Седях с наведена глава на малката селска гара и се

Седях с наведена глава на дребната селска гара и се чудех накъде да поема. В краката ми беше стоварено цялото ми имущество – един развлечен и изпокъсан сак. От два дни не бях яла нищо. Очите ми се затваряха от отмалялост и незабелязано съм задрямала. Стресна ме грубият глас на един чиновник: “Госпожо, това не е място за спане, вървете си. ” Бавно се изправих и в този миг усетих нечий взор. Обърнах се и забелязах мъжа, който ме наблюдаваше. Изглеждаше необичайно: чорлав, с брада, носеше захабени облекла. Зад него с изплезен език тежко дишаше добре хранено куче. Непознатият направи крачка към мен, подвигна багажа ми от земята и малко сподели: “Елате с мен. ” Тръгнах, без да се замисля. Всъщност нямах избор! Аз, бездомницата, която нямаше къде даже изтощения си тил да изпъне. А синът ми – единственият човек, на който му пукаше за мен, мислеше, че най-сетне съм разкрила щастието. Криех от него дереджето си, желаех да има вяра, че съм добре, и да бъде спокоен за мен.

Докато вървях след мъжа, спомените тъмно нахлуха в мозъка ми. Преди повече от две години напуснах дома си. Така го назовавам, въпреки че домът е нещо
друго – място, където се криеш от бурите и намираш топлота и поддръжка. А там, където аз живеех, имаше единствено тъга и безконечен тормоз от брачна половинка ми. Стисках зъби и търпях поради сина си 19 години. Понасях обидите, унижението и юмруците на това страшилище, с което бях свързала ориста си.
Един ден в интернет се срещнах с Христо – мъж на моята възраст, към 45. Беше ерген и живееше в другия завършек на България. Той бързо съумя да ме завоюва, което в действителност не беше по никакъв начин мъчно. Когато всеки ден, вместо обикновено човешко отношение, срещаш псувни и плесници, като удавник се хващаш за първата протегната ръка. Вярваш, надяваш се и не можеш или просто отказваш да разпознаеш злото.

По-късно разбрах, че е същински умопобъркан, а тези хора умеят да приказват красиви неистини. Но тогава имах вяра на всяка една негова дума. Той ме убеждаваше, че в случай че напусна неприятния си брачен партньор и отида при него, ще видя какво е да бъдеш обичана и уважавана жена. Твърдеше, че заслужавам най-хубавото и точно в неговия дом ще открия бленуваното успокоение. Споделих със сина си за възприятията сред мен и Христо и той ме насърчи в опита най-сетне да заживея в мир и наслада. След месец момчето ми заминаваше да учи в София и се опасяваше да ме остави сама с татко си. Послушах го и откакто той потегли, още на другия ден напуснах брачна половинка си.
Христо ме чакаше на гарата с букет цветя. Прегърна ме мощно, хвана ме за ръка и ме води в дома си. Година по-късно разбрах, че клетвите му са били неистина.

Събудих се от прелестния сън, в който толкоз имах вяра, само че пробуждането беше кошмарно. Едва ли има жена, която да е живяла в по-голяма машинация. Христо се оказа същият урод като някогашния ми брачен партньор. Не можех да допускам, че два пъти попаднах в еднакъв капан – на изкусни лъжци, избрали разврата и насилието пред това да бъдат същински мъже. Сама си бях отговорна.

Две години живях с Христо и не спирах да окайвам нещастната си орис. Страдах за всичко: за лъжите, за подправената обич, за унищожените фантазии. Мразех живота си! Понякога синът ми ни гостуваше и тогава Христо показваше друго лице. Искаше да залъже и момчето ми, че е съумял да направи майка му щастлива. И съумя – излъга го по този начин, както в миналото излъга мен. Синът ми си тръгваше спокоен, че майка му е в положителни ръце.

