Баща ми и Сияна: разказ от Здравка Евтимова
- Сияна тръгнала с Риж Димитър – сподели майка ми, до момента в който правеше някакъв извлек за болки във врата. След това, като че изобщо не си бе отваряла устата, подмятна: - Донеси ми връзка джоджен.
А аз забравих какво би трябвало да ѝ донеса, забравих какво е джоджен. Забравих къде съм. Затова не ме питай за майка ми. Няма да ти помогне. Строшено оправя, прещипан нерв измъква от клещите на болните прешлени и забравяш, че е боляло. Подлютен черен дроб успокоява. Зли вътрешности утихват от варивата ѝ. Но не приказва на мен за вълшебства. Майка ми ненавижда тази дума. Няма вълшебства. Дори да има, тя не ги скапва.
Сияна беше жена ми.
Ако можеше, мама щеше ли мене, сина си, да остави да върви и да не вижда къде стъпва? Да приказва и да не знае какво приказва, да вижда Сияна в клоните на ябълката, в шишето с минерална вода. Да мисли по какъв начин да кърши врата на Риж Димитър.
Ако вярваше, че има вълшебства, мама първо мене щеше да изцери.
Баща ми беше доста хубав човек, гуляите и ракията го теглеха, където има ария и олелия, той там е пръв. Лек темперамент - като хвърчило, няма да ти вика, няма да скърца, а ще ти каже:
- Христо, ела да седнеш до мене да не ми горчи бирата, сине.
Или:
- Ице, имаш ли си пари, баща? Ако са ти малко, вземи тия 10 лв., че мъж без пари е като изсъхнала магарешка кожа. Умряло магарето, патило, та на тегло се наситило и на товар се натеглило. Само кожата му останала да виси суха като барут, без пукнат лев. Само на луканка може да стане това претеглело магаре. Аз не желая ти да ставаш на луканка, сине, гледай мене – аз на луканка да ти наподобявам? Не, нали. Зарежи го Риж Димитър. Ти си моя кръвчица. Мразя да виждам по какъв начин гориш като свещ.
Хубав беше баща. Жените разбираха това нещо, доста надълбоко схващаха хубостта му и не се спираха да подмятат: „ Мил, мил, прелестен. Стомана си, Дамяне. Железар! “. И той, с цел да не ги обиди, откликва. Откликва, обаче до едно несъмнено време. После спря да откликва.
Мама единствено като го погледнеше, татко ми стремително зарязваше ракията, купона и дамата.
- Кажи, душичке, Ленче – обръщаше се към нея той.
Така викаха на мама в Радомир – „ Душичке Ленче ”.
Аз не разбирам това. Под клепачите ми, когато затворя очи, виждам Сияна като праха по улицата. Мисля, че е мека и кротка. А тя цялостни кръвта ти, дробовете. Казват ми в очите – „ Докато ти се бъхтиш за пари и строиш бензиностанции в Италия, тя и Риж Димитър... Да не мислиш, че като е родила щерка ти, я държиш в забрадка вързана. Никой не може да изтъче забрадка, дето ще върже Сияна, момче. Димитър е по-богат от тебе. Запиши си го някъде и го чети три пъти дневно. “
Не мога да ѝ простя. Не мога без нея. Сигурно скоро ще ме прибере онази, която стиска човек за гушата и го води при Господ. Мене несъмнено в тъмното място ще ме завлече, само че където и да попадна, нито светлината, нито мрака ще схвана. Ще виждам в най-черното и в най-бялото нея. Сияна.
А татко ми престана да се накланя към дами и престана да гледа след тях. Горкият, колкото по-дърт става, толкова по-красиво грее лицето му.
Не съм ги чувал да се карат остарялата и той. Никога.
Не мога да си го обясня. Мъж, на който двайсет рокли и му счупват телефона, всичките млади и направени, да остане с майка ми. И за какво тъкмо при нея се е сврял? Заради мехлемите и лековете ли? Не, татко ми е здрав като баира насреща. Ни киша, ни суша, ни мраз ни зной му пречат. Сигурно Господ е гледал на друго място и не е посочил на тате завоя, откъдето да заобиколи мама.
Мама през целия ден правеше сметки по какъв начин ще закърпим седмицата, готвеше по този начин, че можеше да изядеш обелките от картофите, които е докосвала, или да глътнеш тигана, когато се свърши гозбицата ѝ.
