Кремиковски времена
Седнах в градинката пред църквата "Св. София ", с цел да изпия небрежно кафето. Взех го от апарата в общината. При хубаво време пейките тук са заети от чиновници, прескочили за цигара, строителни служащи, които все нещо ремонтират по околните улици и тротоари, от екскурзианти, от почиващи просяци и клошари.
В този ден градинката беше полупразна. Тежки дъждовни облаци се притискаха към земята. Гълъбите бяха прибрали криле в клоните над пейките. Недалеч от мен бяха останали двама роми. Мъжът лежеше на пейката, а дамата седеше на плочките до него. И отпиваше от пластмасова двулитрова бутилка бира. Идещият дъжд не ги притесняваше. Жената отпусна изтощено глава на гърдите си. Стори ми се, че съм я срещал.
- Ей, шеф, не ме ли позна бе? - ненадейно втренчи светлите си очи в мен тя. - Аз съм Борая, от "Кремиковци "!...
Чак в този момент се сетих. Беше оная усмихната и чевръста Борая от централната трапезария в комбината.
- Познах те, но чак в този момент, като ми се обади - рекох. - Годинките малко са ни трансформирали.
- Какви годинки бяха... - закима с глава тя, без да смъква очи от мен. - И ти работеше някъде в комбината, нали?
- Не, само че постоянно ме изпращаха там от вестника. Виждал съм те, шеташе в кухнята или чистеше масите в столовата.
- Да знаеш единствено по какъв начин си живеехме тогава, шеф - отговори Борая. - Бяхме при яденето. И аз, и домочадието ми в никакъв случай не гладувахме. Ама да не си помислиш нещо... и работехме, безплатно самун не ядяхме. Ти най-малко си ме виждал. И шефката, и готвачките, и служащите - всички ме уважаваха. Бяха разбрали по кое време имам рожден ден, че като започнаха да ми честитят и да ме поздравяват... Даже по радиоуредбата ме поздравиха с ария, та всички да схванат. В столовата стана огромно празненство, а началникът на цеха пристигна с ей подобен букет.
Борая пусна колената си и разпери колкото можа ръце настрана и нагоре. После продължи:
- След време ми дадоха от комбината и апартамент, та в него отгледах децата. Ех, шеф, какви кремиковски времена бяха единствено...
- А в този момент по какъв начин я караш?
- Как я карам ли? Не виждаш ли самичък - лек упрек заради непотребния ми въпрос помрачи светлите й очи. - Това ми е четвърта бира за през днешния ден.
Борая взе с две ръце пластмасовата бутилка и отпи. Къде ли беше ги побрала в слабото си тяло?
- Теглих заем - продължи тя, - от ония, бързите заеми, купих за дъщерята спалня и плазма, е, останаха и за почерпка.
- Дано да върнеш парите по-бързо.
- Да, ще ги върна, знаеш ли по кое време? - Борая свъси вежди и опъна шия нападателно към мен. - Теглих заема и напуснах работа. Бях в чистотата. Нищо не могат да ми създадат ония.
- Сигурно ще те преследват, с цел да си върнат парите - рекох.
- Нищо не могат да ми създадат. Няма по какъв начин да вземат на босия цървулите. А тях - бълха ги ухапала.
- В кремиковския апартамент ли сте още?
- Продадохме го още при започване на демокрацията. Нямаше по какъв начин да се живее. Знаеш какво стана с "Кремиковци ". Останах без работа. Мъжът ми влиза няколко пъти в пандиза, най-после се разболя, отрязаха му единия крайник, потегли по милостиня, пропи се.
- Какво стана с децата?
- Двете по-големи момчета от години са в гробищата - от опиати, шефство. Третото - и то върви по техния път. Виж, момичето излезе смислено дете, на мен се е метнало горкото. Задоми се. Мъжът й си има гарсониера в "Дружба ". Та и нас с мъжа ми ни приюти зетят - живеем в кухничката. Те са в другата стая, дето в този момент е спалнята и плазмата, с две дечица. Абе, Господ отново е добър, та още ни държи...
Мъжът, който до момента лежеше неподвижно на пейката, се надигна и седна. Челото му изглеждаше деформирано - редуваха се издатини сходно на хълмове с отблъскващи вдлъбнатини. Вероятно тази дисторция не беше от рани, а от някакво заболяване. Мъжът, отпуснал плещи, се загледа смирено към чешмичката измежду градинката, върху която бронзовата пластика на Мина Иванов с претекста свети Георги убива змея изглеждаше свита и незабележима като гълъбите, притихнали в клоните под надвисналите облаци.
- Този човек другар ли ти е?
