Мечтите и имигрантскaта реалност се сблъскват в "Изхвърлени в Америка" на Джанин Къмингс
Широко коментираният разказ " Изхвърлени в Америка " на писателката Джанин Къмингс излезе от щемпел и може да се поръча онлайн от издателство ICU.
В центъра на сюжета е Лидия, собственичка на книжарница, която живее в Акапулко, дружно с осемгодишния си наследник Лука и брачен партньор си Себастиан, който е публицист. На фона на възходящо напрежение около влиянителните наркокартели в града, Лидия обича книгите стартира връзка с чужд мъж, който постоянно посещава книжарницата - той се оказва необут на най-новия наркокартел, а делата му са разследвани от брачна половинка й. " Дали бих се справила, в случай че живеех на място, почнало да се разпада към мен? Ако децата ми бяха в заплаха, какъв брой надалеч бих стигнала, с цел да ги спася? Исках да пиша за дами, тъй като техните истории постоянно се подценяват ", споделя писателката.
Приемът на книгата е полюсен - макар позитивните ревюта и дебют под номер 1 в бестселър класацията на New York Times, само че не липсват и рецензии в посока, че защото Къмингс не е мексиканка, тя не портретира достоверно действителността и персонажите. Критиките ескалират до такава степен, че издателите ѝ в Съединени американски щати вземат решение да анулират турне на Джанин Къминс от съображения за сигурността на авторката. В близко бъдеще се чака и екранизация на романа.
Преводът от британски език е на Надежда Розова.
Джанин Къминс е родена през 70-те години в американска военноморска база в Испания, в семейство на боен и здравна сестра. Родителите й са американски жители, а едната й баба е от Пуерто Рико. Първата й книга, мемоарът A Rip in Heaven, излиза през 2004 година
" Дневник " аудитория бележката на авторката към романа, в която тя споделя повече за тематиките, които са я подтикнали да напише книгата и кои моменти в живота й също са оказали въздействие: " В диалозите си с мексиканци рядко чувах думата американец в смисъл на жител на тази страна - вместо това, те употребяват дума, която даже не съществува в други езици - estadounidense, съединено-американски-щатец. Докато обикалях и проучвах, даже самата концепция за Американска фантазия стартира да ми се коства присвоена. "
© Joseph Kennedy
" През 2017 година на границата сред Съединени американски щати и Мексико на всеки двайсет и един часа умира по един мигрант. Без да броим огромния брой мигранти, които изчезват безследно всяка година. В света през 2017 година, до момента в който завършвах този разказ, е умирал по един мигрант на всеки деветдесет минути - в Средиземно море, в Централна Америка, в Африканския рог. На всеки час и половина. Това прави по шестнайсет жертви всяка нощ, в която съм завивала децата си в леглото. Когато започнах изследването си за книгата през 2013 година, беше мъчно да се откри такава статистика, тъй като никой не следеше. Дори в този момент Международната организация по миграция предизвестява, че наличните статистически данни по всяка възможност отразяват единствено част от действителния брой починали хора, тъй като - преди всичко - доста от изчезналите мигранти въобще не са били регистрирани на никое място. Така че броят по-скоро се приближава до двеста жертви за всяка пералня, която пущам. Понастоящем броят на записаните изчезнали хора в Мексико е към четиридесет хиляди, а проверяващите постоянно попадат на всеобщи гробове с десетки, от време на време стотици тела.
Също по този начин е правилно, че през 2017 година Мексико беше най-опасната страна в света, в която да работиш като публицист. Броят на убийствата в народен мащаб бе достигнал своя пик, а болшинството от тези убийства оставаха неразкрити, все едно дали жертвите са мигранти, свещеници, кореспонденти, деца, кметове, или деятели. Картелите работят безнаказано. Никой не може да помогне на жертвите на принуждение.
