Китай модернизира езика си от векове
Синологът Саймън Лейс показва един необикновен абсурд - Китай е най-старата оживяла цивилизация в света и все пак разполага с доста по-малко исторически находки, в сравнение с тези в Европа или Индия. Причината е, че през годините разнообразни иконоборци - като червеногвардейците през 1960 година, вършат опити да унищожат част от историческото завещание на страната. Освен това китайците рядко строят нещо за то да остане във времето, а това, което въпреки всичко съумява да оцелее, постоянно бива третирано с неуважение.
За обстоятелството, че китайската цивилизация просъщестува, Лейс споделя, че може да се изясни с благосъстоянието на китайския език. През миналите 2000 години той съвсем не се е трансформирал. Китай от дълго време приравнява писането с престиж, знак на респект към предишното и доказателство за легитимност. За да бъде човек държавен служител в имперски Китай, е трябвало да може да схваща чудесно и да написа есета върху конфуцианската философия. Дори Мао Дзедун, който подтиквал почитателите си да унищожат всяка диря от историята, с горделивост показвал майсторството си на калиграф.
Един от моделите на Мао е първият император от династия Цин (259-210 година пр.н.е.) - деспотът, който подрежда построяването на Великата китайска стена. Той е и може би първият в историята, който по този начин ревниво и всеобщо гори книги. Цин Шъхуан е целял да унищожи творбите на всички конфуциански класици. Единствената рецензия на Мао към този император била, че той не бил задоволително коренен. Тъкмо при династията Цин китайската книжовност бива стандартизирана.
Въпреки че устойчивостта на китайското писмо е същинско достижение, тя не всеки път се е смятала за преимущество. В края на XIX и началото на XX век китайците се тревожат, че сложността на писмените знаци на езика ще сложи Китай в неизгодно състояние в свят, в който латинската книжовност е преобладаваща.
Китайският език е извънредно сложен за асимилиране. За да бъде образован, човек би трябвало да може да разпознае поне 3000 знака. За да се наслаждения на съществено четиво, читателят би трябвало да знае в допълнение още няколко хиляди. Един китайски знак е формиран от черти, които би трябвало да бъдат написани в избрана поредност, като много знаци доближават над 18 черти.
Класическият жанр на китайския език се е практикувал само от дребен брой високообразовани хора, като по-скоро е използван за път към високите постове. Самите реформатори са виждали този висок типичен жанр като спънка както за всеобщата просветеност, по този начин и за политическия напредък. Не след дълго в всеобщата тирада, в публицистиката, както и в книгите класическият китайски бива преместен от по-разговорна форма. Такъв по-народен език на писмен китайски, наименуван байхуа, към този момент е бил въведен по време на династията Мин (1368-1644 г).
По-радикални модернизатори се надяват изцяло да отстранен знаците и да ги заменят с фонетична книжовност или с латински букви или в някакъв вид със знаковото показване на буквите, каквато е била практиката в японския и корейския. Лингвистът Сян Хуантун твърди, че конфуцианската мисъл може да бъде отстранена единствено в случай че китайските писмени знаци бъдат изкоренени. Лу Сюн, най-уважаваният китайски есеист и публицист на разкази на ХХ век, през 1936 година предвижда, че ако китайската книжовност не бъде отстранена, Китай сигурно ще загине.
Правени са доста опити за транслитерация на китайския на латиница. Те обаче се сблъскват с огромни компликации. Утвърдената във времето система за писане, основана на знаци, може елементарно да съвмести разнообразни способи на наречие даже и във взаимно неразбираеми диалекти. Китайският има доста омоними, които транслитерациите ще създадат мъчно разбираеми. Китайският, за разлика от корейския или японския, е тонален език - тоновете са нужни, с цел да се придаде един или различен смисъл на образно идентични писмени знаци.
Исканията за радикални промени
доближават връх през 1919 година със студентски митинг в Пекин - първо против наредбите на Версайския контракт, които разрешават на Япония да завладее немски територии в Китай, а по-късно против класическите конфуциански обичаи, за които се считало, че попречват напредъка.
Понижаването на статута на класическия китайски и насърчаването на по-свободното документално изложение е стъпка в тази посока. Въпреки това част от ръководещите поддържат концепцията най-малко йероглифите да бъдат опростени. Националистическите опити за това се натъкват на съпротива от консерваторите, които са искали да защитят обичайна китайска писмена просвета.
