Започва Септемврийското въстание
Септемврийското въстание от 1923 година е несполучлив протест, проведен от Българската комунистическа партия (тесни социалисти) (БКП (т.с.)) под напън от Коминтерна, като опит за събаряне на режима на Демократическия сговор, открит с Деветоюнския прелом. В него се включват също по този начин леви земеделци и анархисти. Въстанието е ориентирано към „ определяне на работническо-селско държавно управление “ в България. Септемврийско въстание като разбиране е наложено от българската марксистка историография. Съвременната историография, като регистрира организацията, мащабите и резултатите, характеризиращи септемврийските събития от 1923 година, ги окачествява като Септемврийски протести
Неутралитет на Българска комунистическа партия и подготовка на въстанието
По отношение на Деветоюнския прелом и последвалото го Юнско въстание управлението на Българска комунистическа партия заема позиция на неутралитет, защото счита протичащото се в страната за „ битка за власт сред градската и селската буржоазия “. Тази позиция е плод на схващанията на старите дейци на партията, отпред с Димитър Благоев и Тодор Луканов, които считат, че в България не е назряла революционна конюнктура. Те са съперници на подобен коренен курс на битка, заради това че Българска комунистическа партия е легална и парламентарно показана партия (в 20 Общински народен съвет тя има 16 депутати и е втората политическа мощ след БЗНС[3]). Политическият опит на основателя на социалистическото придвижване в България Димитър Благоев го кара да се опълчи на каквито и да било прибързани революционни дейности на левите комунисти в Българска комунистическа партия, което би сложило партията отвън закона и в политическа изолираност за дълги години. Същевременно партийни организации в страната се афишират за противопоставяне на преврата, някои даже се включват в Юнското въстание.
Междувременно Коминтернът осъжда неутралитета на Българска комунистическа партия, съпоставя преврата с Корниловския пуч в Русия и Каповския пуч в Германия и издава инструкции за образуване на въстание и обща стачка. За да приведе в осъществяване това решение, в България идва генералният секретар на Коминтерна Васил Коларов, който се постанова над част от управлението на партията (Тодор Луканов, Христо Кабакчиев, Димитър Благоев, които не одобряват решението).
От 5 до 7 август 1923 година са извършени съвещания на Централен комитет на Българска комунистическа партия (т.с.), на които младите и коренно настроени дейци на партията отпред с Георги Димитров и Васил Коларов, вдъхновявани и подкрепяни от Коминтерна, надвиват в интерес на организирането на ново въстание. [5] За присъединяване в него са привлечени левицата на Български земеделски народен съюз и някои анархисти. Създаден е обединен комитет за военнотехническа подготовка на въстанието като специфичен орган на Централен комитет, управителен от Коста Янков.
Причината за поетия курс на въоръжена битка се корени в упоритостите на Съветския съюз за запалване на Световна социалистическа гражданска война (Мировая революция) и за определяне на нови Съветски социалистически републики в Европа. Чрез така наречен експорт на гражданска война Съветският съюз приготвя проникването в Централна Европа на войскови елементи за поддръжка на комунистическото придвижване в Италия, Англия и изключително в политически нестабилната Германия след Ноемврийската гражданска война и въстанието на спартакистите. Нахлулата и разрушена през 1920 година край Варшава Червена войска, ръководена от маршал Михаил Тухачевски, не намира поддръжка от предстоящото революционизиране на масите, както и не навлиза на територията на Германия, само че болшевишката политика остава същата. „ Революцията извън беше допустима “ написа маршал Тухачевски. Това е главната линия на Коминтерна към дестабилизиране и настъпване към сърцето на Европа. След разгрома на Червената войска край Варшава „ българската гражданска война трябваше да стане увод на немската гражданска война “ (Лев Троцки). В триумфа на българското въстание не е имало подозрения и на съвещание на Политбюро на болшевишката партия в Кремъл е написан точният сюжет и датата на идващия прелом – преврата в Германия да се извърши на 9 ноември 1923 година. Така с проведеното дестабилизиране на България и въвличането на българския народ в революция се ползва болшевишкият модел за завземане на политическата власт.
Правителството получава информация за подготвяното въстание и на 12 септември провежда огромна акция за неговото попречване, при която са задържани към две хиляди дейци на Българска комунистическа партия, а щабът на въстанието в София е премахнат.Като реакция на арестите въстанието стартира да избухва стихийно по места (най-напред в Казанлъшко). На 20 септември е свикана среща на Централен комитет на Българска комунистическа партия, на която, макар съпротивата на последователите на легалната активност, е взето решение за оповестяване на въстанието на 22 против 23 септември. Водачите на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов избират за деяние Северозападна България – регион, по-близо до границата с Югославия. Планът на въстанието допуска то да бъде всеобщо вдигнато във Врачански окръг, след което да се образува въстаническа войска, която да превземе София. Прокламираната цел на въстанието не е смяната на държавния строй, а единствено „ установяването на работническо-селско държавно управление “.
Начало на въстанието
Първи стартират въстанически дейности комунистите в село Мъглиж, Казанлъшко, на 13 против 14 септември. Присъединява се и организацията на Българска комунистическа партия от село Голямо Дряново. Въстаниците завладяват двете села, само че не са подкрепени от партийните организации от прилежащите обитаеми места, които вземат решение да чакат формалното оповестяване на въстанието. Няколко часа след началото на въстанието в Мъглиж те се отдръпват в планините. На 12 септември в Стара Загора е формиран комитет, който взема решение в окръга да се вдигне въстание на 19 против 20 септември. Въстанието стартира в Стара Загора в уреченото време, само че е бързо смазано от държавните елементи. По същото време се подвига Нова Загора, като градът и съвсем цялата околия са овладени от въстаниците. Отново на 19 – 20 септември въстават села в покрайнините на Чирпан, като е изработен несполучлив опит за завладяване на града. Провалът на въстанието в Бургаско разрешава на държавното управление да активизира мощни войскови елементи и да потуши въстанието в Старозагорско. Особено упорити боеве се водят за селата Мъглиж, Енина и Шипка.
На 22 септември революционен комитет в състав Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов афишира въстанието. На 23 септември сутринта под управлението на Иван Пейчев е завзет град Фердинанд. Правителството изпраща войскова част от Враца, която след стълкновение отблъсква въстаниците от града. На собствен ред превъзхождаща я по бройка въстаническа тайфа отпред с Георги Дамянов отблъсква войската и отначало завзема града. Междувременно въстанието избухва в съвсем всички села от покрайнините на Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом. На 24 септември въстаниците изтласкват от Берковица войсковите елементи и зле въоръжените цивилни поддръжници на държавното управление и завземат града. Ден по-рано въстанически сили атакуват Лом и завземат огромна част от него, водени от кмета на обшина Добридол – Рангел Ганев. Въстанически позиции са ситуирани в прохода Петрохан. Във Врачанско, Видинско и Белоградчишко въстават единствено обособени села.
Въстанието в Северозападна България
Правителството на Александър Цанков, което се опира на българската войска, афишира военно състояние на 22 септември и активизира огромни войскови сили за справяне с въстанието. Срещу въстаниците се борят и цивилни доброволци, наречени по-късно шпицкомандаджии. Комунистическото управление на въстанието също афишира военна готовност за основаването на отряди на работническо-селската власт, като се основават също транспортни и снабдителни отряди в овладените от него региони. Пристъпва се към реквизиции и кръвопролитие на животни по домовете на селяните за изхранване на въстаническите отряди.
В помощ на конния полк и въоръжените от властта цивилни в Лом, обкръжени от въстаниците, е изпратено подкрепление от Видинския гарнизон. Силите на въстаниците са подкрепени от едно оръдие под командването на поп Андрей, само че то не съумява да наклони везните в тяхна изгода. След тридневни улични боеве държавните сили, командвани от подполковник Халачев, отблъскват въстаниците от Лом.
На 25 септември сутринта под управлението на Гаврил Генов въстаниците атакуват при гара Бойчиновци войсковите елементи, насочващи се в тила на въстанието в гр. Фердинанд, и след яростно стълкновение ги разрушават (Бойчиновски бой). Победата повдига бойния дух на въстаниците и те се насочват към Враца, само че са отблъснати след стълкновение с държавните войски. Въстанически сили са разрушени също при Брусарци след яростен пердах с частите на Видинския гарнизон. В същото време е преодоляна съпротивата на въстаниците в Петроханския проход. Многобройни тежковъоръжени войскови елементи напредват в посока към Фердинанд и Берковица. За да избави въстаниците от цялостно изтребване, управлението дава заповед за оттегляне в посока към Югославия. На 27 септември държавните войски влизат във Фердинанд. На 28 и 29 септември се водят единствено откъслечни боеве сред отстъпващите въстаници и армията.
Въстанието в други елементи на страната
В Пловдив и покрайнината въстанието не е подкрепено от локалното население и на практика не избухва. В Пазарджишко въстават някои села, измежду които Мухово и Лесичево. На 24 септември въстаниците безрезултатно нападат гара Саранбей.
След заминаването на Димитров и Коларов за Северозападна България в София не се подхващат подготвителни ограничения за въстание. Причината за това е, че софийската организация на Българска комунистическа партия е доминирана от последователи на легалната опозиция против режима на Цанков. В последна сметка е проведен военнореволюционен комитет в състав Антон Иванов, Димитър Гичев и Тодор Атанасов, само че комитетът е оголен и членовете му са задържани още на 21 септември. Неизбухването на въстанието в София разрешава на държавното управление да употребява мощните военни елементи, съсредоточени там, против въстаниците в други елементи на страната.
Въстанието избухва в стеснен мащаб в Ихтиманско и Самоковско, както и в обособени села в покрайнините на София и Пирдоп. Завзети са Ихтиман и Костенец, само че въстаниците са бързо разгромени от мощни войски, пристигнали от София.
Още преди началото на въстанието сред Българска комунистическа партия и Вътрешна македонска революционна организация се подписва съглашение, съгласно което Българска комунистическа партия няма да подвига въстание в Пиринско, а Вътрешна македонска революционна организация няма да пречи на подготовката му в другите елементи на страната. Впоследствие Българска комунистическа партия не съблюдава съглашението. Въпреки съглашението въстават комунистическите последователи в Разложка околия, където началник на протеста е Владимир Поптомов. На 23 септември въстаниците съумяват да завладяват Разлог. Вътрешна македонска революционна организация се намесва в спора на страната на държавното управление. След договаряния по-голямата част от въстаналите предават оръжието си на Вътрешна македонска революционна организация, някои се отдръпват в планините.
Въстание избухва в обособени села в Търновско, Шуменско и Бургаско.
Причини за неуспеха
Има голям брой и разнообразни аргументи за неуспеха на въстанието. Арестите на опитни комунистически дейци при започване на септември водят до слаба организация на въоръжените дейности. В огромна част от страната даже комунистите не посрещат с възторг концепцията за въстание. То не избухва в огромните индустриални центрове – София, Варна, Бургас, Пловдив, – където са съсредоточени множеството от последователите на Българска комунистическа партия. Така държавното управление има опция да употребява огромните войскови елементи в тези градове против въстанието в селските региони. Въпреки специфичните старания на Българска комунистическа партия за пропаганда измежду българските бойци, армията застава напълно на страната на държавното управление, въпреки че множеството бойци произлизат от небогати селски фамилии, обичайно симпатизиращи на Български земеделски народен съюз и Българска комунистическа партия. Железниците на страната, в които през предходните години избухват едни от най-големите стачки, по време на въстанието действат сполучливо, ръководени от социалдемократическия министър Димо Казасов.
В записките на Веселин Бранев е разказана следната история: Полковник Борис Бракалов, воин от войните, човек с леви хрумвания, схванал за подготвяното въстание, на среща с Димитров и Коларов им предлага да мине на тяхна страна с всичките командвани от него войскови елементи. Димитров и Коларов му отхвърлят.
Последици от въстанието
След потушаването държавни войски, шпицкоманди и чети на Вътрешна македонска революционна организация правят всеобщи изстъпления против част от мирното население във въстаналите региони. Зверствата са най-големи в някои села към град Фердинанд. Избивани са комунисти и земеделци, в това число такива, които не са взели участие във въстанието. Точният брой на жертвите не е прочут, а изнесените данни са по-скоро ориентировъчни и имат манипулативен темперамент. Според историографията от интервала 1944–1989 година във въстанието са починали към 30 000 души. Според проучването на Музея на революционното придвижване в България, оповестено в книгата „ Звезди във вековете “ (поименен албум с фотографии и биографични данни), във въстанието и репресиите след него са починали 841 въстаници.Според историка Георги Марков броят на жертвите възлиза на към 5000 души.
Най-много починали има в окръг Монтана (Фердинанд). Там във водените сражения и след потушаване на въстанието са убити общо 337 души. Извършени са всеобщи разстрели в с. Септемврийци (Горна Гнойница), Вършец, Берковица и Монтана, като огромна част от тях са военномобилизирани въстаници. Вдъхновителите, уредниците и ръководителите са избягали от отмъщение, като са емигрирали в Югославия.
Още при започване на въстанието и преди неговия погром водачите му Георги Димитров и Васил Коларов бягат в Югославия, а оттова – в Съветския съюз. Някои от бунтовниците остават в страната и работят като чети в планините.
Септемврийското въстание дава опция на държавното управление на Александър Цанков да се показа пред Запада като герой против комунистическата заплаха и да пледира за намаляване на някои от военните ограничавания, наложени на България с Ньойския контракт.
Неутралитет на Българска комунистическа партия и подготовка на въстанието
По отношение на Деветоюнския прелом и последвалото го Юнско въстание управлението на Българска комунистическа партия заема позиция на неутралитет, защото счита протичащото се в страната за „ битка за власт сред градската и селската буржоазия “. Тази позиция е плод на схващанията на старите дейци на партията, отпред с Димитър Благоев и Тодор Луканов, които считат, че в България не е назряла революционна конюнктура. Те са съперници на подобен коренен курс на битка, заради това че Българска комунистическа партия е легална и парламентарно показана партия (в 20 Общински народен съвет тя има 16 депутати и е втората политическа мощ след БЗНС[3]). Политическият опит на основателя на социалистическото придвижване в България Димитър Благоев го кара да се опълчи на каквито и да било прибързани революционни дейности на левите комунисти в Българска комунистическа партия, което би сложило партията отвън закона и в политическа изолираност за дълги години. Същевременно партийни организации в страната се афишират за противопоставяне на преврата, някои даже се включват в Юнското въстание.
Междувременно Коминтернът осъжда неутралитета на Българска комунистическа партия, съпоставя преврата с Корниловския пуч в Русия и Каповския пуч в Германия и издава инструкции за образуване на въстание и обща стачка. За да приведе в осъществяване това решение, в България идва генералният секретар на Коминтерна Васил Коларов, който се постанова над част от управлението на партията (Тодор Луканов, Христо Кабакчиев, Димитър Благоев, които не одобряват решението).
От 5 до 7 август 1923 година са извършени съвещания на Централен комитет на Българска комунистическа партия (т.с.), на които младите и коренно настроени дейци на партията отпред с Георги Димитров и Васил Коларов, вдъхновявани и подкрепяни от Коминтерна, надвиват в интерес на организирането на ново въстание. [5] За присъединяване в него са привлечени левицата на Български земеделски народен съюз и някои анархисти. Създаден е обединен комитет за военнотехническа подготовка на въстанието като специфичен орган на Централен комитет, управителен от Коста Янков.
Причината за поетия курс на въоръжена битка се корени в упоритостите на Съветския съюз за запалване на Световна социалистическа гражданска война (Мировая революция) и за определяне на нови Съветски социалистически републики в Европа. Чрез така наречен експорт на гражданска война Съветският съюз приготвя проникването в Централна Европа на войскови елементи за поддръжка на комунистическото придвижване в Италия, Англия и изключително в политически нестабилната Германия след Ноемврийската гражданска война и въстанието на спартакистите. Нахлулата и разрушена през 1920 година край Варшава Червена войска, ръководена от маршал Михаил Тухачевски, не намира поддръжка от предстоящото революционизиране на масите, както и не навлиза на територията на Германия, само че болшевишката политика остава същата. „ Революцията извън беше допустима “ написа маршал Тухачевски. Това е главната линия на Коминтерна към дестабилизиране и настъпване към сърцето на Европа. След разгрома на Червената войска край Варшава „ българската гражданска война трябваше да стане увод на немската гражданска война “ (Лев Троцки). В триумфа на българското въстание не е имало подозрения и на съвещание на Политбюро на болшевишката партия в Кремъл е написан точният сюжет и датата на идващия прелом – преврата в Германия да се извърши на 9 ноември 1923 година. Така с проведеното дестабилизиране на България и въвличането на българския народ в революция се ползва болшевишкият модел за завземане на политическата власт.
Правителството получава информация за подготвяното въстание и на 12 септември провежда огромна акция за неговото попречване, при която са задържани към две хиляди дейци на Българска комунистическа партия, а щабът на въстанието в София е премахнат.Като реакция на арестите въстанието стартира да избухва стихийно по места (най-напред в Казанлъшко). На 20 септември е свикана среща на Централен комитет на Българска комунистическа партия, на която, макар съпротивата на последователите на легалната активност, е взето решение за оповестяване на въстанието на 22 против 23 септември. Водачите на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов избират за деяние Северозападна България – регион, по-близо до границата с Югославия. Планът на въстанието допуска то да бъде всеобщо вдигнато във Врачански окръг, след което да се образува въстаническа войска, която да превземе София. Прокламираната цел на въстанието не е смяната на държавния строй, а единствено „ установяването на работническо-селско държавно управление “.
Начало на въстанието
Първи стартират въстанически дейности комунистите в село Мъглиж, Казанлъшко, на 13 против 14 септември. Присъединява се и организацията на Българска комунистическа партия от село Голямо Дряново. Въстаниците завладяват двете села, само че не са подкрепени от партийните организации от прилежащите обитаеми места, които вземат решение да чакат формалното оповестяване на въстанието. Няколко часа след началото на въстанието в Мъглиж те се отдръпват в планините. На 12 септември в Стара Загора е формиран комитет, който взема решение в окръга да се вдигне въстание на 19 против 20 септември. Въстанието стартира в Стара Загора в уреченото време, само че е бързо смазано от държавните елементи. По същото време се подвига Нова Загора, като градът и съвсем цялата околия са овладени от въстаниците. Отново на 19 – 20 септември въстават села в покрайнините на Чирпан, като е изработен несполучлив опит за завладяване на града. Провалът на въстанието в Бургаско разрешава на държавното управление да активизира мощни войскови елементи и да потуши въстанието в Старозагорско. Особено упорити боеве се водят за селата Мъглиж, Енина и Шипка.
На 22 септември революционен комитет в състав Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов афишира въстанието. На 23 септември сутринта под управлението на Иван Пейчев е завзет град Фердинанд. Правителството изпраща войскова част от Враца, която след стълкновение отблъсква въстаниците от града. На собствен ред превъзхождаща я по бройка въстаническа тайфа отпред с Георги Дамянов отблъсква войската и отначало завзема града. Междувременно въстанието избухва в съвсем всички села от покрайнините на Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом. На 24 септември въстаниците изтласкват от Берковица войсковите елементи и зле въоръжените цивилни поддръжници на държавното управление и завземат града. Ден по-рано въстанически сили атакуват Лом и завземат огромна част от него, водени от кмета на обшина Добридол – Рангел Ганев. Въстанически позиции са ситуирани в прохода Петрохан. Във Врачанско, Видинско и Белоградчишко въстават единствено обособени села.
Въстанието в Северозападна България
Правителството на Александър Цанков, което се опира на българската войска, афишира военно състояние на 22 септември и активизира огромни войскови сили за справяне с въстанието. Срещу въстаниците се борят и цивилни доброволци, наречени по-късно шпицкомандаджии. Комунистическото управление на въстанието също афишира военна готовност за основаването на отряди на работническо-селската власт, като се основават също транспортни и снабдителни отряди в овладените от него региони. Пристъпва се към реквизиции и кръвопролитие на животни по домовете на селяните за изхранване на въстаническите отряди.
В помощ на конния полк и въоръжените от властта цивилни в Лом, обкръжени от въстаниците, е изпратено подкрепление от Видинския гарнизон. Силите на въстаниците са подкрепени от едно оръдие под командването на поп Андрей, само че то не съумява да наклони везните в тяхна изгода. След тридневни улични боеве държавните сили, командвани от подполковник Халачев, отблъскват въстаниците от Лом.
На 25 септември сутринта под управлението на Гаврил Генов въстаниците атакуват при гара Бойчиновци войсковите елементи, насочващи се в тила на въстанието в гр. Фердинанд, и след яростно стълкновение ги разрушават (Бойчиновски бой). Победата повдига бойния дух на въстаниците и те се насочват към Враца, само че са отблъснати след стълкновение с държавните войски. Въстанически сили са разрушени също при Брусарци след яростен пердах с частите на Видинския гарнизон. В същото време е преодоляна съпротивата на въстаниците в Петроханския проход. Многобройни тежковъоръжени войскови елементи напредват в посока към Фердинанд и Берковица. За да избави въстаниците от цялостно изтребване, управлението дава заповед за оттегляне в посока към Югославия. На 27 септември държавните войски влизат във Фердинанд. На 28 и 29 септември се водят единствено откъслечни боеве сред отстъпващите въстаници и армията.
Въстанието в други елементи на страната
В Пловдив и покрайнината въстанието не е подкрепено от локалното население и на практика не избухва. В Пазарджишко въстават някои села, измежду които Мухово и Лесичево. На 24 септември въстаниците безрезултатно нападат гара Саранбей.
След заминаването на Димитров и Коларов за Северозападна България в София не се подхващат подготвителни ограничения за въстание. Причината за това е, че софийската организация на Българска комунистическа партия е доминирана от последователи на легалната опозиция против режима на Цанков. В последна сметка е проведен военнореволюционен комитет в състав Антон Иванов, Димитър Гичев и Тодор Атанасов, само че комитетът е оголен и членовете му са задържани още на 21 септември. Неизбухването на въстанието в София разрешава на държавното управление да употребява мощните военни елементи, съсредоточени там, против въстаниците в други елементи на страната.
Въстанието избухва в стеснен мащаб в Ихтиманско и Самоковско, както и в обособени села в покрайнините на София и Пирдоп. Завзети са Ихтиман и Костенец, само че въстаниците са бързо разгромени от мощни войски, пристигнали от София.
Още преди началото на въстанието сред Българска комунистическа партия и Вътрешна македонска революционна организация се подписва съглашение, съгласно което Българска комунистическа партия няма да подвига въстание в Пиринско, а Вътрешна македонска революционна организация няма да пречи на подготовката му в другите елементи на страната. Впоследствие Българска комунистическа партия не съблюдава съглашението. Въпреки съглашението въстават комунистическите последователи в Разложка околия, където началник на протеста е Владимир Поптомов. На 23 септември въстаниците съумяват да завладяват Разлог. Вътрешна македонска революционна организация се намесва в спора на страната на държавното управление. След договаряния по-голямата част от въстаналите предават оръжието си на Вътрешна македонска революционна организация, някои се отдръпват в планините.
Въстание избухва в обособени села в Търновско, Шуменско и Бургаско.
Причини за неуспеха
Има голям брой и разнообразни аргументи за неуспеха на въстанието. Арестите на опитни комунистически дейци при започване на септември водят до слаба организация на въоръжените дейности. В огромна част от страната даже комунистите не посрещат с възторг концепцията за въстание. То не избухва в огромните индустриални центрове – София, Варна, Бургас, Пловдив, – където са съсредоточени множеството от последователите на Българска комунистическа партия. Така държавното управление има опция да употребява огромните войскови елементи в тези градове против въстанието в селските региони. Въпреки специфичните старания на Българска комунистическа партия за пропаганда измежду българските бойци, армията застава напълно на страната на държавното управление, въпреки че множеството бойци произлизат от небогати селски фамилии, обичайно симпатизиращи на Български земеделски народен съюз и Българска комунистическа партия. Железниците на страната, в които през предходните години избухват едни от най-големите стачки, по време на въстанието действат сполучливо, ръководени от социалдемократическия министър Димо Казасов.
В записките на Веселин Бранев е разказана следната история: Полковник Борис Бракалов, воин от войните, човек с леви хрумвания, схванал за подготвяното въстание, на среща с Димитров и Коларов им предлага да мине на тяхна страна с всичките командвани от него войскови елементи. Димитров и Коларов му отхвърлят.
Последици от въстанието
След потушаването държавни войски, шпицкоманди и чети на Вътрешна македонска революционна организация правят всеобщи изстъпления против част от мирното население във въстаналите региони. Зверствата са най-големи в някои села към град Фердинанд. Избивани са комунисти и земеделци, в това число такива, които не са взели участие във въстанието. Точният брой на жертвите не е прочут, а изнесените данни са по-скоро ориентировъчни и имат манипулативен темперамент. Според историографията от интервала 1944–1989 година във въстанието са починали към 30 000 души. Според проучването на Музея на революционното придвижване в България, оповестено в книгата „ Звезди във вековете “ (поименен албум с фотографии и биографични данни), във въстанието и репресиите след него са починали 841 въстаници.Според историка Георги Марков броят на жертвите възлиза на към 5000 души.
Най-много починали има в окръг Монтана (Фердинанд). Там във водените сражения и след потушаване на въстанието са убити общо 337 души. Извършени са всеобщи разстрели в с. Септемврийци (Горна Гнойница), Вършец, Берковица и Монтана, като огромна част от тях са военномобилизирани въстаници. Вдъхновителите, уредниците и ръководителите са избягали от отмъщение, като са емигрирали в Югославия.
Още при започване на въстанието и преди неговия погром водачите му Георги Димитров и Васил Коларов бягат в Югославия, а оттова – в Съветския съюз. Някои от бунтовниците остават в страната и работят като чети в планините.
Септемврийското въстание дава опция на държавното управление на Александър Цанков да се показа пред Запада като герой против комунистическата заплаха и да пледира за намаляване на някои от военните ограничавания, наложени на България с Ньойския контракт.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