Аз съм гражданка на Съединените американски щати. Подобно на мнозина в тази страна, произлизам от семейство със смесена културна и етническа принадлежност. През 2005 година се омъжих за нерегистриран преселник. Излизахме в продължение на пет години, преди да сключим брак, и една от аргументите за тази дълга връзка беше, че той искаше първо да получи зелена карта. Съпругът ми е един от най-умните, работливи и кардинални хора, които познавам. Завършил е лицей, притежател е на сполучлив бизнес, заплаща налози, както и цяло положение за здравни осигуровки. При все това, откакто опитвахме години наред, се убедихме, че няма легален метод, по който той да получи зелена карта, преди да станем съпрузи. През годините на връзката ни живеехме в боязън, че всеки миг може да бъде депортиран. Веднъж на Шосе 70 в покрайнините на Балтимор ни спря служител на реда - поради неработещ габарит. Последвалите минути, до момента в който чакахме служителят на реда да се върне при колата ни, бяха измежду най-мъчителните в живота ми. Държахме се за ръце в тъмното на предната седалка. Мислех, че изгубвам своя мъж.
Затова може да се каже, че имам своите учредения. Истината за персоналния ми интерес към тази история обаче е по-сложна.
Има още два фактора с по-голяма тежест от имигрантския статус на мъжа ми, които разпалиха интереса ми към тематиката. Първият е този: когато бях на шестнайсет, две мои братовчедки бяха брутално изнасилени от четирима мъже и изхвърлени от мост в Сейнт Луис, Мисури. Брат ми беше пребит и също хвърлен от моста. Разказах за онази ужасна покруса в първата си книга, мемоара A Rip in Heaven. Тъй като това закононарушение и последвалото написване на книгата са повратни точки в моя живот, аз се трансфорах в човек, който постоянно, при всевъзможни условия се интересува от историята на жертвата повече, в сравнение с от тази на причинителя. Вълнуват ме герои, които минават през неописуеми компликации, хора, които съумяват да преодолеят съществени контузии. Като Лидия и Соледад. Не са ми толкоз забавни изпълнените с принуждение, псевдомъжкарски сюжети, цялостни с гангстери и служители на реда. Светът и без друго е цялостен с премного такива истории. Има художествена литература, описваща света на картелите и наркотрафикантите, която е мощна и значима - прочетох доста такива книги в ранните стадии на подготовката за написването на книгата. Тези романи оказват помощ на читателя да разбере къде се корени част от насилието на юг от нас. Описанието на това принуждение обаче поддържа ужасяващ стандарт за Мексико. И ето, аз видях ниша за разказ, който да вкара повече персонални моменти в сходни истории, да показа хората от противоположната страна на преобладаващите истории. Обикновените хора като мен. Дали бих се справила, в случай че живеех на място, почнало да се разпада към мен? Ако децата ми бяха в заплаха, какъв брой надалеч бих стигнала, с цел да ги спася? Исках да пиша за дами, тъй като техните истории постоянно се подценяват.
Което ме води до последния, най-съществен фактор, повлиял на решението ми да се заема с тази тематика. Отне ми четири години, с цел да приключа изследванията си и да напиша тази книга, т.е., започнах доста преди в центъра на публичното внимание да влязат тематики като мигрантска вълна и издигането на стени. Но още тогава бях разочарована от духа на общественото говорене за имиграцията в тази страна.
Разговорът като че ли постоянно се въртеше към политиката, а моралните или филантропичните съображения се изключваха изцяло. Бях ужасена от етикетите, които обществото беше склонно да лепи на южноамериканските мигранти още преди пет години, а от този момент нещата доста са се влошили. В най-лошия случай възприемаме тези хора като нахлуваща сган от незаконни видове, които изчерпват ресурсите ни, а в най-хубавия - като някаква безпомощна, обедняла кафява маса без лице, която тропа на вратата ни, с цел да търси помощ. Рядко мислим за тях като за ближни човешки същества. Като за хора, способни да взимат лични решения и да допринесат за личното си ярко бъдеще или за нашето, както са правили толкоз генерации обругавани имигранти.
Когато баба ми пристигнала в Щатите от Пуерто Рико през 40-те години на предишния век, била красива, обаятелна и впечатляваща жена от заможно столично семейство и млада брачна половинка на блестящ военноморски офицер. Очаквала да я одобряват като такава. Установила обаче, че хората в Съединени американски щати имат много лимитирана визия за това какво значи да си от Пуерто Рико и изобщо от Южна Америка. Всичко, обвързвано с баба ми, обърквало новите ѝ съседи: цветът на кожата, косата, акцентът, възгледите й. Не била такава, каквато те очаквали да бъде една пуерториканка.
Баба ми прекара съвсем целия си умишлен живот в Щатите, само че по този начин и не се почувства призната. Ненавиждаше неизкоренимо неправилното мнение на американците за нея. Не съумя да преодолее тази своя злоба и отзвукът от нейното отвращение и до през днешния ден се демонстрира в фамилията ми по странни способи. Един от признаците съм аз. Винаги на нож против всеки, който не зачита другия, постоянно против незнанието в общоприетите схващания за етнос и просвета. Съзнавам прелестно, че хората, които идват през южната граница на страната ни, не са безлика кафява маса, а са обособени персони, всеки със своята неповторима история, минало и причина да премине границата. Усещам това с мозъка на костите си, със своята ДНК.
Затова се надявах да опиша една такава неповторима персонална история - през кода на художествената литература - като метод да почета стотиците хиляди истории, които може би в никакъв случай няма да узнаем. По този метод се надявам да основа пространство, в което читателят да стартира да чува персоналните гласове. И когато гледаме мигранти по новините, да помним: това са човешки същества.
Такива бяха моите учредения. Все отново, когато взех решение да напиша тази книга, се притеснявах, че привилегированата ми позиция ще ме направи сляпа за някои истини, че е изцяло допустимо да не съм доразбрала нещо. Тревожех се, че защото не съм мигрант и не съм мексиканка, не ми е работа да пиша книга, чието деяние в огромната си част се развива в Мексико и всички герои в нея са мигранти. Ще ми се някой с по-кафеникав нюанс на кожата да я бе написал. Но въпреки това, рекох си, в случай че си човек, кадърен да се трансформира в мост, за какво да не станеш мост? И започнах.
В първите дни на изследванията ми, преди да се убедя изцяло, че в действителност би трябвало да опиша тази история, разговарях с един милосърден академик, със забележителна жена, началник на катедрата за проучване на мексиканците чикано към Университета на Сан Диего. Името ѝ е Норма Иглесиас Прието, споделих с нея подозренията си. Казах ѝ, че се усещам задължена да напиша тази книга, само че незадоволително квалифицирана. Джанин, с цел да разкажем тази история, са ни нужни колкото може повече гласове, отвърна тя. Насърчителните ѝ думи ми даваха сили през идващите четири години.
Бях педантична и целеустремена в изследванията си. Пътувах доста от двете страни на границата и научих колкото се може повече за Мексико и мигрантите, за хората, обитаващи пограничните региони. Всички числа в книгата са правилни и въпреки да трансформирах някои имена, множеството места също са същински. Героите обаче, въпреки да са сборен облик на хората, с които се срещнах по време на обиколките си, са плод на авторовото въображение. Не съществува картел с име Лос Хардинерос, нито пък учредявам историята му на съответен картел, макар че като цяло е внушителен за организацията и духа на картелите, с които се срещнах по време на изследванията си. Ла Лечуса не е действително действителен човек.
Докато се подготвях за написването на тази книга, се наложи да изтрия от речника си думата американец. Навсякъде другаде в Западното полукълбо съществува неспокойствие, че Съединените американски щати са си присвоили тази дума, въпреки че в действителност Америките са дом на голям брой култури и хора, които възприемат себе си като американци без присвоените културни конотации. В диалозите си с мексиканци рядко чувах думата американец в смисъл на жител на тази страна - вместо това, те употребяват дума, която даже не съществува в други езици - estadounidense, съединено-американски-щатец. Докато обикалях и проучвах, даже самата концепция за Американска фантазия стартира да ми се коства присвоена. Има един превъзходен надпис на граничната стена откъм Тихуана, който за мен се трансформира в мотор на цялото начинание. Снимах го и в този момент ми стои като тапет на компютъра. Всеки път, когато се почувствах разколебана или обезсърчена, събуждах екрана на компютъра си и поглеждах фотографията: También de este lado hay sueños.