Комунистите са далеч по-радикални и в никакъв случай не се отказват от концепцията да преминат към латинската писменост. В Съюз на съветските социалистически републики латинската писменост е била употребена, с цел да се наложи политическа еднаквост на доста разнообразни нации, в това число мюсюлмани, които са привикнали с арабската книжовност. Съветите подкрепят и субсидират усилията на Китай да последва техния образец.
Дългият спор на Китай с Япония (1931-1945 г.) краткотрайно стопира езиковата промяна. Радикалната смяна стартира едвам след 1949 година През идващото десетилетие Мао Дзедун слага началото на две езикови революции: пинин, романизираната транскрипция, която става стандарт в цялостен Китай и в останалата част от света, и така наречен банален китайски.
Комитетът, който е виновен за промяната в писмеността, е основан през 1952 година и започва с издаването на към 800 модифицирани знака. През идващите десетилетия от ден на ден модифицирани писмени знаци биват оповестени. На комунистическото държавно управление с право се приписва повишението на равнището на просветеност в Китай, което доближава 97% през 2018 година
През 1956 година професорът в Йейлския университет Ся Тао-Тай написа, че укрепването на комунистическата агитация е основната мотивация за реализирането на езиковата промяна. Идеята Китай да се отърве частично от културното си минало чрез езикови реформи винаги е участвала в разбиранията на комунистите. Тези, които изразяват недоволството си от промяната, биват преследвани от властта през годините.
Историята на смяната на китайския език се свързва и с технологиите и цифровата епоха. Днес в ерата на стандартизирани текстови процесори и китайски обществени медии като WeChat пинин и йероглифите са неразривно свързани. Потребителите нормално пишат на клавиатурите си, до момента в който дисплеят демонстрира опростените знаци, предлагайки набор от варианти за другите омоними. По-възрастните консуматори могат да рисуват знаците на своите смарт телефони.
Китай най-сетне има късмет да комуникира със света цифрово. Старата борба за писмена промяна може да наподобява безсмислена в днешно време, само че истината е, че езиковите политики не престават, като това се показва в метода, по който държавното управление поддържа връзка със своите жители. Колкото и да е повлияна от технологиите, модернизацията на езика също е част от доста по-широка политическа история. Диктатурите оформят метода, по който пишем и приказваме. И в доста случаи - по който мислим.
За обстоятелството, че китайската цивилизация просъщестува, Лейс споделя, че може да се изясни с благосъстоянието на китайския език. През миналите 2000 години той съвсем не се е трансформирал. Китай от дълго време приравнява писането с престиж, знак на респект към предишното и доказателство за легитимност. За да бъде човек държавен служител в имперски Китай, е трябвало да може да схваща чудесно и да написа есета върху конфуцианската философия. Дори Мао Дзедун, който подтиквал почитателите си да унищожат всяка диря от историята, с горделивост показвал майсторството си на калиграф.
Един от моделите на Мао е първият император от династия Цин (259-210 година пр.н.е.) - деспотът, който подрежда построяването на Великата китайска стена. Той е и може би първият в историята, който по този начин ревниво и всеобщо гори книги. Цин Шъхуан е целял да унищожи творбите на всички конфуциански класици. Единствената рецензия на Мао към този император била, че той не бил задоволително коренен. Тъкмо при династията Цин китайската книжовност бива стандартизирана.
Въпреки че устойчивостта на китайското писмо е същинско достижение, тя не всеки път се е смятала за преимущество. В края на XIX и началото на XX век китайците се тревожат, че сложността на писмените знаци на езика ще сложи Китай в неизгодно състояние в свят, в който латинската книжовност е преобладаваща.
Китайският език е извънредно сложен за асимилиране. За да бъде образован, човек би трябвало да може да разпознае поне 3000 знака. За да се наслаждения на съществено четиво, читателят би трябвало да знае в допълнение още няколко хиляди. Един китайски знак е формиран от черти, които би трябвало да бъдат написани в избрана поредност, като много знаци доближават над 18 черти.
Класическият жанр на китайския език се е практикувал само от дребен брой високообразовани хора, като по-скоро е използван за път към високите постове. Самите реформатори са виждали този висок типичен жанр като спънка както за всеобщата просветеност, по този начин и за политическия напредък. Не след дълго в всеобщата тирада, в публицистиката, както и в книгите класическият китайски бива преместен от по-разговорна форма. Такъв по-народен език на писмен китайски, наименуван байхуа, към този момент е бил въведен по време на династията Мин (1368-1644 г).
По-радикални модернизатори се надяват изцяло да отстранен знаците и да ги заменят с фонетична книжовност или с латински букви или в някакъв вид със знаковото показване на буквите, каквато е била практиката в японския и корейския. Лингвистът Сян Хуантун твърди, че конфуцианската мисъл може да бъде отстранена единствено в случай че китайските писмени знаци бъдат изкоренени. Лу Сюн, най-уважаваният китайски есеист и публицист на разкази на ХХ век, през 1936 година предвижда, че ако китайската книжовност не бъде отстранена, Китай сигурно ще загине.
Правени са доста опити за транслитерация на китайския на латиница. Те обаче се сблъскват с огромни компликации. Утвърдената във времето система за писане, основана на знаци, може елементарно да съвмести разнообразни способи на наречие даже и във взаимно неразбираеми диалекти. Китайският има доста омоними, които транслитерациите ще създадат мъчно разбираеми. Китайският, за разлика от корейския или японския, е тонален език - тоновете са нужни, с цел да се придаде един или различен смисъл на образно идентични писмени знаци.
Исканията за радикални промени
доближават връх през 1919 година със студентски митинг в Пекин - първо против наредбите на Версайския контракт, които разрешават на Япония да завладее немски територии в Китай, а по-късно против класическите конфуциански обичаи, за които се считало, че попречват напредъка.
Понижаването на статута на класическия китайски и насърчаването на по-свободното документално изложение е стъпка в тази посока. Въпреки това част от ръководещите поддържат концепцията най-малко йероглифите да бъдат опростени. Националистическите опити за това се натъкват на съпротива от консерваторите, които са искали да защитят обичайна китайска писмена просвета.
Комунистите са далеч по-радикални и в никакъв случай не се отказват от концепцията да преминат към латинската писменост. В Съюз на съветските социалистически републики латинската писменост е била употребена, с цел да се наложи политическа еднаквост на доста разнообразни нации, в това число мюсюлмани, които са привикнали с арабската книжовност. Съветите подкрепят и субсидират усилията на Китай да последва техния образец.
Дългият спор на Китай с Япония (1931-1945 г.) краткотрайно стопира езиковата промяна. Радикалната смяна стартира едвам след 1949 година През идващото десетилетие Мао Дзедун слага началото на две езикови революции: пинин, романизираната транскрипция, която става стандарт в цялостен Китай и в останалата част от света, и така наречен банален китайски.
Комитетът, който е виновен за промяната в писмеността, е основан през 1952 година и започва с издаването на към 800 модифицирани знака. През идващите десетилетия от ден на ден модифицирани писмени знаци биват оповестени. На комунистическото държавно управление с право се приписва повишението на равнището на просветеност в Китай, което доближава 97% през 2018 година
През 1956 година професорът в Йейлския университет Ся Тао-Тай написа, че укрепването на комунистическата агитация е основната мотивация за реализирането на езиковата промяна. Идеята Китай да се отърве частично от културното си минало чрез езикови реформи винаги е участвала в разбиранията на комунистите. Тези, които изразяват недоволството си от промяната, биват преследвани от властта през годините.
Историята на смяната на китайския език се свързва и с технологиите и цифровата епоха. Днес в ерата на стандартизирани текстови процесори и китайски обществени медии като WeChat пинин и йероглифите са неразривно свързани. Потребителите нормално пишат на клавиатурите си, до момента в който дисплеят демонстрира опростените знаци, предлагайки набор от варианти за другите омоними. По-възрастните консуматори могат да рисуват знаците на своите смарт телефони.
Китай най-сетне има късмет да комуникира със света цифрово. Старата борба за писмена промяна може да наподобява безсмислена в днешно време, само че истината е, че езиковите политики не престават, като това се показва в метода, по който държавното управление поддържа връзка със своите жители. Колкото и да е повлияна от технологиите, модернизацията на езика също е част от доста по-широка политическа история. Диктатурите оформят метода, по който пишем и приказваме. И в доста случаи - по който мислим.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