Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа

Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има невероятна креативна орис – през годините работи като проектант, публицист, създател на критически студии и сюжети за филми. Популярни в България са романите му " Щилер " и " Хомо Фабер ", както и комедията „ Дон Жуан или любовта към геометрията “.

Като част от своите „ Дневници “ (1966 – 1971), Фриш разгласява поредност въпроси, които са по-скоро мотив за размисъл, в сравнение с търсене на съответен отговор. Въпросите са групирани в няколко обособени елементи. Всяка от тях полемизира избрана тематика - съхранението на човешкия жанр, брака, дамите, вярата, хумора, парите, другарството, родината, собствеността и гибелта.

Параскева Джукелова е обичано име за ценителите на българското кино и спектакъл. Завършва актьорско майсторство в първия клас, воден от проф. Стефан Данаилов. Играе в трупата на Народния спектакъл. Публиката помни облиците, които основава в пиесите „ Бягащи странници “, „ Кожа и небе “, „ Побъркани от обич “, „ Добри хора ”. Има голям брой участия в кинопродукции, като за ролята си във кино лентата „ Сезонът на канарчетата ” получава огромната премия „ Златна роза “ за най-хубава женска роля. ” Има и две награди за водеща и поддържаща женска роля от гилдията на филмовите създатели – за функциите си във филмите „ Джулай ” и „ Съдилището ”.



На срещата ни актрисата идва точна, като за подготовка, и без никакъв грим. Струва ми се, че не има намерение да играе. Говори деликатно и всякога, когато употребява тежки думи, на лицето й светва леко насмешлива усмивка – като че ли желае авансово да разясни, че даже най-мрачните мисли, не би трябвало да се възприемат прекомерно безусловно и съществено. Това ме окуражава още в самото начало да заговорим за умирането.

- Какво бихте предпочели – да умрете или да продължите да живеете като крепко животно? Ако е второто – то кое животно?

- Винаги ще избера да пребивавам. Ако това би трябвало да се случи в тяло на животно, то бих избрала да съм кон. Харесвам конете - тяхната хубост, мощ, еластичност. Има нещо могъщо и внимателно в тези животни - толкоз мощни и по едно и също време по този начин плашливи. Може би ненапълно съм сродна душа с тях. Товаря се много, държелива съм, мога да понасям. На моменти се пипвам, че съм като кон с капаци – вторачвам се в едно само нещо, без въобще да схващам какво се случва към мен. Освен това доста обичам да препускам на воля и сама.

По този мотив се сещам за кино лентата „ Омарът “ на режисьора Йоргос Лантимос – една антиутопия, в която хората без сътрудник в живота, саможивите и самотниците ги трансформират в животно по техен избор. Сещам се и за изтощените коне, които ги убиват, нали? И за пиесата на Питър Шафър „ Еквус “. Възможните асоциации са доста, само че във всяка от тях конят за мен си остава обичано животно. Да, умея да яхвам, въпреки и не по този начин добре, колкото бих желала. Навремето Димитър Кехайов ме обучаваше в неговата каскадьорска натрупа към Киноцентъра. Няма да не помни по какъв начин чествах моя 30-ти рожден ден на конната база „ Хан Аспарух “. Каскадьорите ме качиха на кон и по този начин с него влязох в заведението.

Има нещо прелестно в контактa сред ездача и коня, има чувство за целокупност и напълно взаимно допълнение. В момента, в който се научих да яхвам задоволително, с цел да се пусна в галоп, разбрах каква хубост е това. Тръсът е въпрос на техническо умеене, до момента в който галопът е приказка. То е ураган някакъв, с чувство на независимост.

- Кой човек, към този момент умрял, бихте желали да можехте да срещнете?

- Много са. Ако става въпрос за персона, която в никакъв случай не съм срещала, то това е Моцарт. Запленена съм от гениалните хора, а той е един от дребното безспорни гении. Искам да схвана по какъв начин е функционирал този човек - по какъв начин е живял, по какъв начин се е държал, по какъв начин е общувал. Може би е бил извънредно противен – прекомерно чудноват, екстравагантен. Бих желала да се докосна до човешката опаковка на подобен безчовечен гений, да видя по какъв начин го е правел това нещо, по какъв начин е писал, по какъв начин се е изляла тази музика от него.

От хората, които познавам, бих желала да срещна още веднъж моята баба – тази, на която съм кръстена и на която дължа доста. Тя бе трудолюбив и доста комфортен човек. Всички ние, децата, се чувствахме най-добре при нея. Не си припомням да ни се е карала за нещо или да ни е наставлявала. Тя просто ни обгръщаше с доброта и топлина. Струва ми се, че в този момент нуждая се тъкмо от нея – да ме прегърне, да ме одобри, да ми каже нещо, да ме приласкае.

Още:

`Хуморът - то е все едно да приближиш лъв` - Христо Комарницки дава отговор на Макс Фриш

`Аз, занаятчийката` – Юлия Берберян дава отговор на Макс Фриш

- Кой човешки минус бихте дали прошка най-лесно?

- Мисля, че прощавам много дефекти. Смятам се за търпелив човек. Може би най-лесно бих дала прошка безпричинно високото самочувствие, когато човек си има вяра прекалено много и ненапълно се надценява. Аз даже малко изпитвам завист на такива хора, тъй като това свръхсамочувствие ги води напред. То е заряд, който генерира борбеност и упоритост да се самоусъвършенстват и потвърждават. Такива хора са дейни и реализират резултати, а това е тъкмо противоположното на навиците на един надарен човек, който реализира всичко с лекост и по тази причина е някак по-ленив... или пък е непрестанно разкъсван от подозрения в личните си качества.

Аз самата съм в непрекъснати съмнения за нещата, които желая да направя. За страдание това ми пречи, води ме до положение на парализа. Понякога не помня качествата си и се вторачвам само в слабостите. И до момента в който аз разсъждавам и се малтретирам, други към този момент са се хванали и свършили работата – може би не по най-хубавия метод, само че с „ забележими резултати “. Разбира се, в никакъв случай не бих толерирала откровената и нападателна незначителност, само че безконечното подозрение в себе си също не е продуктивно.

- От какво имате потребност, с цел да сте щастлива?

- Оказва се, че нуждая се от две мъжки очи, които да ме гледат с възхита. Не знам за какво е по този начин. Това някаква женска карма ли е, да подвластен от мъжкото харесване и да имаме потребност да бъдем нечия муза, само че в последна сметка това е, което ме кара да хвърча.

- Как бихте дефинирали женствеността?

- Най-вече като адаптивност, един тип флуидност, умеене да се налееш във всяка форма. И това не е безусловно плод само на образование и обществени стандарти. За да оцелее родът човешки, дамата би трябвало да е адаптивна. Ако тръгне на пердах, на експанзия – няма оцеляване – и за нея, и за потомството ѝ.

- По какво познавате, че обичате някого?

По това, че ми е значимо той да е добре дори, когато неговото „ добре “ не включва мен самата. Иска ми се този човек да се усеща благополучен и съразмерен, даже в мое неявяване.

- Убедена ли сте в нуждата от брака като институция?

- Аз не съм сключвала брак, тъй като нямам доверие в силата на сходни сделки. Погледнато рационално, обаче, бракът е добре измислена система, от която обществото определно има изгода. Този съюз е в интерес и на дамите, и на мъжете, и подсигурява някаква сигурност при развъждане на поколението. Но аз персонално нямам доверие, че една клетва или автограф може да е гаранция за каквото и да е. Не имам вяра в думата „ вечно “, без значение дали е произнесена пред духовник или служител. „ Докато гибелта ни раздели “ е една заблуда. И тогава остава прагматизмът – да сключим контракт за взаимопомощ, като и двете страни знаем, че ще има клаузи, които в един миг ще нарушим.

- Ако имахте опция да избирате сред благополучен брак и гений (призвание), което би заплашило фамилното Ви благополучие, кое би било по-важно за Вас?

- По-важно е изкуството. Може би звучи егоистично, само че създателите са такива. Могат без семейство, могат даже без другари и близки. Те живеят с персоналното влечение да създадат нещо вдъхновяващо. Там някъде ми е сърцето и душата. Затова не мога да си показва по какъв начин ще изоставя това, което ме възпламенява от дребна, и ще го рискувам в името на домашно „ благополучие ”. Опитвам се да ги съвместявам, само че същински на мястото си се усещам на сцена и пред камера. Все едно там са ме родили. И то не е единствено мое чувство. Ако бе единствено мое, в случай че близките не потвърждаваха това мое възприятие, то би било прищявка или каприз, само че не и предопределение.

- Смятате ли, че неналичието на секрети е наложителна за една сполучлива връзка или сте на мнение, че таман тайната, която двама души крият един от различен, ги пази и държи дружно?

