„Щастливеца Пер“ (издание на „Пресей“) на датския писател Хенрик Понтопидан,

...
„Щастливеца Пер“ (издание на „Пресей“) на датския писател Хенрик Понтопидан,
Коментари Харесай

Откъс от Щастливеца Пер, Хенрик Понтопидан, отличен с Нобеловата награда за литература

„ Щастливеца Пер “ (издание на „ Пресей “) на датския публицист Хенрик Понтопидан, отличен с Нобеловата премия за литература, е многопланово епическо платно – обемно, само че извънредно четивно и за актуалния четец. Това е и надълбоко трагична книга за очакванията на младостта и горчивите разочарования. В центъра на повествованието е обликът на амбициозния юноша Петер Андреас Сидениус. Пътят му се пресича с богатото еврейско семейство Селомон, което го взема под крилото си, финансира начинанията му и даже му разрешава да пътува в чужбина, с цел да събере опит и познания. Най-вече това се дължи на интимните му връзки с най-голямата им щерка Якобе.
Откъс
От конфликта си с Айберт Пер схвана единствено едно: трябваше колкото се може по-скоро да направи предложение на Якобе. Сега, сдобил се с пари, той реши да реализира най-накрая от дълго време замисленото си пътешестване из Европа и Америка и за една година да попълни практическите си познания. Преди да замине обаче, трябваше да си обезпечи единодушието на Якобе. Не трябваше изключително да се мотае, тъй като през това време, в случай че не Айберт, то някой различен остарял шарлатанин щеше да отмъкне Якобе отдолу под носа му.
Обстоятелството, че Якобе по никакъв начин не го поощряваше и даже го избягваше, изобщо не обезкуражаваше Пер. Нали от първата минута знаеше, че с офанзива нищо няма да се получи тук, че Якобе би трябвало да се завоюва, по този начин да се каже, малко по малко... а също така смяташе, че се е доближил толкоз до нея, че може да чува биенето на сърцето ѝ. Смяташе за добър симптом подчертания ѝ блян да го заобикаля. Сега трябваше да изчака на уважително разстояние, да я остави да се успокои и да размишления на мира, преди да премине към решителни дейности.
Веднъж той получи депеша от Иван, в която оня с цялостен екстаз му съобщаваше, че публикацията, която Дюринг е заречен да напише за концепциите на Пер, към този момент е дадена за щемпел и може даже на следващия ден да се появи във „ Фалкен “.
„ А в този момент ми окажете услугата – пишеше Иван – и посетете Дюринг. Знам, че придава значение на такива неща. Не забравяйте, че за вас е доста значимо да преодолеете нежеланието, което може би изпитвате. Дюринг ще ви е потребен още доста пъти, и то освен в този момент, само че и в бъдеще. Аз, скъпи Сидениус, в никакъв случай няма да се уморя да дублирам, че в наши дни не може без поддръжката на пресата. “
Пер се въртя през цялата нощ, без да заспи. Преди седмица Иван го бе свързал с този авторитетен млад публицист и отстъпвайки този път на настоятелните му молби, Пер леко бе приповдигнал завесата на тайнствеността над проектите си. Самият той разбираше, че е добре да се приготви по този метод почвата за брошурата му, и в този момент с неспокойствие чакаше мига, в който концепциите му ще бъдат показани за първи път пред изумения свят.
Тази история обаче не му донесе нищо друго, с изключение на разочарования. Пер разчиташе на внушителния тип на първата страница, а вместо това някъде на трета страница се бе приютила дребна записка от половин колона, набрана с малък шрифт и подписана със „ S’il vous plait “ – един от безбройните псевдоними на Дюринг. За шанс, Пер не схвана, че бележката е написана в малко подигравателен звук. Дори заглавието „ Спешно се търсят милионери! “ той одобри съществено. Затова пък доста се ядоса, че името Сидениус не бе упоменато нито един път и несигурно бе именуван ту „ младият и надарен създател на плана “, ту още нещо в този дух. И напълно излезе от кожата си, когато видя с каква възмутителна немарливост се бе отнесъл Дюринг към сметките за разноските: в една десетична дроб бе сложил запетайката не там, където би трябвало, и с това съгласно Пер бе изопачил изцяло характера и смисъла на плана. Отначало Пер не се канеше да угоди на Иван и да отиде при Дюринг с благодарности, тъй като бе твърдо уверен, че Дюринг би трябвало да му благодари за такава печеливша тематика. Открил обаче неприличната неточност с дробите, реши да отиде безусловно, с цел да може колкото се може по-скоро да възвърне истината. Поради това излезе още на сутринта от у дома и се насочи напряко към елегантния ергенски апартамент на Дюринг в един от най-луксозните квартали на града.
