Няма бой – няма насилие. А дали е така?
Сещате ли се за онази колежка, която в никакъв случай не излиза с останалите от офиса след работа, тъй като постоянно бърза? Или за онази другарка, която спря да се вижда с вас, тъй като мъжът ѝ толкоз доста я обича, че не може да изкара и две минути без нея? Или за момичето, което си ревизира телефона и постоянно изяснява къде е, с кого е и по кое време ще се прибере?
Със сигурност всяка една от нас познава тъкмо това момиче. И още по-вероятно: в миналото е била, сега е или някой ден може да стане това момиче. Защото в взаимен живот и без плесници, принуждение – отново може да има. Терапевта наEmprove– Валентина Димитрова, описа пред за формите на домашно принуждение.
Няма пердах и кавги вкъщи, значи всичко е наред. Обаче това по този начин ли е в действителност? Валентина коментира: „ Формите на душевен тормоз са най-трудно разпознаваемите.Защото те не се случват внезапно, а последователно и първоначално са маскирани като грижа. „ Моля те, върни се в точния момент, тъй като се тормозя “. Или: „ Късно е, ще дойда да те взема “.
Но в един миг всичко това придобива различен интензитет. Репликите стават: „ Защо се виждаш с тези хора “? „ Защо ти е да излизаш, не ти ли е прелестно да си прекарваш времето с мен “?
Това ескалира и се трансформира в проблем. Започват да се упражняват невербални, вербални и психически моменти на принуждение. Обезценяване, омаловажаване, наказание, непрекъснати мнения за външния тип, опити за уединяване. Задават се въпросите за това къде, по кое време и с кого се вижда дамата. Деколтето е надълбоко, роклята е къса…
Всичко това стартира да ескалира и се трансформира в проблем. Жената стопира да комуникира с сътрудниците. Бърза да се прибере незабавно след работа, тъй като другояче я чака заплашителен скандал. Имам пациентки, които даже на работа не смеят да отидат без телефона до тоалетната. Защото в случай че сътрудникът звънне и тя не вдигне телефона – следва голям проблем.
В други случаи сътрудникът съзнателно бави дамата, с цел да не отиде тя в точния момент на работа. Това афектира целия ѝ ден, основава проблеми на работното място. Използват се и манипулативни техники за вменяване на виновност. Например опити за самоубийство, които са направени с концепцията да са несполучливи. Но дамата да усеща, че сътрудникът ѝ се е наранил по нейна виновност – той ще почине и тя е виновна за това.
В Българския съд тези форми на принуждение са доста мъчно доказуеми. До скоро даже и физическата експанзия бе мъчно да се ограничи. „ Жената трябваше да подаде три тъжби, с цел да получи отбрана, а в някои случаи – тя не остава жива до втората. ”, споделя Валентина.
И това е огромен проблем, дамите не имат вяра, че в случай че подадат сигнал, ще бъдат предпазени. Това, че към този момент може да бъде издадена незабавна отбрана е крачка в вярната посока. Как обаче ще се ползва това – ще следим и ще забележим. Ние, като общество би трябвало да сме непримирими към всяка една неправда, с цел да можем да пожелаеме законовите промени, от които се нуждаем.
“Такъв е и казусът с момичето от Стара Загора. Реагирахме и бяхме толкоз сензитивни, тъй като към този момент сме достигнали прага си на толерантност. Защото виждаме отношение, при което хора с публично недопустимо държание „ имат човек “ и с един телефон стават протектирани.
Виждаме това от шофирането в нетрезво положение до случаите на домашно принуждение. Тези хора са недосегаеми, тъй като са свързани със системата, която би трябвало да им даде ефикасни присъди и наказване.
В предходните случаи на принуждение против дами, имаше съдбовен край. Това значително обезвери хората и ги накара да се затворят в себе си. Сега публичната реакция демонстрира, че за една част от обществото ни насилието е недопустимо и би трябвало да се криминализира “, добавя още терапевта.
Друг аспект на проблема е дали някои от законите в страната въобще са в „ крайник с времето “. Ние интензивно бягаме от въпроса с менталното здраве, а то е тъкмо толкоз значимо за опцията ни да водим пълностоен живот, колкото и физическото. Случай като този в Стара Загора единствено потвърждава, че психическата контузия, която остава там за цялостен един живот.
Валя споделя за следствията върху душeвността, които е видяла в практиката си: „ Травмата вечно ще остане част от живота ѝ, от усещането ѝ за взаимоотношения. Ще има страхове, които години наред единствено при контакта и докосването от мъж могат да се задействат и кой знае до какво ще доведат. Можем единствено да гадаем. Това е нещо, което не е лека телесна щета.
И тук въобще не разясня физическото измерение.Психологически – момичето е претърпяло цялостен потрес, който може да докара до дълготрайно отражение.
Аз като терапевт следя трайните последствия при хора, които са били в токсични взаимоотношения единствено на вербално равнище. Не е имало физически принуждение. И след такава връзка вредите са толкоз дълготрайни, че има хора, които не могат да се възстановят…
А какво остава за такова травматично събитие.Така че сигурно – приказваме за един изменен живот.От този миг, това момиче ще живее с белега на случилото се, освен това на една толкоз нежна възраст, влизайки в света на възрастните, тя се сблъсква с неописуема свирепост. “
Дали измененията в Закона за отбрана от домашно принуждение ще дадат резултат и по какъв начин, би трябвало да следим и да покажем, че насилието не е нещо възможно. Или е норма за другарство.
Докато обаче законите стартират да работят, има доста неща, които да създадем. Или да не вършим. Например: да не споделяме „ Сама си си отговорна “. „ Т‘ва в случай че бях аз – в никакъв случай нямаше да го позволи “. „ Еми, защо го търпиш това, като те бие – ставай и си тръгвай “. Можем да сме търпеливи с онази другарка, която постоянно се връща при токсичното си гадже.
Защото тя може да прекара още дълго време с него преди да си тръгне. Или постоянно да питаме околните ни по какъв начин са. Защото измежду многото повторение на автоматизираното „ Добре “, един ден може да бъде казана истина, за която сме подозирали от доста време. И някой да има потребност от помощ.
И тъй като животът е непредвидим, може ние да бъдем в ролята на това момиче. Което има потребност да каже на околните си по какъв начин е в действителност.
Със сигурност всяка една от нас познава тъкмо това момиче. И още по-вероятно: в миналото е била, сега е или някой ден може да стане това момиче. Защото в взаимен живот и без плесници, принуждение – отново може да има. Терапевта наEmprove– Валентина Димитрова, описа пред за формите на домашно принуждение.
Няма пердах и кавги вкъщи, значи всичко е наред. Обаче това по този начин ли е в действителност? Валентина коментира: „ Формите на душевен тормоз са най-трудно разпознаваемите.Защото те не се случват внезапно, а последователно и първоначално са маскирани като грижа. „ Моля те, върни се в точния момент, тъй като се тормозя “. Или: „ Късно е, ще дойда да те взема “.
Но в един миг всичко това придобива различен интензитет. Репликите стават: „ Защо се виждаш с тези хора “? „ Защо ти е да излизаш, не ти ли е прелестно да си прекарваш времето с мен “?
Това ескалира и се трансформира в проблем. Започват да се упражняват невербални, вербални и психически моменти на принуждение. Обезценяване, омаловажаване, наказание, непрекъснати мнения за външния тип, опити за уединяване. Задават се въпросите за това къде, по кое време и с кого се вижда дамата. Деколтето е надълбоко, роклята е къса…
Всичко това стартира да ескалира и се трансформира в проблем. Жената стопира да комуникира с сътрудниците. Бърза да се прибере незабавно след работа, тъй като другояче я чака заплашителен скандал. Имам пациентки, които даже на работа не смеят да отидат без телефона до тоалетната. Защото в случай че сътрудникът звънне и тя не вдигне телефона – следва голям проблем.
В други случаи сътрудникът съзнателно бави дамата, с цел да не отиде тя в точния момент на работа. Това афектира целия ѝ ден, основава проблеми на работното място. Използват се и манипулативни техники за вменяване на виновност. Например опити за самоубийство, които са направени с концепцията да са несполучливи. Но дамата да усеща, че сътрудникът ѝ се е наранил по нейна виновност – той ще почине и тя е виновна за това.
В Българския съд тези форми на принуждение са доста мъчно доказуеми. До скоро даже и физическата експанзия бе мъчно да се ограничи. „ Жената трябваше да подаде три тъжби, с цел да получи отбрана, а в някои случаи – тя не остава жива до втората. ”, споделя Валентина.
И това е огромен проблем, дамите не имат вяра, че в случай че подадат сигнал, ще бъдат предпазени. Това, че към този момент може да бъде издадена незабавна отбрана е крачка в вярната посока. Как обаче ще се ползва това – ще следим и ще забележим. Ние, като общество би трябвало да сме непримирими към всяка една неправда, с цел да можем да пожелаеме законовите промени, от които се нуждаем.
“Такъв е и казусът с момичето от Стара Загора. Реагирахме и бяхме толкоз сензитивни, тъй като към този момент сме достигнали прага си на толерантност. Защото виждаме отношение, при което хора с публично недопустимо държание „ имат човек “ и с един телефон стават протектирани.
Виждаме това от шофирането в нетрезво положение до случаите на домашно принуждение. Тези хора са недосегаеми, тъй като са свързани със системата, която би трябвало да им даде ефикасни присъди и наказване.
В предходните случаи на принуждение против дами, имаше съдбовен край. Това значително обезвери хората и ги накара да се затворят в себе си. Сега публичната реакция демонстрира, че за една част от обществото ни насилието е недопустимо и би трябвало да се криминализира “, добавя още терапевта.
Друг аспект на проблема е дали някои от законите в страната въобще са в „ крайник с времето “. Ние интензивно бягаме от въпроса с менталното здраве, а то е тъкмо толкоз значимо за опцията ни да водим пълностоен живот, колкото и физическото. Случай като този в Стара Загора единствено потвърждава, че психическата контузия, която остава там за цялостен един живот.
Валя споделя за следствията върху душeвността, които е видяла в практиката си: „ Травмата вечно ще остане част от живота ѝ, от усещането ѝ за взаимоотношения. Ще има страхове, които години наред единствено при контакта и докосването от мъж могат да се задействат и кой знае до какво ще доведат. Можем единствено да гадаем. Това е нещо, което не е лека телесна щета.
И тук въобще не разясня физическото измерение.Психологически – момичето е претърпяло цялостен потрес, който може да докара до дълготрайно отражение.
Аз като терапевт следя трайните последствия при хора, които са били в токсични взаимоотношения единствено на вербално равнище. Не е имало физически принуждение. И след такава връзка вредите са толкоз дълготрайни, че има хора, които не могат да се възстановят…
А какво остава за такова травматично събитие.Така че сигурно – приказваме за един изменен живот.От този миг, това момиче ще живее с белега на случилото се, освен това на една толкоз нежна възраст, влизайки в света на възрастните, тя се сблъсква с неописуема свирепост. “
Дали измененията в Закона за отбрана от домашно принуждение ще дадат резултат и по какъв начин, би трябвало да следим и да покажем, че насилието не е нещо възможно. Или е норма за другарство.
Докато обаче законите стартират да работят, има доста неща, които да създадем. Или да не вършим. Например: да не споделяме „ Сама си си отговорна “. „ Т‘ва в случай че бях аз – в никакъв случай нямаше да го позволи “. „ Еми, защо го търпиш това, като те бие – ставай и си тръгвай “. Можем да сме търпеливи с онази другарка, която постоянно се връща при токсичното си гадже.
Защото тя може да прекара още дълго време с него преди да си тръгне. Или постоянно да питаме околните ни по какъв начин са. Защото измежду многото повторение на автоматизираното „ Добре “, един ден може да бъде казана истина, за която сме подозирали от доста време. И някой да има потребност от помощ.
И тъй като животът е непредвидим, може ние да бъдем в ролята на това момиче. Което има потребност да каже на околните си по какъв начин е в действителност.
Източник: darik.bg
КОМЕНТАРИ