И от тази страна има фантазии. "
Читателите на " Дневник " могат да купят книгата със специфична отстъпка от 10% в Ozone.bg. Използвайте код Dnevnik10 и поръчайте книгата тук.
В центъра на сюжета е Лидия, собственичка на книжарница, която живее в Акапулко, дружно с осемгодишния си наследник Лука и брачен партньор си Себастиан, който е публицист. На фона на възходящо напрежение около влиянителните наркокартели в града, Лидия обича книгите стартира връзка с чужд мъж, който постоянно посещава книжарницата - той се оказва необут на най-новия наркокартел, а делата му са разследвани от брачна половинка й. " Дали бих се справила, в случай че живеех на място, почнало да се разпада към мен? Ако децата ми бяха в заплаха, какъв брой надалеч бих стигнала, с цел да ги спася? Исках да пиша за дами, тъй като техните истории постоянно се подценяват ", споделя писателката.
Приемът на книгата е полюсен - макар позитивните ревюта и дебют под номер 1 в бестселър класацията на New York Times, само че не липсват и рецензии в посока, че защото Къмингс не е мексиканка, тя не портретира достоверно действителността и персонажите. Критиките ескалират до такава степен, че издателите ѝ в Съединени американски щати вземат решение да анулират турне на Джанин Къминс от съображения за сигурността на авторката. В близко бъдеще се чака и екранизация на романа.
Преводът от британски език е на Надежда Розова.
Джанин Къминс е родена през 70-те години в американска военноморска база в Испания, в семейство на боен и здравна сестра. Родителите й са американски жители, а едната й баба е от Пуерто Рико. Първата й книга, мемоарът A Rip in Heaven, излиза през 2004 година
" Дневник " аудитория бележката на авторката към романа, в която тя споделя повече за тематиките, които са я подтикнали да напише книгата и кои моменти в живота й също са оказали въздействие: " В диалозите си с мексиканци рядко чувах думата американец в смисъл на жител на тази страна - вместо това, те употребяват дума, която даже не съществува в други езици - estadounidense, съединено-американски-щатец. Докато обикалях и проучвах, даже самата концепция за Американска фантазия стартира да ми се коства присвоена. "
© Joseph Kennedy
" През 2017 година на границата сред Съединени американски щати и Мексико на всеки двайсет и един часа умира по един мигрант. Без да броим огромния брой мигранти, които изчезват безследно всяка година. В света през 2017 година, до момента в който завършвах този разказ, е умирал по един мигрант на всеки деветдесет минути - в Средиземно море, в Централна Америка, в Африканския рог. На всеки час и половина. Това прави по шестнайсет жертви всяка нощ, в която съм завивала децата си в леглото. Когато започнах изследването си за книгата през 2013 година, беше мъчно да се откри такава статистика, тъй като никой не следеше. Дори в този момент Международната организация по миграция предизвестява, че наличните статистически данни по всяка възможност отразяват единствено част от действителния брой починали хора, тъй като - преди всичко - доста от изчезналите мигранти въобще не са били регистрирани на никое място. Така че броят по-скоро се приближава до двеста жертви за всяка пералня, която пущам. Понастоящем броят на записаните изчезнали хора в Мексико е към четиридесет хиляди, а проверяващите постоянно попадат на всеобщи гробове с десетки, от време на време стотици тела.
Също по този начин е правилно, че през 2017 година Мексико беше най-опасната страна в света, в която да работиш като публицист. Броят на убийствата в народен мащаб бе достигнал своя пик, а болшинството от тези убийства оставаха неразкрити, все едно дали жертвите са мигранти, свещеници, кореспонденти, деца, кметове, или деятели. Картелите работят безнаказано. Никой не може да помогне на жертвите на принуждение.
Аз съм гражданка на Съединените американски щати. Подобно на мнозина в тази страна, произлизам от семейство със смесена културна и етническа принадлежност. През 2005 година се омъжих за нерегистриран преселник. Излизахме в продължение на пет години, преди да сключим брак, и една от аргументите за тази дълга връзка беше, че той искаше първо да получи зелена карта. Съпругът ми е един от най-умните, работливи и кардинални хора, които познавам. Завършил е лицей, притежател е на сполучлив бизнес, заплаща налози, както и цяло положение за здравни осигуровки. При все това, откакто опитвахме години наред, се убедихме, че няма легален метод, по който той да получи зелена карта, преди да станем съпрузи. През годините на връзката ни живеехме в боязън, че всеки миг може да бъде депортиран. Веднъж на Шосе 70 в покрайнините на Балтимор ни спря служител на реда - поради неработещ габарит. Последвалите минути, до момента в който чакахме служителят на реда да се върне при колата ни, бяха измежду най-мъчителните в живота ми. Държахме се за ръце в тъмното на предната седалка. Мислех, че изгубвам своя мъж.
Затова може да се каже, че имам своите учредения. Истината за персоналния ми интерес към тази история обаче е по-сложна.
Има още два фактора с по-голяма тежест от имигрантския статус на мъжа ми, които разпалиха интереса ми към тематиката. Първият е този: когато бях на шестнайсет, две мои братовчедки бяха брутално изнасилени от четирима мъже и изхвърлени от мост в Сейнт Луис, Мисури. Брат ми беше пребит и също хвърлен от моста. Разказах за онази ужасна покруса в първата си книга, мемоара A Rip in Heaven. Тъй като това закононарушение и последвалото написване на книгата са повратни точки в моя живот, аз се трансфорах в човек, който постоянно, при всевъзможни условия се интересува от историята на жертвата повече, в сравнение с от тази на причинителя. Вълнуват ме герои, които минават през неописуеми компликации, хора, които съумяват да преодолеят съществени контузии. Като Лидия и Соледад. Не са ми толкоз забавни изпълнените с принуждение, псевдомъжкарски сюжети, цялостни с гангстери и служители на реда. Светът и без друго е цялостен с премного такива истории. Има художествена литература, описваща света на картелите и наркотрафикантите, която е мощна и значима - прочетох доста такива книги в ранните стадии на подготовката за написването на книгата. Тези романи оказват помощ на читателя да разбере къде се корени част от насилието на юг от нас. Описанието на това принуждение обаче поддържа ужасяващ стандарт за Мексико. И ето, аз видях ниша за разказ, който да вкара повече персонални моменти в сходни истории, да показа хората от противоположната страна на преобладаващите истории. Обикновените хора като мен. Дали бих се справила, в случай че живеех на място, почнало да се разпада към мен? Ако децата ми бяха в заплаха, какъв брой надалеч бих стигнала, с цел да ги спася? Исках да пиша за дами, тъй като техните истории постоянно се подценяват.
Което ме води до последния, най-съществен фактор, повлиял на решението ми да се заема с тази тематика. Отне ми четири години, с цел да приключа изследванията си и да напиша тази книга, т.е., започнах доста преди в центъра на публичното внимание да влязат тематики като мигрантска вълна и издигането на стени. Но още тогава бях разочарована от духа на общественото говорене за имиграцията в тази страна.
Разговорът като че ли постоянно се въртеше към политиката, а моралните или филантропичните съображения се изключваха изцяло. Бях ужасена от етикетите, които обществото беше склонно да лепи на южноамериканските мигранти още преди пет години, а от този момент нещата доста са се влошили. В най-лошия случай възприемаме тези хора като нахлуваща сган от незаконни видове, които изчерпват ресурсите ни, а в най-хубавия - като някаква безпомощна, обедняла кафява маса без лице, която тропа на вратата ни, с цел да търси помощ. Рядко мислим за тях като за ближни човешки същества. Като за хора, способни да взимат лични решения и да допринесат за личното си ярко бъдеще или за нашето, както са правили толкоз генерации обругавани имигранти.
Когато баба ми пристигнала в Щатите от Пуерто Рико през 40-те години на предишния век, била красива, обаятелна и впечатляваща жена от заможно столично семейство и млада брачна половинка на блестящ военноморски офицер. Очаквала да я одобряват като такава. Установила обаче, че хората в Съединени американски щати имат много лимитирана визия за това какво значи да си от Пуерто Рико и изобщо от Южна Америка. Всичко, обвързвано с баба ми, обърквало новите ѝ съседи: цветът на кожата, косата, акцентът, възгледите й. Не била такава, каквато те очаквали да бъде една пуерториканка.
Баба ми прекара съвсем целия си умишлен живот в Щатите, само че по този начин и не се почувства призната. Ненавиждаше неизкоренимо неправилното мнение на американците за нея. Не съумя да преодолее тази своя злоба и отзвукът от нейното отвращение и до през днешния ден се демонстрира в фамилията ми по странни способи. Един от признаците съм аз. Винаги на нож против всеки, който не зачита другия, постоянно против незнанието в общоприетите схващания за етнос и просвета. Съзнавам прелестно, че хората, които идват през южната граница на страната ни, не са безлика кафява маса, а са обособени персони, всеки със своята неповторима история, минало и причина да премине границата. Усещам това с мозъка на костите си, със своята ДНК.
Затова се надявах да опиша една такава неповторима персонална история - през кода на художествената литература - като метод да почета стотиците хиляди истории, които може би в никакъв случай няма да узнаем. По този метод се надявам да основа пространство, в което читателят да стартира да чува персоналните гласове. И когато гледаме мигранти по новините, да помним: това са човешки същества.
Такива бяха моите учредения. Все отново, когато взех решение да напиша тази книга, се притеснявах, че привилегированата ми позиция ще ме направи сляпа за някои истини, че е изцяло допустимо да не съм доразбрала нещо. Тревожех се, че защото не съм мигрант и не съм мексиканка, не ми е работа да пиша книга, чието деяние в огромната си част се развива в Мексико и всички герои в нея са мигранти. Ще ми се някой с по-кафеникав нюанс на кожата да я бе написал. Но въпреки това, рекох си, в случай че си човек, кадърен да се трансформира в мост, за какво да не станеш мост? И започнах.
В първите дни на изследванията ми, преди да се убедя изцяло, че в действителност би трябвало да опиша тази история, разговарях с един милосърден академик, със забележителна жена, началник на катедрата за проучване на мексиканците чикано към Университета на Сан Диего. Името ѝ е Норма Иглесиас Прието, споделих с нея подозренията си. Казах ѝ, че се усещам задължена да напиша тази книга, само че незадоволително квалифицирана. Джанин, с цел да разкажем тази история, са ни нужни колкото може повече гласове, отвърна тя. Насърчителните ѝ думи ми даваха сили през идващите четири години.
Бях педантична и целеустремена в изследванията си. Пътувах доста от двете страни на границата и научих колкото се може повече за Мексико и мигрантите, за хората, обитаващи пограничните региони. Всички числа в книгата са правилни и въпреки да трансформирах някои имена, множеството места също са същински. Героите обаче, въпреки да са сборен облик на хората, с които се срещнах по време на обиколките си, са плод на авторовото въображение. Не съществува картел с име Лос Хардинерос, нито пък учредявам историята му на съответен картел, макар че като цяло е внушителен за организацията и духа на картелите, с които се срещнах по време на изследванията си. Ла Лечуса не е действително действителен човек.
Докато се подготвях за написването на тази книга, се наложи да изтрия от речника си думата американец. Навсякъде другаде в Западното полукълбо съществува неспокойствие, че Съединените американски щати са си присвоили тази дума, въпреки че в действителност Америките са дом на голям брой култури и хора, които възприемат себе си като американци без присвоените културни конотации. В диалозите си с мексиканци рядко чувах думата американец в смисъл на жител на тази страна - вместо това, те употребяват дума, която даже не съществува в други езици - estadounidense, съединено-американски-щатец. Докато обикалях и проучвах, даже самата концепция за Американска фантазия стартира да ми се коства присвоена. Има един превъзходен надпис на граничната стена откъм Тихуана, който за мен се трансформира в мотор на цялото начинание. Снимах го и в този момент ми стои като тапет на компютъра. Всеки път, когато се почувствах разколебана или обезсърчена, събуждах екрана на компютъра си и поглеждах фотографията: También de este lado hay sueños.
И от тази страна има фантазии. "
Читателите на " Дневник " могат да купят книгата със специфична отстъпка от 10% в Ozone.bg. Използвайте код Dnevnik10 и поръчайте книгата тук.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