Наближаваше пладне и Дюринг още не бе станал, заради което икономката му сподели, че господаря го няма у дома. Тогава обаче се открехна вратата на спалнята и светлокосият публицист, със специфичен предпазител за мустаците си, надникна оттова.
– А, това сте вие!? – Гласът му прозвуча разочаровано. – Е, добре, влизайте. В момента при мене е фризьорът. След минута ще се освободя.
Пер имаше задоволително време да огледа добре жилището на Дюринг, чиято първокласна конюнктура бе на устата на всички. Той в действителност се оказа доста грациозен. Тапицирана с коприна мебел в кабинета, по стените – гоблени и картини, на масите – купчини книги, вестници и списания, на бюрото – обилие от женски портрети, цялостен харем, а в съседство, в трапезарията, се виждаше през отворената врата празнично сервирана маса с ослепителнобяла завивка, вино, цветя и плодове.
Пер не можа да се сдържи и несъзнателно съпостави това величие със личната си квартира от двете дребни полутъмни килийки и го обхвана неизпитано преди неспокойствие. Не че завиждаше на подобен човек като Дюринг, съгласно него – една нечестна персона, един тип Алфонс, изискан от мръсницата, все едно по какъв начин наричана – градска мълва или публично мнение. Стори му се обаче обидно, че нищожният вестникар към този момент е постигнал онази самостоятелност, това въздействие, за които Пер даже не можеше и да мечтае.
Най-сетне се появи и Дюринг – миличък елегантен шарлатанин с панталон с шоколадов цвят, с марокенени ботушки и късо огненочервено сако с черни копринени ревери.
– С какво мога да ви услужа, господин Сидениус? – попита той с звук, показващ очевидно навика му да си има работа с молители. – Няма ли да седнете?
Един против различен, в идентични кресла, тапицирани със синя коприна, преметнали крайник върху крайник, седяха двамата младежи, почти на една възраст, доста разнообразни на външен тип и все пак наподобяващи си доста. Подобно на Пер, Ото Дюринг не признаваше родното си гнездо. Той бе наследник на офицер, който бе изгубил положението си, бе заседнал в задължения, за няколко години брак бе вкарал жена си в гроба, след което се бе самоубил. Провинциалните му родственици го бяха хранили по благосклонност до осемнайсетата му година. След това се бе трансферирал в Копенхаген и бе станал студент – безпаричен, зарязан, само че сходно на Пер, изпълнен с най-дръзки проекти и твърдата увереност непременно да устрои щастието си и с това да се разплати за потребността и униженията през детските си години. С хладнокръвието на боец, непознаващ угризенията на съвестта, и с непогрешим усет, подсказващ му къде в наши дни би трябвало да се търси лампата на Аладин, Дюринг бе нахлул в публицистиката, която тъкмо тогава, по задграничен пример, бе завършила с превеса на политиката и се бе заела с всевъзможни литературно обработени сензации. Нямайки писателски гений, само че като прекомерно сръчен и отстъпчив юноша, като всеки безучастен човек, съединявайки тези качества с приятна осанка, харесваща се на дамите, той скоро стигна до удивително състояние в един от водещите вестници в града и извличаше от ситуацията си полза, без ни минимум да се тормози от присъдата на тълпата. На двайсет и две години имаше годишен приход, идващ се до министерска заплата. Директорите на театрите се биеха за правото да слагат направената от него преправка на един или различен фарс, издателите купуваха благоразположението му, публикувайки преводите му (направени от някакъв безпаричен учител), артистите и певиците, начинаещите поети и белокосите юбиляри, алкохолните крале и цирковите импресарии – всички, напълно всички се домогваха до благосклонността му и му оказваха всевъзможни услуги (дамите се разплащаха най-вече в натура). Като млад господ седеше той на трона си в несъкрушимо равнодушие, обект на поклонение и ненавист, пренебрежение и злоба, а нелепостта, тщеславието, страхливостта и лицемерието представляваха неизменимата основа на трона му.
Източник: actualno.com

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР