разболеем от смъртоносна болест. В мозъка ни предварителната тъга е „ началото на края “.
Тогава като че ли започваме да живеем в два свята – сигурния, с който сме привикнали, и несигурния, в който ние или нашият непосредствен можем да умрем. Изпитваме горест и подсъзнателна потребност да се подготвим душевен за гибелта.
Предварителната тъга като цяло е по-тиха от същинската тъга след загуба. Тя нормално не може да се изрази с думи. Това е тъга, която пазим за себе си.
Не желаеме някой да ни се меси в нея и съвсем нямаме потребност да я споделяме. Утеха получаваме, когато някой просто ни допре с схващане по ръката или поседи безмълвно с нас.
При същинската тъга ние се фокусираме най-вече върху загубите от предишното, до момента в който при предварителната тъга се тревожим за загуба, която ни следва.
Когато наш непосредствен изпадне в предварителна тъга, с цел да се приготви дефинитивно да напусне този свят, ние прекосяваме през същото, въпреки и да не го осъзнаваме.
Може да усетим необичайно присвиване в региона на стомаха или болежка в сърдечната област, преди да настъпи гибелта на индивида.
Ние мислим за петте стадия на гибелта, през които ще премине умиращият, само че доста постоянно той ги претърпява авансово, преди действително да почине.
Това важи с особена мощ при случаите на тежки и продължителни болести. Но даже авансово да сте претърпели някои или всичките пет стадия на скръбта, след същинската загуба на вашия непосредствен ще се наложи още веднъж да преминете през тях.
Предварителната тъга следва собствен личен ход и лишава време.
Фред и брачната половинка му Карън бяха пенсионери от две години насам. След пенсионирането те отидоха на круиз и като цяло се любуваха на плодовете на труда си. Синът им Джон към този момент беше огромен и имаше брачна половинка.
Фред и Карън бяха доста заедно и сплотено семейство, което философски се справяше с всичко. Жената на Джон от време на време го дразнеше с въпроси от сорта на:
– Твоите близки имат ли въобще някакви усеща, или единствено изричат мнение за събитията?
В един миг Фред стартира да усеща непрекъсната отмалялост и медицинските проучвания демонстрираха, че има рак на панкреаса и му остава по-малко от година живот. Семейството изготви проект и постави в ред всичките му каузи. Жената на Джон сподели на свекърва си:
– Във въздуха царува напрежение. Защо никой не приказва за това?
– Ще приказваме, когато му пристигна времето – отвърна свекърва ѝ.
Една неделя Фред и Карън проведоха гаражна ликвидация, а Джон и жена му пристигнаха да им оказват помощ.
Те и преди бяха предприемали сходни начинания, само че този път нещата за пласиране несъмнено бяха повече. Докато Карън и дамата на Джон обслужваха клиентите на открито, Джон влезе вътре да потърси татко си. Видя го да се скита напразно из къщата.
– Татко, добре ли си? – попита го той.
– Не знам какво би трябвало да правя – отвърна татко му.
Джон усети горест зад думите му и му се прииска да го разсее.
– Излез на открито и помагай – предложи той.
Докато двамата минаваха през гаража, Фред се спря и се загледа в работния си тезгях. Той обичаше да стои в гаража и да поправя неща.
Неотдавна двамата със сина му приказваха за това по какъв начин Джон в действителност не обича да майстори нищо и за това какъв брой доста се е трансформирал светът.
– Нещата към този момент са много по-евтини, а времето ни е ценно – сподели тогава Джон. – Човек към този момент не поправя счупеното, а просто си купува ново.
Преди да излязат от гаража, Фред се спря и се вторачи в инструментите си. Джон го наблюдаваше, чудейки се какво ли му се върти в мозъка. Тогава Фред го погледна и сподели:
– Ще донесеш ли начело всички тези принадлежности на гаражната ликвидация?
– Татко, сигурен ли си? – попита го Джон.
– Да – отвърна Фред и излезе на открито.
Джон стартира да събира инструментите от тезгяха, стените и чекмеджетата. В главата му нахлуха мемоари за това по какъв начин като дете беше виждал татко си да работи с всеки един от тях.
Той се натъжи и преди да се усети, стоеше самичък в гаража и плачеше.
Баща му влезе, прегърна го и сподели:
– Поплачи и вместо нас, сине. Вместо всички нас.
Дори и най-коравото семейство не е ваксинирано против предварителната тъга. Джон просто даваше израз на възприятията, които всички изпитваха. Показваше, че човек скърби както след загубата на непосредствен, по този начин и преди този момент.
Предчувстването на загубата е значима част от преживяването на тази загуба. Предварителната тъга постоянно е част от процеса, през който минава и самият обречен на смърт. А за тези, които остават след него, тя слага началото на процеса на оплакване.
Предварителната тъга ни оказва помощ да се активизираме за това, което ни следва, само че би трябвало да знаем, че предчувствието постоянно може да бъде толкоз разтърсващо, колкото и самото събитие.
Да се настроиш авансово за събитието не всеки път значи, че ще бъдеш по-малко уязвим. Предварителната тъга не всеки път прави процеса на оплакване по-лек или по-кратък.
Понякога тя просто ни кара да се усещаме гузни, че скърбим преди действителното настъпване на гибелта. Може да преживеем всичките пет стадия на загубата (отричане, яд, уговаряне, меланхолия и приемане) преди същинската гибел.
Понякога изпитваме единствено яд или отказване. Не всеки човек скърби авансово, само че в случай че го прави, сигурно скръбта му не наподобява на тази на останалите.
Ние може да скърбим авансово, когато обичаният ни човек към момента не е умрял, само че положението, здравето и качеството на живота му непрекъснато се утежняват.
За самия обречен на смърт това може да бъде интервал на безшумно обезсърчение или прям яд, тъй като да вземем за пример желае да гледа телевизия, само че не може самичък да си пусне тв приемника, или е гладен, само че не може самичък да държи лъжицата.
В това положение той вижда и усеща по собствен личен метод всичко, което се случва към него. Един човек разказа това междинно положение като „ нещо, което не отстъпва на гибелта, а е даже и по-лошо “.
Предчувствието за загубата единствено по себе си е загуба, която също би трябвало да бъде оплакана. Несигурността e доста трудно положение.
Агония е да виждаш по какъв начин животът си отива или постепенно гасне, без да знаеш по кое време тъкмо ще настъпи краят.
В случаите, в които разполагаме с години, с цел да се подготвим за нечия гибел, може да не преминем през стадиите на скръбта след гибелта на нашия непосредствен.
При продължителни болести като амиотрофична латерална склероза, множествена склероза или болест на Алцхаймер ние губим околните си лека-полека, в продължение на години, и през това време имаме опция да преживеем всичките пет стадия.
Понякога скръбта идва месеци или години, преди да настъпи гибелта. Тя обаче се разграничава от същинската тъга, която изпитваме след гибелта на нашия непосредствен.
За доста хора предварителната тъга е просто въведения към мъчителния развой, който ни следва, двойна тъга, която в последна сметка ни носи излекуване.