- Добър човек е, от Нови Искър. Приятели са с мъжа ми и когато съм в запой, моят човек го праща да ми крепи бутилките - засмя се необятно Борая, намигна ми дяволито и отпи няколко глътки.
- А по какъв начин е сестра ти - попитах, - нали едно време и тя работеше в столовата?
- И тя не е такава, каквато си я запомнил тогава, шефство. В новото време на митингите сестра ми се пропи. Нещо й мръдна в главата, записаха я в психодиспансера, но продължи да си пие. Мъжът й подвигна ръце, изгони я. Тя се изгуби, къде е скитала - никой не знае. Има две дечица, не ги е поглеждала. Мъжът й си довел друга жена да ги гледа. Сестра ми скита и пие. Където един и тя, та двама. Понякога и с цяла банда бездомници. Ама най-често се навъртала, споделят родственици, на Околовръстното, да изкара някой лев.
Борая се почувства вероятно неловко, наведе глава, не помни бутилката за малко и притихна. Без усмивката, въпреки и беззъба, лицето й изглеждаше смръщено като на човек, на който целият свят е докривял.
- Началство, шефство... Тая народна власт ни пръсна като клети пилци, бе... Ей, Борко - изви се Борая към мъжа, безмълвно провиснал на пейката, - я иди купи още една бутилка, че тази тук била пробита бе.
- Да, ще ти купя две - обади се след известно безмълвие той. - Време ти е да си хващаш пътя към "Дружба ".
- Ох, я стига - махна с скука Борая и надигна бутилката, от която изцеди последната капка. - Видяло се е, че отново ще вървя сама да си пазаря... Началство, имаш ли цигари?
- Не пуша.
- Ох, и ти си като наш Борко. Добре де, пусни някоя стотинка - загледа ме с присвити очи, наклонила глава наляво.
Изправих се. Бръкнах в джоба и подадох в шепата на Борая някакви монети.
- Благодаря, шефство, жив и здрав да си! - Борая също се изправи. - Другия път ще ти виждам на ръка, без пари, да знаеш!
Махнах за сбогом и поех през градинката.
- Борко - дочух зад тила си гласа на Борая, - пази багажа, ще забягам за бира и за цигари, в този момент се връщам. Какво си оклюмал, горе главата!
- Дъжд иде, ще станем отново вир вода - чух мърморенето на Борко.
- Много значимо - отвърна бодро Борая, - нас ни пере дъжд към този момент тридесет години, пък още не ни е разкиснал кожите. Горе главата, Боре, по-късно се връщам с нашия лек!
В този ден градинката беше полупразна. Тежки дъждовни облаци се притискаха към земята. Гълъбите бяха прибрали криле в клоните над пейките. Недалеч от мен бяха останали двама роми. Мъжът лежеше на пейката, а дамата седеше на плочките до него. И отпиваше от пластмасова двулитрова бутилка бира. Идещият дъжд не ги притесняваше. Жената отпусна изтощено глава на гърдите си. Стори ми се, че съм я срещал.
- Ей, шеф, не ме ли позна бе? - ненадейно втренчи светлите си очи в мен тя. - Аз съм Борая, от "Кремиковци "!...
Чак в този момент се сетих. Беше оная усмихната и чевръста Борая от централната трапезария в комбината.
- Познах те, но чак в този момент, като ми се обади - рекох. - Годинките малко са ни трансформирали.
- Какви годинки бяха... - закима с глава тя, без да смъква очи от мен. - И ти работеше някъде в комбината, нали?
- Не, само че постоянно ме изпращаха там от вестника. Виждал съм те, шеташе в кухнята или чистеше масите в столовата.
- Да знаеш единствено по какъв начин си живеехме тогава, шеф - отговори Борая. - Бяхме при яденето. И аз, и домочадието ми в никакъв случай не гладувахме. Ама да не си помислиш нещо... и работехме, безплатно самун не ядяхме. Ти най-малко си ме виждал. И шефката, и готвачките, и служащите - всички ме уважаваха. Бяха разбрали по кое време имам рожден ден, че като започнаха да ми честитят и да ме поздравяват... Даже по радиоуредбата ме поздравиха с ария, та всички да схванат. В столовата стана огромно празненство, а началникът на цеха пристигна с ей подобен букет.
Борая пусна колената си и разпери колкото можа ръце настрана и нагоре. После продължи:
- След време ми дадоха от комбината и апартамент, та в него отгледах децата. Ех, шеф, какви кремиковски времена бяха единствено...
- А в този момент по какъв начин я караш?
- Как я карам ли? Не виждаш ли самичък - лек упрек заради непотребния ми въпрос помрачи светлите й очи. - Това ми е четвърта бира за през днешния ден.
Борая взе с две ръце пластмасовата бутилка и отпи. Къде ли беше ги побрала в слабото си тяло?
- Теглих заем - продължи тя, - от ония, бързите заеми, купих за дъщерята спалня и плазма, е, останаха и за почерпка.
- Дано да върнеш парите по-бързо.
- Да, ще ги върна, знаеш ли по кое време? - Борая свъси вежди и опъна шия нападателно към мен. - Теглих заема и напуснах работа. Бях в чистотата. Нищо не могат да ми създадат ония.
- Сигурно ще те преследват, с цел да си върнат парите - рекох.
- Нищо не могат да ми създадат. Няма по какъв начин да вземат на босия цървулите. А тях - бълха ги ухапала.
- В кремиковския апартамент ли сте още?
- Продадохме го още при започване на демокрацията. Нямаше по какъв начин да се живее. Знаеш какво стана с "Кремиковци ". Останах без работа. Мъжът ми влиза няколко пъти в пандиза, най-после се разболя, отрязаха му единия крайник, потегли по милостиня, пропи се.
- Какво стана с децата?
- Двете по-големи момчета от години са в гробищата - от опиати, шефство. Третото - и то върви по техния път. Виж, момичето излезе смислено дете, на мен се е метнало горкото. Задоми се. Мъжът й си има гарсониера в "Дружба ". Та и нас с мъжа ми ни приюти зетят - живеем в кухничката. Те са в другата стая, дето в този момент е спалнята и плазмата, с две дечица. Абе, Господ отново е добър, та още ни държи...
Мъжът, който до момента лежеше неподвижно на пейката, се надигна и седна. Челото му изглеждаше деформирано - редуваха се издатини сходно на хълмове с отблъскващи вдлъбнатини. Вероятно тази дисторция не беше от рани, а от някакво заболяване. Мъжът, отпуснал плещи, се загледа смирено към чешмичката измежду градинката, върху която бронзовата пластика на Мина Иванов с претекста свети Георги убива змея изглеждаше свита и незабележима като гълъбите, притихнали в клоните под надвисналите облаци.
- Този човек другар ли ти е?
- Добър човек е, от Нови Искър. Приятели са с мъжа ми и когато съм в запой, моят човек го праща да ми крепи бутилките - засмя се необятно Борая, намигна ми дяволито и отпи няколко глътки.
- А по какъв начин е сестра ти - попитах, - нали едно време и тя работеше в столовата?
- И тя не е такава, каквато си я запомнил тогава, шефство. В новото време на митингите сестра ми се пропи. Нещо й мръдна в главата, записаха я в психодиспансера, но продължи да си пие. Мъжът й подвигна ръце, изгони я. Тя се изгуби, къде е скитала - никой не знае. Има две дечица, не ги е поглеждала. Мъжът й си довел друга жена да ги гледа. Сестра ми скита и пие. Където един и тя, та двама. Понякога и с цяла банда бездомници. Ама най-често се навъртала, споделят родственици, на Околовръстното, да изкара някой лев.
Борая се почувства вероятно неловко, наведе глава, не помни бутилката за малко и притихна. Без усмивката, въпреки и беззъба, лицето й изглеждаше смръщено като на човек, на който целият свят е докривял.
- Началство, шефство... Тая народна власт ни пръсна като клети пилци, бе... Ей, Борко - изви се Борая към мъжа, безмълвно провиснал на пейката, - я иди купи още една бутилка, че тази тук била пробита бе.
- Да, ще ти купя две - обади се след известно безмълвие той. - Време ти е да си хващаш пътя към "Дружба ".
- Ох, я стига - махна с скука Борая и надигна бутилката, от която изцеди последната капка. - Видяло се е, че отново ще вървя сама да си пазаря... Началство, имаш ли цигари?
- Не пуша.
- Ох, и ти си като наш Борко. Добре де, пусни някоя стотинка - загледа ме с присвити очи, наклонила глава наляво.
Изправих се. Бръкнах в джоба и подадох в шепата на Борая някакви монети.
- Благодаря, шефство, жив и здрав да си! - Борая също се изправи. - Другия път ще ти виждам на ръка, без пари, да знаеш!
Махнах за сбогом и поех през градинката.
- Борко - дочух зад тила си гласа на Борая, - пази багажа, ще забягам за бира и за цигари, в този момент се връщам. Какво си оклюмал, горе главата!
- Дъжд иде, ще станем отново вир вода - чух мърморенето на Борко.
- Много значимо - отвърна бодро Борая, - нас ни пере дъжд към този момент тридесет години, пък още не ни е разкиснал кожите. Горе главата, Боре, по-късно се връщам с нашия лек!
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