Театърът продължи, до момента в който Христо си откри нова жертва. Една нощ просто влезе в стаята и ми подреди да си затягам багажа. Отказах, нямаше къде да отида. Тогава той хвърли в сака малко облекла, отвори вратата и ме изрита на открито. Дълго стоях на улицата. Нямаше при кого да отида – нямах другари, родителите ми от дълго време бяха покойници. В джоба си имах 20 лева и нито стотинка повече. Качих се на влака, седнах в купето и съм задрямала. Събуди ме гласът на кондукторката, която искаше да й покажа билета си. Обясних й, че не съм си купила и желаех да й дам тези 20 лева Бръкнах в джоба си, само че тях ги нямаше. Може би ги бях изгубила или някой ме обра. Не знам. Кондукторката не прояви никакво състрадание и ме смъкна на идната гара. Така се открих в някакво малко село. Два дни стоях на гарата, без да хапна нищо. Тогава непознатият мъж ме поведе към дома си.

След няколко минути спряхме пред красива къща, която по никакъв начин не се връзваше с небрежния тип на притежателя си. Дворът беше спретнат и поддържан, а мирисът на зрели домати ми подсети, че от дълго време не съм слагала троха в устата си. Странникът кимна с глава и ме предложения да вляза в къщата. Моят избавител се споделяше Румен – отшелник, който гледаше плодове, зеленчуци и животни.

Не беше изключително приказлив, даже изглеждаше тъмен, само че бързо разбрах, че носеше огромно и положително сърце. Очаквах, че откакто се съвзема, ще ме отпрати, само че той предложи да остана, колкото желая. Не ме попита коя съм, от кое място пристигам, на какъв брой съм години, по какъв начин съм изпаднала дотук – нищо от това не го интересуваше. За гостоприемството се отблагодарявах, като му помагах в градината и за животните. Вечер дружно сядахме на масата. Стори ми се необичайно, че Румен нямаше тв приемник, телефон, компютър. Никакви модерни улеснения. Готвеше на най-обикновена печка, а след вечеря излизаше на студ в двора и от там наблюдаваше звездите. Чуден човек, мислех си. Беше прекрасен мъж, може би над 50 години, само че очите му бяха тъжни – криеше някаква болежка.

Една вечер седнах до него, подадох му чаша вино и му описах историята си. Румен ме изслуша, без да ме прекъсва, след това ненадейно заприказва и той. Преди няколко години се разболял доста съществено. Тогава бил богат, живеел в столицата, в съвременен апартамент. Прекалявал с удоволствията – другари, дами, сътрудници. Всички те му обърнали тил, когато лежащ на легло. В един миг изгубил освен здравето, само че и околните си. Съпругата му също към този момент не се интересувала от него. Но, популярност Богу, въпреки и самичък, съумял да се пребори с заболяването. Осъзнал преходността на всичко и какъв брой подправени могат да бъдат хората, които доскоро са разчитали на него. Оздравял, продал парцелите си, напуснал нервната си работа и се преместил в това умерено селце. Сега тежкият селски труд го уморяваше, само че не го плашеше, беше здрав и благополучен.

В дома му останах три месеца и с всеки минал ден забравях болката от предишното. Осъзнавах, че съм обичала неверните хора и сама съм им разрешила да ме съсипят. Извървях тежкия път на огорчението, тъгата и измяната, само че най-после почуках на вярната врата. Сърцето на Румен се отвори за мен. Вече знаех, че съм подготвена да прекарам живота си на това глухо място, стига всяка заран да виждам неговите очи. Той не ми сподели, че съм красива, нито ме залъга, че ще ми смъкна звездите от небето, само че аз знаех, че би направил всичко за мен. Истинската обич не се нуждае от думи.

В края на третия месец синът ми пристигна да ме прибере. Две седмици преди този момент в дълго писмо бях споделила с него истината и за татко му, и за Христо. Болеше ме да разгадавам грозните детайлности, само че беше време маските да паднат. И той пристигна за мен. Когато опаковах багажа си, Румен се изправи на вратата. Беше избръснат, сресан и подреден. Изглеждаше друго. С няколко крачки прекоси стаята, хвана ме за ръката и сподели: “Не е нужно да си тръгваш. Вече имаш дом! Остани! ”
Обърнах се и видях осъществявания с любов взор на сина ми. Кимна, излезе на открито и тихо затвори вратата зад себе си. В идващия миг потънах в топлите прегръдки на Румен. Добави: „ Ясно е, че можем да бъдем другари. А какво още можем да бъдем, времето ще покаже. Да му дадем късмет, а? “ Беше прав. Знаех и друго, само че премълчах – към този момент бях вкъщи и това беше краят на сложния ми път.

Бистра

Инфо: Лична драма