Европа на 2 скорости или на 2 държави
Сключеният сред Франция и Германия контракт за другарство е събитие, което трансформира радикално статуквото в Европа и НАТО, като наличие и визия. Нещо повече, то съдържа капацитета да се трансформира в бъдеще в техен контрапункт, налагайки нови критерии за интеграция и сигурност. В този смисъл, без значение че подписаният контракт в Аахен бе необятно отразен в осведомителното пространство, смисъла му коренно се подценява. Което е може би умишлена тактика от страна на французите и германците, само че прави усещане и мълчанието на останалите страни от Европейския съюз, както и на Съединените щати.
А в действителност двете най-мощни европейски страни се пробват да изградят модел на съдействие, който надвишава рамките на Европейски Съюз и НАТО. Ако до момента смятахме, че Европейски Съюз съставлява единно икономическо пространство, към този момент би трябвало да сме наясно, че то може да бъде още " по-единно ", каквото ще е френско-германското.
Ако си мислехме, че НАТО дава надеждна отбрана за своите членове, в този момент имаме пред себе си доста по-ясен механизъм за двустранно взаимно подкрепяне. Докато всъщност Атлантическият съюз планува страните-членки да се съветват между тях, при положение на заплаха за една или повече от тях, съглашението от Аахен обезпечава незабавна военна поддръжка сред Берлин и Париж. Необвързана по никакъв метод с държанието на НАТО.
Нещо повече, двете страни загатват в контракта си, че имат претенцията двустранното им съдействие да добива многостранни измерения. Открито натоварват съглашението, като първи стадий от построяването на обща европейска войска, както и основават квазимеханизъм за нейното ръководство - така наречен Съвет за защита и сигурност.
В по-общ смисъл те показват начинанието си като контраст на дезинтеграционните и популистки настроения в Европа, само че на процедура отварят нов спор в Европа, по отношение на личната си роля в Евросъюза. Защото в контракта прозира ясно вторият му проект, целящ да ускори лидерските позиции на Германия Франция в Европейски Съюз. Превръщайки се в негово ядро, което с мощната си гравитация би трябвало да управлява и задържа периферията.
Въпросът е, дали Меркел и Макрон не пренавиха пружината на своите упоритости. В началото на 30-те година на предишния век също е битувало убеждението, че Англия, Франция, Германия и Италия би трябвало взаимно да поемат ръководството на Европа - така наречен концепция за Директория на четирите. Но агресивността на Хитлер и Мусолини, както и недоволството на по- дребните европейски страни, съумяват да торпилират плана.
Днес ролята на контраст се пробват да играят Италия и Полша. Но те не могат да бъдат равностойни противници в дълготраен проект. Не единствено тъй като икономическият и военнният капацитет на двете страни е несравнимо по-слаб, само че и тъй като те могат единствени да дефинират какво не желаят да виждат в Европа, само че не и каква да бъде тя.
А в действителност двете най-мощни европейски страни се пробват да изградят модел на съдействие, който надвишава рамките на Европейски Съюз и НАТО. Ако до момента смятахме, че Европейски Съюз съставлява единно икономическо пространство, към този момент би трябвало да сме наясно, че то може да бъде още " по-единно ", каквото ще е френско-германското.
Ако си мислехме, че НАТО дава надеждна отбрана за своите членове, в този момент имаме пред себе си доста по-ясен механизъм за двустранно взаимно подкрепяне. Докато всъщност Атлантическият съюз планува страните-членки да се съветват между тях, при положение на заплаха за една или повече от тях, съглашението от Аахен обезпечава незабавна военна поддръжка сред Берлин и Париж. Необвързана по никакъв метод с държанието на НАТО.
Нещо повече, двете страни загатват в контракта си, че имат претенцията двустранното им съдействие да добива многостранни измерения. Открито натоварват съглашението, като първи стадий от построяването на обща европейска войска, както и основават квазимеханизъм за нейното ръководство - така наречен Съвет за защита и сигурност.
В по-общ смисъл те показват начинанието си като контраст на дезинтеграционните и популистки настроения в Европа, само че на процедура отварят нов спор в Европа, по отношение на личната си роля в Евросъюза. Защото в контракта прозира ясно вторият му проект, целящ да ускори лидерските позиции на Германия Франция в Европейски Съюз. Превръщайки се в негово ядро, което с мощната си гравитация би трябвало да управлява и задържа периферията.
Въпросът е, дали Меркел и Макрон не пренавиха пружината на своите упоритости. В началото на 30-те година на предишния век също е битувало убеждението, че Англия, Франция, Германия и Италия би трябвало взаимно да поемат ръководството на Европа - така наречен концепция за Директория на четирите. Но агресивността на Хитлер и Мусолини, както и недоволството на по- дребните европейски страни, съумяват да торпилират плана.
Днес ролята на контраст се пробват да играят Италия и Полша. Но те не могат да бъдат равностойни противници в дълготраен проект. Не единствено тъй като икономическият и военнният капацитет на двете страни е несравнимо по-слаб, само че и тъй като те могат единствени да дефинират какво не желаят да виждат в Европа, само че не и каква да бъде тя.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