Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа

...
Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа
Коментари Харесай

`Скулптура и жена трябва да се гледат на живо` – Павел Койчев отговаря на Макс Фриш

Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има невероятна креативна орис – през годините работи като проектант, публицист, създател на критически студии и сюжети за филми. Популярни в България са романите му " Щилер " и " Хомо Фабер ", както и комедията „ Дон Жуан или любовта към геометрията “.

Като част от своите „ Дневници “ (1966 – 1971), Фриш разгласява поредност въпроси, групирани в няколко обособени елементи. Всяка от тях полемизира избрана тематика - съхранението на човешкия жанр, брака, дамите, вярата, хумора, парите, другарството, родината, собствеността и гибелта.
Павел Койчев е роден преди 80 години в София. Завършва Художествената гимназия, а по-късно и Художествената академия, компетентност „ Декоративно монументална статуя “. Първата му независима галерия е през 1982 година в София. Участва в плана „ Световни художници в края на хилядолетието “, Ню Йорк (1999), 54-тото Венецианско биенале (2011), има голям брой независими изложения. От 2008 година негови работи са непрекъснато изложени в парк-галерия „ Оригиналите “ в с. Осиковица, Софийско. Негови статуи са владеене на НХГ, а също и на градските галерии в София, Добрич, Варна, Пловдив, Стара Загора, Кърджали и Плевен, както и на редица частни сбирки в Германия, Дания, Швейцария, Франция, Холандия, Съединени американски щати, Белгия, Италия, Испания.

Срещам Павел Койчев в ателието му в кв. Горна Баня. Измива череши, поставя ги на масата, а аз включвам диктофона.
 Хората на изкуството би трябвало да са суетни - проф. Симеон Щерев дава отговор на Макс Фриш  Цветелина Пенкова: Политика би трябвало да се прави в разговор с хората  Вредно е българинът да бъде подиграван за всяка изява на националната си принадлежност  От глезена на някой безпаричен, от черепа на някой цар...
Убеден ли сте, че Ви интересува ориста на човечеството, откакто Вие и всички хора, които обичате, към този момент няма да са сред живите?

Сложен въпрос. Най-честният отговор е, че не ме интересува ориста на човечеството. Или по-скоро - интересува ме дотолкоз, доколкото се пресича с моята орис. Но въпреки всичко мисля, че съм грижовен към бъдещето на света. Поне се пробвам да не го изцапвам с неща, направени от трайни материали. Представете си единствено какъв брой доста нелепости към този момент са направени и оставени. Това не е нужно, това е отпадък - тази прекомерна многотия от предмети. Не може да има 50 типа четки за зъби и още толкоз типа клечки за зъби. Това поврежда хората, отдалечава ги от смисъла на явяването им на този свят. Затова почитам нетрайните материали. Не тъй като са евтини, а тъй като са преходни - подвластни на цикъла на раждане и умиране – като всичко в природата.

То през днешния ден по този начин или другояче всичко е от ден до пладне. Човечеството е обладано от треската да прави от ден на ден неща и да ги прави все по-бързо. Мигът няма значение, тъй като момент по-късно към този момент е пропуснат. Тази страхотна скорост обезсмисля сътвореното и претърпяното. Защото човешката форма на живот, човешкото схващане има някакви граници, в които може да възприема мащаба и скоростта. Има някакви божествени ограничавания и прекосяването оттатък тях не ни носи нищо. То е неефикасно. Бях до Австралия и какво видях за тези 20 часа във въздуха? Облаци. Вятър и мъгла. А когато го изкрачиш едно разстояние от къщи до магазина, имаш време да се вгледаш. Аз персонално чувствам, че изгубвам интерес към това море от форми, в което плуваме – от случки, от събития. Докато в антични времена нещата са се случвали по-бавно и по тази причина са се получавали и по-стойностни.

Споменахте древността. Има ли краища и цивилизации, които Ви навеждат на мисълта, че сте по-пригоден за друга татковина и друго време?

Мисля, че бих се чувствал добре в класическата древност – Елада, първият Рим - републиката. Ето в този момент се връщам от морето. Като легна на пясъка и разперя ръце, чувствам по какъв начин цялата земя ме поддържа. А от горната страна едно синьо небе и аз сред тях, сред небето и земята – хем съм прашинка, хем съм побрал в себе си космоса. Ето тази елементарност, единствено тя е безконечна. Сложните неща няма по какъв начин да са трайни. И в това е през днешния ден заплахата, че прекомерно усложнихме живота.

Но то пък и древността надали е чак толкоз идилична... тъй като има ли човек, значи има и свинщини.

Свинщини, казвате. Да предположим, че до момента в никакъв случай не сте убивали човек. На какво го отдавате?