- Сияна… – стартира тя една вечер.
- Не казвай, че е неприятна – прекъснах я.
Тя не сподели, загатна нещо, че се откъснала от Риж Димитър, отбила се до нас, само че си отишла незабавно. Нищо не питала. Нищо не споделила. А аз бях в Перник да диря джанти за Голфа. Тогава се разболях.
Мама ме извади от трапа.
Продължи да бърка смазки, извлеци, запарки. Гледаше алое вера, хинап, най-различни токсини замесваше от семена на лян и тис. Куци и криви хора идваха у нас – мажеше болните им места, даваше им варива и мехлеми, хората, както се бяха изкривили като подкови, бавно подвигаха носове и тръгваха да вървят право. Плащаха си – пари постоянно сме имали, само че не парите бяха примамили тате.
Той като има пара, пие и черпи до скъсано в джоба. Като няма, свива ушите надолу и върви при някоя жена да го почерпи.
- Красив баща имаш – подхвърляха ми лелки и какички и ми предаваха да му нося любовни писма. Той не ги четеше, хвърляше ги, като че бяха намазани с отрова, само че въпреки всичко от време на време някое скапано писмо попадаше в джоба му и мама го прихващаше.
Още от дребен не съм я чувал да вряка или да крещи. Как го правеше майка ми не зная. Баща ми, горкият, отпускаше глава към земята като торба пепел и ме викаше:
– Ела, Ице, да вечеряме - след това ми четеше приказка.
Казвам ти - беше лек като хвърчило темперамент, чист въздух от горната страна до долу. Заради острите очи на мама му беше тъжно до втората страница и когато царският наследник се втурнеше да бие змея, той почваше да се смее с глас. И аз почвах да се дръзвам с глас до него. Когато някой ме попита какво е детството, аз споделях: – „ Баща ми Дамян ми чете приказка за някой дракон, без разлика какъв. “
Парите не са го прихванали към мама, щото като вземеше заплата, споделяше – „ Айде, Ице “ - и отивахме на София с него. Хващахме влака – страховит трен! В единия му джоб имаше шоколад и клякаше, с цел да си го намеря. В другия джоб имаше меденка. В най скъпия магазин ме отвеждаше, най-скъпите панталони ми обуваше и - „ Хайде –вика - Ице, да вървим на кино. “
Нищо не разбирах от филмите, дето ме водеше. Беше ми задоволително да видя по какъв начин се смее и аз се смеех до него.
- Майка ти е спокойна, като си с мене - сподели ми един път той. - Иначе подозира, че някоя жена иска ми се лепне.
Те, дамите, нали са нахални персони, му се лепяха даже и да бях с него, настъпваха го по обувките, щипеха го, само че аз – о, напряко с пестник ги целех по челата, за оставят татко ми спокоен край мен. Не го оставяха. Затова и него целех сред очите, че да станем да се прибираме. Господ се е загледал някъде да види по какъв начин вървят божите работи по земята и направил някои хора красиви без мярка. Баща ми беше подобен. Никой не му споделяше: „ Дамяне “, назоваха го „ Красивия ”. После започнаха да му викат „ Големия Красив “, а на мене „ Малкия Красив “.
Разбрах какво е да си хубав – дами към тебе като мравки в мравуняк, а ти виждаш Сияна. Още от времето на детска градина „ Родолюбче “ в Радомир я виждаш. Пишат ти писма девойки в розови жакети и мъже ти пишат писма, само че мама – единствено да види писмо в джоба ти, незабавно те затваря в килера. Тя не ти вика, не крещи нито се кара, поглежда килера и ти влизаш самичък. Цел ден без ястие поради едно писмо. Баща ми откъм гърба, през прозорчето на килера, дето е обърнато към кокошарника, ми подмята самун и луканка. Мама веднъж го хвана, че ми е укривател и го изгони от нас за една седмица.
Викам си: „ Браво тате, една седмица можеш на дами да се радваш, можеш на риба да вървиш, можеш тото да пускаш и на комар да играеш... “ А той, горкият, идва си вечерта, набрал някакви китки от полето - то не китки, а плевели напряко, дава ги на мама гузно.
– Ленче, апелирам ти се, без детето ще пукна.
Тогава виждам – мама се усмихва, но доста едва се усмихва, то и лицето и ѝ едно, не лице, а желязо, когато желязо ти се усмихне, на бой отива работата. Но тогава мама не помни да е желязо за малко. Аз се уплаших – да не се е разболяла тая жена? Откъде ще вземем пари, в случай че се разболее. Кой ще лекува куците и кривите хора, кой ще им прави мехлеми. Кой ще гледа татко ми и мен? Тате като ватман не изкарва нищо, а дето изкара, вземе та го почерпи из народа.
Често майка ми изобщо не ме поглежда. Особено като подхванех нещо за Сияна.
- Синът ти ще стане тесто като тебе - споделя на тате тя и не го прибира да се прибере вкъщи. Може и с друго да се е провинил, не зная. Но като че в черепа му имаше място единствено за мама. Но тате всичко ще изтърпи – тесто, препечена кора, апетит и преяждане. Заспива извън на пейката, усмихнал се луната по пълнолуние. Ще преглътне и ще махне с ръка. Той е като вятъра, колкото вятър помни неприятното, толкова и той.
Минава откъм гърба, зад прозорчето, вади електрическото синьо фенерче – дружно с него го купихме на събора в Старо село – и по този начин му се радвахме на това синьо електрическо фенерче, че ходихме три пъти да честваме. Един път с кебапчета, след два дни - със шкембе супа, и по-късно – с тулумби и боза. Та взима татко ми електрическото фенерче, сяда под прозорчето и стартира да ми чете оная тъпа приказка за змея. Още на втората страница му става смешно и въпреки че е изпъден и седи на открито, а аз съм затворен вътре в килера, двамата се смеем, превиваме се и никак не ме е боязън, в случай че мама хване още едно любовно писмо у мене или у него. Все ще си се смеем с татко ми и в случай че мога, в случай че престана да виждам Сияна накъдето и да се обърна, веднага ще го взема да пием по бира. Само не знам къде е тая брошура за змея. Нищо. Той друга купи – козлета, котараци в чизми за „ твоята хубава дъщеря, Ице “.
Та напряко на въпроса: когато заведох Сияна при мама, мама нищо не сподели цялостен час. Зная, че се беше подготвила, пиле беше опекла, погача също, обаче не стана да сипе от пилето и да постави погачата на масата. Баща ми, ей, какъв брой се веселя, че кръстих дъщеря си на неговото име - Дамяна – той стана, пилето начупи и го постави в чинии, сервира чиниите – първо на Сияна, след това на мене. Погачата накъса. Първото парче даде на Сияна. И тогава мама сподели:
- Христо, с нея няма да се доводите. Много ще патиш.
- Защо да пати? - попита моето момиче, моята Сияна, която и тогава съзирах на площада, на моста над Струма и отвъд. – Защо приказваш по този начин?
- Защото виждам – сподели мама. – Сутрин си с един, вечер – с различен. Утре с…
Майка ми е висока жена, съвсем колкото татко ми, тънка като въже. Обърна един тъничък като въже тил на нас, на чиниите с топлото опечено пиле, на погачата.
- Ами...- виждам татко ми се мъчи да се усмихне и най-после се усмихна, за какво сърцето му е хвърчило. Отлита от неприятното и към нещо радостно се отнася. – Ами хайде да ядем...
Патих и патя, тате. Но даже тогава да знаех, че Сияна ще си замине, че Риж Димитър ще подсвирка след мене и приятелите му иска ми се подиграват... Аз съм твоя кръв. Щях отново да направя по този начин – щях да похапна от това пиле, от погачата. Пак щях да хвана моето момиче за ръка, тъй като без нея въздух не ми стига.
- Виж каква хубава дъщеря имаш – отмества диалога встрани татко ми.
С него във всичко се угаждаме, единствено се чудя по какъв начин не хареса Сияна.
- Тази ще ти опише играта, сине – сподели той, когато за пръв път заведох Сияна у нас.
Защо го сподели? Не е нерешителен човек. Не е желал да се показа пред мама – да не би инцидентно да го изгони отново от нас. Сигурен съм.
- Стегни се – сподели майка ми, когато ми обадиха за Риж Димитър. А аз изгарях от температура. Бях се върнал от градежите в Италия. Но моето момиче го нямаше… - Гледай каква хубава щерка имаш.
Как няма да е хубава.
Нали майка ѝ е Сияна.
А аз забравих какво би трябвало да ѝ донеса, забравих какво е джоджен. Забравих къде съм. Затова не ме питай за майка ми. Няма да ти помогне. Строшено оправя, прещипан нерв измъква от клещите на болните прешлени и забравяш, че е боляло. Подлютен черен дроб успокоява. Зли вътрешности утихват от варивата ѝ. Но не приказва на мен за вълшебства. Майка ми ненавижда тази дума. Няма вълшебства. Дори да има, тя не ги скапва.
Сияна беше жена ми.
Ако можеше, мама щеше ли мене, сина си, да остави да върви и да не вижда къде стъпва? Да приказва и да не знае какво приказва, да вижда Сияна в клоните на ябълката, в шишето с минерална вода. Да мисли по какъв начин да кърши врата на Риж Димитър.
Ако вярваше, че има вълшебства, мама първо мене щеше да изцери.
Баща ми беше доста хубав човек, гуляите и ракията го теглеха, където има ария и олелия, той там е пръв. Лек темперамент - като хвърчило, няма да ти вика, няма да скърца, а ще ти каже:
- Христо, ела да седнеш до мене да не ми горчи бирата, сине.
Или:
- Ице, имаш ли си пари, баща? Ако са ти малко, вземи тия 10 лв., че мъж без пари е като изсъхнала магарешка кожа. Умряло магарето, патило, та на тегло се наситило и на товар се натеглило. Само кожата му останала да виси суха като барут, без пукнат лев. Само на луканка може да стане това претеглело магаре. Аз не желая ти да ставаш на луканка, сине, гледай мене – аз на луканка да ти наподобявам? Не, нали. Зарежи го Риж Димитър. Ти си моя кръвчица. Мразя да виждам по какъв начин гориш като свещ.
Хубав беше баща. Жените разбираха това нещо, доста надълбоко схващаха хубостта му и не се спираха да подмятат: „ Мил, мил, прелестен. Стомана си, Дамяне. Железар! “. И той, с цел да не ги обиди, откликва. Откликва, обаче до едно несъмнено време. После спря да откликва.
Мама единствено като го погледнеше, татко ми стремително зарязваше ракията, купона и дамата.
- Кажи, душичке, Ленче – обръщаше се към нея той.
Така викаха на мама в Радомир – „ Душичке Ленче ”.
Аз не разбирам това. Под клепачите ми, когато затворя очи, виждам Сияна като праха по улицата. Мисля, че е мека и кротка. А тя цялостни кръвта ти, дробовете. Казват ми в очите – „ Докато ти се бъхтиш за пари и строиш бензиностанции в Италия, тя и Риж Димитър... Да не мислиш, че като е родила щерка ти, я държиш в забрадка вързана. Никой не може да изтъче забрадка, дето ще върже Сияна, момче. Димитър е по-богат от тебе. Запиши си го някъде и го чети три пъти дневно. “
Не мога да ѝ простя. Не мога без нея. Сигурно скоро ще ме прибере онази, която стиска човек за гушата и го води при Господ. Мене несъмнено в тъмното място ще ме завлече, само че където и да попадна, нито светлината, нито мрака ще схвана. Ще виждам в най-черното и в най-бялото нея. Сияна.
А татко ми престана да се накланя към дами и престана да гледа след тях. Горкият, колкото по-дърт става, толкова по-красиво грее лицето му.
Не съм ги чувал да се карат остарялата и той. Никога.
Не мога да си го обясня. Мъж, на който двайсет рокли и му счупват телефона, всичките млади и направени, да остане с майка ми. И за какво тъкмо при нея се е сврял? Заради мехлемите и лековете ли? Не, татко ми е здрав като баира насреща. Ни киша, ни суша, ни мраз ни зной му пречат. Сигурно Господ е гледал на друго място и не е посочил на тате завоя, откъдето да заобиколи мама.
Мама през целия ден правеше сметки по какъв начин ще закърпим седмицата, готвеше по този начин, че можеше да изядеш обелките от картофите, които е докосвала, или да глътнеш тигана, когато се свърши гозбицата ѝ.
- Сияна… – стартира тя една вечер.
- Не казвай, че е неприятна – прекъснах я.
Тя не сподели, загатна нещо, че се откъснала от Риж Димитър, отбила се до нас, само че си отишла незабавно. Нищо не питала. Нищо не споделила. А аз бях в Перник да диря джанти за Голфа. Тогава се разболях.
Мама ме извади от трапа.
Продължи да бърка смазки, извлеци, запарки. Гледаше алое вера, хинап, най-различни токсини замесваше от семена на лян и тис. Куци и криви хора идваха у нас – мажеше болните им места, даваше им варива и мехлеми, хората, както се бяха изкривили като подкови, бавно подвигаха носове и тръгваха да вървят право. Плащаха си – пари постоянно сме имали, само че не парите бяха примамили тате.
Той като има пара, пие и черпи до скъсано в джоба. Като няма, свива ушите надолу и върви при някоя жена да го почерпи.
- Красив баща имаш – подхвърляха ми лелки и какички и ми предаваха да му нося любовни писма. Той не ги четеше, хвърляше ги, като че бяха намазани с отрова, само че въпреки всичко от време на време някое скапано писмо попадаше в джоба му и мама го прихващаше.
Още от дребен не съм я чувал да вряка или да крещи. Как го правеше майка ми не зная. Баща ми, горкият, отпускаше глава към земята като торба пепел и ме викаше:
– Ела, Ице, да вечеряме - след това ми четеше приказка.
Казвам ти - беше лек като хвърчило темперамент, чист въздух от горната страна до долу. Заради острите очи на мама му беше тъжно до втората страница и когато царският наследник се втурнеше да бие змея, той почваше да се смее с глас. И аз почвах да се дръзвам с глас до него. Когато някой ме попита какво е детството, аз споделях: – „ Баща ми Дамян ми чете приказка за някой дракон, без разлика какъв. “
Парите не са го прихванали към мама, щото като вземеше заплата, споделяше – „ Айде, Ице “ - и отивахме на София с него. Хващахме влака – страховит трен! В единия му джоб имаше шоколад и клякаше, с цел да си го намеря. В другия джоб имаше меденка. В най скъпия магазин ме отвеждаше, най-скъпите панталони ми обуваше и - „ Хайде –вика - Ице, да вървим на кино. “
Нищо не разбирах от филмите, дето ме водеше. Беше ми задоволително да видя по какъв начин се смее и аз се смеех до него.
- Майка ти е спокойна, като си с мене - сподели ми един път той. - Иначе подозира, че някоя жена иска ми се лепне.
Те, дамите, нали са нахални персони, му се лепяха даже и да бях с него, настъпваха го по обувките, щипеха го, само че аз – о, напряко с пестник ги целех по челата, за оставят татко ми спокоен край мен. Не го оставяха. Затова и него целех сред очите, че да станем да се прибираме. Господ се е загледал някъде да види по какъв начин вървят божите работи по земята и направил някои хора красиви без мярка. Баща ми беше подобен. Никой не му споделяше: „ Дамяне “, назоваха го „ Красивия ”. После започнаха да му викат „ Големия Красив “, а на мене „ Малкия Красив “.
Разбрах какво е да си хубав – дами към тебе като мравки в мравуняк, а ти виждаш Сияна. Още от времето на детска градина „ Родолюбче “ в Радомир я виждаш. Пишат ти писма девойки в розови жакети и мъже ти пишат писма, само че мама – единствено да види писмо в джоба ти, незабавно те затваря в килера. Тя не ти вика, не крещи нито се кара, поглежда килера и ти влизаш самичък. Цел ден без ястие поради едно писмо. Баща ми откъм гърба, през прозорчето на килера, дето е обърнато към кокошарника, ми подмята самун и луканка. Мама веднъж го хвана, че ми е укривател и го изгони от нас за една седмица.
Викам си: „ Браво тате, една седмица можеш на дами да се радваш, можеш на риба да вървиш, можеш тото да пускаш и на комар да играеш... “ А той, горкият, идва си вечерта, набрал някакви китки от полето - то не китки, а плевели напряко, дава ги на мама гузно.
– Ленче, апелирам ти се, без детето ще пукна.
Тогава виждам – мама се усмихва, но доста едва се усмихва, то и лицето и ѝ едно, не лице, а желязо, когато желязо ти се усмихне, на бой отива работата. Но тогава мама не помни да е желязо за малко. Аз се уплаших – да не се е разболяла тая жена? Откъде ще вземем пари, в случай че се разболее. Кой ще лекува куците и кривите хора, кой ще им прави мехлеми. Кой ще гледа татко ми и мен? Тате като ватман не изкарва нищо, а дето изкара, вземе та го почерпи из народа.
Често майка ми изобщо не ме поглежда. Особено като подхванех нещо за Сияна.
- Синът ти ще стане тесто като тебе - споделя на тате тя и не го прибира да се прибере вкъщи. Може и с друго да се е провинил, не зная. Но като че в черепа му имаше място единствено за мама. Но тате всичко ще изтърпи – тесто, препечена кора, апетит и преяждане. Заспива извън на пейката, усмихнал се луната по пълнолуние. Ще преглътне и ще махне с ръка. Той е като вятъра, колкото вятър помни неприятното, толкова и той.
Минава откъм гърба, зад прозорчето, вади електрическото синьо фенерче – дружно с него го купихме на събора в Старо село – и по този начин му се радвахме на това синьо електрическо фенерче, че ходихме три пъти да честваме. Един път с кебапчета, след два дни - със шкембе супа, и по-късно – с тулумби и боза. Та взима татко ми електрическото фенерче, сяда под прозорчето и стартира да ми чете оная тъпа приказка за змея. Още на втората страница му става смешно и въпреки че е изпъден и седи на открито, а аз съм затворен вътре в килера, двамата се смеем, превиваме се и никак не ме е боязън, в случай че мама хване още едно любовно писмо у мене или у него. Все ще си се смеем с татко ми и в случай че мога, в случай че престана да виждам Сияна накъдето и да се обърна, веднага ще го взема да пием по бира. Само не знам къде е тая брошура за змея. Нищо. Той друга купи – козлета, котараци в чизми за „ твоята хубава дъщеря, Ице “.
Та напряко на въпроса: когато заведох Сияна при мама, мама нищо не сподели цялостен час. Зная, че се беше подготвила, пиле беше опекла, погача също, обаче не стана да сипе от пилето и да постави погачата на масата. Баща ми, ей, какъв брой се веселя, че кръстих дъщеря си на неговото име - Дамяна – той стана, пилето начупи и го постави в чинии, сервира чиниите – първо на Сияна, след това на мене. Погачата накъса. Първото парче даде на Сияна. И тогава мама сподели:
- Христо, с нея няма да се доводите. Много ще патиш.
- Защо да пати? - попита моето момиче, моята Сияна, която и тогава съзирах на площада, на моста над Струма и отвъд. – Защо приказваш по този начин?
- Защото виждам – сподели мама. – Сутрин си с един, вечер – с различен. Утре с…
Майка ми е висока жена, съвсем колкото татко ми, тънка като въже. Обърна един тъничък като въже тил на нас, на чиниите с топлото опечено пиле, на погачата.
- Ами...- виждам татко ми се мъчи да се усмихне и най-после се усмихна, за какво сърцето му е хвърчило. Отлита от неприятното и към нещо радостно се отнася. – Ами хайде да ядем...
Патих и патя, тате. Но даже тогава да знаех, че Сияна ще си замине, че Риж Димитър ще подсвирка след мене и приятелите му иска ми се подиграват... Аз съм твоя кръв. Щях отново да направя по този начин – щях да похапна от това пиле, от погачата. Пак щях да хвана моето момиче за ръка, тъй като без нея въздух не ми стига.
- Виж каква хубава дъщеря имаш – отмества диалога встрани татко ми.
С него във всичко се угаждаме, единствено се чудя по какъв начин не хареса Сияна.
- Тази ще ти опише играта, сине – сподели той, когато за пръв път заведох Сияна у нас.
Защо го сподели? Не е нерешителен човек. Не е желал да се показа пред мама – да не би инцидентно да го изгони отново от нас. Сигурен съм.
- Стегни се – сподели майка ми, когато ми обадиха за Риж Димитър. А аз изгарях от температура. Бях се върнал от градежите в Италия. Но моето момиче го нямаше… - Гледай каква хубава щерка имаш.
Как няма да е хубава.
Нали майка ѝ е Сияна.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