- Мисля, че в случай че двама души са безпределно откровени един с различен, това безусловно ще е съпроводено с свирепост. Затова имам вяра, че някои премълчавания са по-скоро акт на благосклонност – да пожалиш индивида до себе си, да не го унижиш. Неизбежно и здравословно е да се очертае персонално пространство, в което другият да не е допускан. Въпреки това, аз бих желала да знам всички секрети на другия. Казвам го през смях, само че откровено. Би ми се желало да можем да стигнем до цялостна искреност. Но тя постоянно ще е еднопосочна, тъй като аз съм подготвена да чуя и приема от другия всичко, само че не съм подготвена да споделя всичко.

От друга страна, това да си знаем тайните значи да сме другари. Защото другарството е това – доверие, че ще бъдеш признат с целия багаж, който носиш. Ето това нещо, не знам за какво, доста мъчно се реализира в мъжко-женските връзки и във всевъзможен тип романтично-интимни връзки. И те неизбежно се трансформират в някакъв тип игра. Ако сътрудникът ти отгатне всички твои секрети, тогава и тръпката от играта си отива.

- Мислите ли, че сте добър другар?

- И да, и не. Да, тъй като съм подготвена да оказа помощ и тъй като не предавам приятелите си. Не, тъй като не ги диря постоянно и не подкрепям огъня. Просто времето, отделено за пиянство на кафе и приятна раздумка, ми се коства губене на време, а то е част от общуването, то е небходимо, с цел да има шерване. Може би съм по-самостоятелен персонаж, в сравнение с би трябвало - внимателна съм, не се мятам елементарно в другарства. Имам черупка, която някой би трябвало да пробие. Не съм аз тази, която ще отвори гостоприемно вратата. Затова съм доста признателна на хората, които са протегнали ръка, потърсили са ключа към мен, пробвали са се да ме изслушат, схванат и одобряват.

Завиждате ли на други същества, които живеят без да имат потребност от вяра – да вземем за пример, рибката в аквариума?
Не знам дали рибката няма някаква вяра - може би единствено ние си мислим, че няма. Но има хора, които са в мир с това, което им се случва. То не е тъкмо липса на вяра, а поддържане на един тип отворена система, която приема всичко, което ги сполетява, без да се нарушава хармонията и салдото им. Не знам по какъв начин го реализират, само че на тях малко изпитвам завист. От друга страна – да живееш по този начин умерено и без никакви упования, то е все едно да се предадеш преди мачът да е игран, да вегетираш.

Спомням си, когато коментирахме с режисьора на кино лентата „ Изпепеляване “ финала, в който героинята ми се самоубива. Аз доста се борех против този край. Категорично отказвах да се обеся в тоалетната на влака. Исках в последната сцена да има въпреки всичко някаква недоизказаност за бъдещето, някаква дребна вяра – мъжът и дамата да се срещнат на гарата, да се видят, а посред им да са релсите и преминаващите влакове - да са по едно и също време дружно и разграничени. Но Станимир Трифонов беше неотстъпчив - за дамата, която не може да се сдобри с предишното, няма вяра за бъдеще. Разбира се, толкоз трагични финали рядко се срещат в живота. Все отново това е филм. Слава богу, човек по-често се закача за вярата, в сравнение с за въжето.

- Има ли вяра, от която сте се отказали?

- Вероятно има много такива и това е тъжно. Например, изгубих упованието, че ще се осъществявам в интернационален проект. Ясно ми е, че това е мъчно даже за млада актриса. Културните и езикови бариери са прекомерно огромни, с цел да може една българка да влезе в международните продукции – не просто спорадично, а с компактно наличие. Ако не си внедрен в тази среда от дребен, мъчно могат да ти се случат нещата. Да не приказваме и за това, че когато за мен през 1990-те имаше подобен миг, аз не получих работна виза и това реши всичко. Глупаво е да се приказва за пропуснати шансове. Човек може единствено да спекулира какво би се случило и какво не. Но аз по този начин и не узнах, единствено тъй като нямах един щемпел в паспорта си.

- Надявате ли се да има някаква форма на оттатъшен живот? Вярващ човек ли сте?

- Не. Аз съм плод или жертва на социалистическото си детство и нямам доверие в отвъдния живот или най-малко не в смисъла, проповядван от религиите. Може би по тази причина съм черноглед. Вярващите хора са оптимисти, до момента в който за съвършения безбожник, всичко което вършим е единствено суетност и блъскане - досега, в който още веднъж ще сме пръст от пръстта – част от биологичния кръговрат. Не сме кой знае какъв брой по-различни от мравките, да вземем за пример. Може би в прочут смисъл неналичието на развито религиозно възприятие в мен се компенсира от до момента ми с изкуството. Банално е да кажа, че изкуството е моята вяра, само че то ми дава чувство за отвъдност, божественост, безкрайност. Аз съм прекомерно рационална в мисленето си, с цел да мога да преодолея убеждението, че светът е „ безверен “. Ще ми се, обаче, нещо да ми намекне, че съзнанието, душата, която носим, не угасва по този начин - с едно дърпане на шалтера.

- Доколко се нуждаете от татковина?

- Очевидно доста, откакто пребивавам тук и не съм пробвала да се вкореня другаде. Може би в това има някаква страх от непознатото, само че не мога да си показва да вирея в различен подтекст. Вероятно ме е боязън да стартира всичко изначало, въпреки че непрестанно дублирам какъв брой обичам началата. Обожавам, когато попадна в непозната среда, без значение тук или в чужбина, и настъпи този миг на самоизграждане пред очите на другите. Да изградиш престиж пред непознати хора, тръгвайки от нулата – ето това доста ми харесва, доста го обичам. Как първоначално си никой и в един миг стартират да те ценят, харесват и почитат за това, което си. Но пък въпреки това не мога да си показва да оставя всичко, което съм отгледала в градинката си, и да се посадя някъде зад непознат стобор.

- Кое най-лесно бихте определили като Ваша персонална благосъстоятелност – нещо, което сте купили с персонални средства, нещо, което сте наследили или нещо, което сте създали?

- Аз обичам да изпипвам всякакви неща с ръцете си, да оплитам, само че направеното е по-скоро мотив за горделивост. Не виждам на него като на моя благосъстоятелност. Най-близо до това определение са може би книгите ми, изключително някои книги, които държа да са ми постоянно пред очите. Те не са една и две, само че незабавно ще загатна Милорад Павич и Хемингуей. Въобще, аз си ходя с книгите - в случай че ги няма тях, няма ме и мен.

- Бихте ли желали да сте безсмъртна?

- В безсмъртието има нещо прекомерно, а всяко прекомерно нещо е излишно. В един миг се стига до пренасищане – всичко си видял, всичко си изпитал и тогава какво правиш? Както се питаха героите, очаквайки Годо - Сега, като сме към този момент толкоз удовлетворени, какво ще вършим?

Има един роман за това по какъв начин Еос, богинята на Зората, се залюбила със смъртен. И тогава разкрила, че смъртните са доста по-пламенни и всеотдайни от боговете. Защото боговете нямат какво да губят, а смъртните обичат и се отдават като за последно. И това, което тя претърпяла със своя смъртен обичан никой Бог в никакъв случай не би могъл да ѝ даде.

Не, не бих желала да сме безсмъртни, само че бих желала да имаме задоволително време и да спрем едвам, когато желаяме да спрем, когато се уморим.

- Как бихте желали да си отидете от този свят – в цялостно схващане за протичащото се или ненадейно, без да си давате сметка какво става – да вземем за пример, пада ви тухла на главата?

- Мисълта, че си отиваш, ми се коства доста мъчителна. Не знам по какъв начин се претърпява това от хората, които получават новина, че имат краен период. Аз съм слаб човек в това отношение и избирам да си потегли без да бъда предизвестена. Точно по тази причина желая нещата, които имам да свърша - да ги свърша в този момент, думите, които имам да споделям – да ги изрека през днешния ден. Не може да се разчита на наваксване. Тук сме небрежно и за малко и е добре да не го забравяме.

- Какво желаете да свършите през 2019?

- В професионален проект желая един иницииран от мен план да стигне до реализация – не аз да вляза в нечий непознат план, а нещо, което аз съм замислила, да се случи. Моят проблем е, че в главата си имам прекалено много проекти и ми е мъчно да се съсредоточвам върху един. Това би трябвало да направя – да канализирам мой личен план. Освен това, в персонален проект, желая да намеря точката на задоволеност от протичащото се към мен и в мен. Защото сега показателят ми на благополучие не е доста висок и не желая да го оставям по този начин.

Въобще, усещам се като вързана в конюшнята - рия с копито, пухтя и очаквам да се отвържа. Знам, че би трябвало да го направя сама. Няма кой различен да ме отвърже. Няма кой да ме пришпори в галоп. Аз съм и конят, и ездачът. Юздите са в ръцете ми и е време още веднъж да усетя по какъв начин вятърът диша в лицето ми и разклаща гривата.