На случайност. Ако бях взел участие във война, евентуално щях да умъртвявам. Човек няма по какъв начин да е безусловно сигурен, че при никакви условия няма да посегне на различен човек. Откъде да знаеш? Аз неотдавна се замислих, че в действителност човешкият жанр произлиза от Каин. Ние всички сме потомци на палач. Грехът към близък, към мравката, към птичката е заложен в нас. Ето такава работа е индивидът - мъчна. Къде сме тръгнали в космоса, когато нашият вътрешен космос е още непреброден?! Тя, безкрайността не е на открито, а във вътрешността. Там би трябвало да дълбаем.

Добре, да дълбаем тогава - представете си, че купите сектор земя. Смятате ли, че имате моралното право да отсечете дърветата в него?

Искате да кажете да ги опраскам? Не. Дори за момент не мога да се усещам техен притежател и да го направя. То е доста характерно при мен. Случи се по този начин, че трябваше да отида в интернат още преди да потегли на учебно заведение, тъй като съм без татко. Там претърпях 8 години. Ставаш с камбана, лягаш с камбана, излизаш под строй, прибираш се под строй. Нямаш персонални движимости, нямаш даже твое легло. Чувстваш се като пандизчия и това се просмуква в костния ти мозък. Хората не си дават сметка какво значи това. Това са най-важните години, в които аз нямах бащин дом, а той е фундаментът съгласно мен. Той някак подсъзнателно ти основава чувството за благосъстоятелност. Затова през днешния ден нищо не чувствам като мое, нищо. Животът ми мина от една квартира в друга. Сякаш от един хотел в различен. Сега имам жилище, само че то единствено по документи е лично. Не го мисля като дом. И това в действителност е кофти история. Това не те прави по-свободен. Прави те човек без възприятие за стойности и без корен. Човек, който мъчно се привързва.

По какво познавате тогава, че обичате някого?

По това, че се безпокоя за ориста му. Ето, виждам моята брачна половинка – остаряваме, аз съм на 80, тя на 77. Виждам пред очите ми по какъв начин се трансформира материята. И ми става някак блага, близка. Когато сексът отиде на по-заден проект и престанем да му обръщаме толкоз внимание, когато си на последната права, други нещица стартират да са ти значими. Тогава по-лесно заобикаляш ръбовете в една връзка, и изключително оня огромен подводен камък - егоизма. Всичко подличко, което вършим в ущърб на другия, всичко е от нарцисизъм. Целият океан от секрети, който носим в себе си – и той е насъбран от нарцисизъм.

Ако сегашният Ви брак може да се назова благополучен, къде виждате повода?

В нея, в Калина. 51 години към този момент сме женени. Бракът ни удържа толкоз време с помощта на нея. Защото аз, изключително в първите години, доста мъчно влязох в „ брачния ярем “. А тя бе друга. Изглежда дамите имате някакво друго възприятие за нещата. Имате търпеливостта да прецените кое е значимо и кое не. Тази мъдрост, от време на време направена, от време на време вродена, си е чисто женско качество. Може би тъй като 9 месеца би трябвало да чакате и да пазите живота. Което и да е женско говедо, и то познава тази грижа. И то се учи на самообладание.

Кое женско качество Ви прелъстява най-лесно?

Без съмнение - добротата. Това ми е ужасно значимо. Съпругата ми с това ме завоюва. Усетих, че е добър човек. Не обичам злите дами. Да е добра и някак си да виждам, че ме превъзхожда в главните неща - в мъдростта, в търпеливостта. Не инцидентно се споделя, че Царството божие принадлежи на смирените. Те остават. А ние мъжете сме слаба ракия, гола вода. Изглеждаме оперени, само че оправянето с живота и с проблемите на битието е по силите на дамата. Сега ще Ви кажа. Познавах три баби – баба Лалка, баба Коца и баба Мата. След като мъжете им се споминаха, те поживяха още малко и стопираха да ядат. Отказаха повече да живеят. Решиха сами да сложат край. Това е подобен кураж, такава убеденост и познание за смисъла.

Защо мъжете не би трябвало да схващат дамите?

Първо, тъй като е безусловно безнадеждно изпитание. В това е целият сексапил и смисъл. Второ, тъй като тогава ще ги оприличим и уподобим на нас, мъжете. Ще ни станат понятни и безинтересни. Ще загубим нишката с божественото. Виждате ли по какъв начин единствено го извъртях, а? (смее се).

Вярващ човек ли сте? Вярвате ли, че има оттатъшен живот?

Съпругата ми е надълбоко религиозна и по тази причина й изпитвам завист. Аз не съм подобен набожен. Но в последните 3 – 4 години, може би от възрастта, започнах доста да мисля и да чувствам безкрайността. Тя е безспорната независимост. Единението с всеобщото, където няма нагоре, надолу, напред, обратно, няма време, няма начало, няма край, няма нищо. Там отиваме, откакто напуснем този свят – по този начин си представям. То, аз до момента в който работя, какво ли не се върти в главата ми. Защото нашата специалност е самотна. Човек е предпазен от непознати въздействия и сили и остава часове наред само със себе си.

Мислите ли, че сте си другар?

Честно казано, не съм си най-големият другар. Имам черти, които напряко не си претърпявам – избухливостта, да вземем за пример. Имам и действия, с които не се гордея. Истината е, че човек прави в живота си куп свинщини, за които не си признава най-много от възприятие за самозапазване. Ревнив съм към себе си, пробвам се да вардя целостта си, само че не съм си доста приветлив. Помня, когато на 44 година за първи път излязох в чужбина и се озовах в Париж. Влизам един ден в станцията на метрото, а тя цялата в огледала. Минавам около едно от тях, поглеждам и виждам някакъв мъж с особена физиономия. И си споделям мислено – Уф, какъв противен човек. Едва в идващия момент си дадох сметка, че това съм аз.

Колко същински близки другари имате?

Само един. В младостта. Казваше се Петър Георгиев Манолов – Папуша. Живеехме вход до вход. Заедно учихме изобразяване, дружно започнахме алпинизма. Така както огромната обич е една единствена, по този начин само с него съм усещал огромното другарство. Загина през 1964 година при случай на ски. Бе необикновен художник – студент, последна година в Академията. Готвеше се да приключи и да бяга. Не за друго, а с цел да може да работи. Убеден съм, че през днешния ден щеше да бъде на равнището на Кристо.

На Петър бих дал прошка всичко. Бих му дал всичко. Дори гаджето си бях подготвен да му дам. Никога по-късно не ми се е случвало сходно нещо. Никога не съм имал такова единство с другар. Предполагам през днешния ден щяха да ни мислят за гейове.

Ако съм придобил някакъв усет и интерес към изкуството, то е с помощта на диалозите ми с него. Тези терзания за битката на формата с пространството, сме ги чепкали с него още тогава през 1950-те. След това за изкуство съм приказвал само с Атанас Яранов (Шаро), господ да го елементарни – с никой различен. Другото е, сещате се – пунтирам интерес. Не ме задоволяват другите.

Мислите ли, че с цел да бъде едно нещо изкуство, то би трябвало да е неефикасно?

Мислил съм за това. Днес доста се приказва за изкуство на готвача, на фризьора, на обущаря, на кой ли не. Но същинското изкуство е постоянно неефикасно. Защото то се занимава с това да разгадае смисъла, да разгадае Божията промисъл (извинявам се за тази дефиниция, само че не знам по какъв начин иначе да го измисля и кажа). Нещо стане ли практично и потребно, то към този момент е поминък. Утилитарното не е в природата на изкуството. Един стол може да е хубав като статуя, само че седнеш ли на него, не е изкуство.

Скулптурата е конфликт на природата с индивида, на материалното с абстракцията. В този конфликт материята и духът не вършат обич. Това тяхното е битка. Защото всичко става в мозъка и в сърцето, а би трябвало някак да го направиш от камък и природа. Борба е – тъга, изпитание, време, калории.

Защо е желанието за огромен мащаб?

Ако би трябвало да отговоря напълно откровено, от суетност. Но има и друго - професионалното любознание да видиш по какъв начин можеш да се вместиш в пространството, да го обемеш. Нещо сходно направих с двете фигури на Адам и Ева от последната галерия „ В градината на тревата “. Най-голямото, което бях правил до тогава, бе 2 – 3 метра. И си споделям - чакай да видя дали мога да направя нещо по-голямо, дали ще се оправя? Това е предизвикателство към усета за гравитация, за равновесност, за наличие. Защото скулптурата е това - наличие. Затова споделям, че жена и статуя би трябвало да се гледат онлайн.

Всъщност най-древните форми на изкуство не са пещерните рисунки, а това, което човек прави от камъни и смола. Той търси триизмерността, тъй като нея населява и нея познава най-добре. Двуизмерността е конвенционалност, чиста абстракция. Вероятно по тази причина някои споделят, че раят е плосък, а триизмерното е от дявола. И по тази причина съвършенният знак на изкушението е онази лъскава сфера в ръцете на Ева – ябълката.

Ако имате всички пари на земята с какъв материал бихте работили?

С тиня. Калта е безконечна. Калта заличаване няма. Намокри се, изсъхне, и отново, и отново, по този начин милиарди пъти. Сега ми хрумва това. Всичко друго можеш да унищожиш, само че не и калта.

Кога решавате, че една статуя е към този момент подготвена?

Когато усещам, че повече нямам сили. Не мога повече. Знам, че направеното е надалеч от това, което ми се е привиждало, само че в случай че не спра, ще се изгубя в това гонене на миражи. И когато завършвам с една статуя, в сърцето си чувствам, че като че ли я умъртвявам, убивам я.

Тогава, в случай че се замислите за някой умрял човек, кои негови упоритости Ви се костват по-голяма суетност – осъществените или неосъществените (онези, миражите)?

Труден въпрос. Прехвърлям в мозъка си моите покойници. И си мисля, че може би осъществените. Защото тях можеш да измериш. А другото не можеш да го измериш, а значи - не можеш и да го съдиш.

Бихте ли вдъхвали вяра на неизлечимо болен човек?

Вие говорите с 80-годишен човек, който е покрай тези въпроси. Не, не бих. Но бих дал разтуха. Защото вярата е сложна работа. Тя е по силите на Бога. Не мога аз да влезна в тази роля. Човещината е в утехата. Да му вдъхнеш кураж, да не се плаши, да не се опасява доста. Защото, когато се изправиш пред края – там където няма изкуство, няма литература и смешки, разбираш, че не е толкоз елементарна тая. Това е може би най-интимната среща в човешкия живот. И не знаеш по какъв начин ще се държиш – може да се окажеш слаб, може да си нерешителен. В алпинизма съм имал 3 – 4 такива близки срещи със гибелта, само че то бе в друга възраст, при друга натренираност. Имах едно рухване в улей. Очите ми се изпълниха, не виждах нищо, единствено усещах, че хвърча и очаквам удара със земята. Но не почувствах боязън. А в този момент си мисля какъв брой прав е бил Юлий Цезар, когато е споделил, че най-хубавата гибел е непредвидената.

Кой към този момент умрял човек бихте желали да срещнете?

Уилиям Фокнър. Много одобрявам трилогията му „ Селцето. Градът. Дворецът “. Него бих желал да можех да срещна.

Ако, обаче вместо Фокнър, срещнете човек, облечен единствено в бански, за който не знаете нищо. По какво бихте познали, че е богат човек?

По погледа ще го позная. Имал съм досег до богати хора и знам по какъв начин гледат. Те даже не осъзнават, че се издават. Идват, хвалят те, прехласват се, само че те гледат все едно си… ами, все едно си им сервитьор, обслужващ личен състав. Кой както ще да ми се репчи, само че това е истината в нашата специалност, от която никой няма потребност. Изкарваме си парите трудно, непоносимо, унизително. И по тази причина ги мразя парите – тъй като цялостен живот ме изтезаха. Но пък знаете ли, в това време богатите ужасно ни завиждат. Може да не си дават сметка за това, само че я има тази реакция. Завиждат, тъй като подсъзнателно усещат, че тяхното е нищо - насъбрана купчинка пясък, а вечността - тя е в нас.

Какво наричате татковина – ателието, родния град, там, където са приятелите?

Ще Ви кажа. Помня бомбардировките в София. Бях доста дребен и седях в скута на майка ми в едно мазе, а тя цялата трепереше. След това ме пратиха при нейната сестра в с. Тодоричене, Луковитско. Там се опомних като човек. Няма ден, в който да не се сещам за вуйчо и вуйна, и за тези няколко летни месеца на село преди да ме пратят в пансиона в Русе. И доста забавно. И в този момент като приближавам от Луковит, и в този момент се вълнувам. А то селото е едно нищо, но нищо изключително. Но гърдите ми се издуват от наслада. Защото там претърпях първите си моменти на осъзнато благополучие. Ставаш заран, излизаш с животните и си свободен. Целият ден и цялата независимост е твоя. Ето това ми е родината. Това ми е на сърцето. Не се преглъща и не се не помни там, където си тичал необут.

Какъв щяхте да станете, в случай че не ваятел?

Може би щях да се занимавам със обществена активност. Знам, че ще го мога това нещо. Но аз от дете съм захласнат от желанието да стана художник. Работата ми като ваятел си е чист нарцисизъм – върша това, което ми се прави. И да си призная малко ме е гняв. Защото при цялото това гигантско предпочитание, толкоз сребролюбив ми е спуснат геният – като с капкомер. Наистина, споделям го без преструвки. Непомерно е едното с другото. Знам си опциите и в никакъв случай не съм живял с чувството за задача в изкуството. Нямам това страдалчество. Случва се от време на време да застана пред нещо, сътворено от различен, и имам чувството, че е толкоз красиво и надълбоко, че не човек го е правил. И от това стартира да ми се живее повече. Това е то мярката за изкуство – да те оплоди.

Когато се разсъните заран, коя е първата Ви мисъл?

Всяко пробуждане е друго, само че общо взето не съм навъсен ставач.

Изключвам диктофона и поглеждам черешите на масата – черни, лъскави, непокътнати – напълно триизмерни.
Източник: offnews.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР