Седмокласниците преразказват приказката на Георги Русафов Богатствата на момъка. Преразказът

Седмокласниците преразказват приказката на Георги Русафов " Богатствата на момъка ". Преразказът е втората част от така наречен дребни матури, които са вход за гимназиите, съобщи БНР.
От тази година към този момент е наложително ученикът да работи и по двете елементи в изпитния формат. Преди той можеше да се откаже от втория модул, който беше решителен за приема в гимназиите, до момента в който в този момент двете елементи образуват обща оценка. Тя ще бъде вписана в специфична рубрика в дипломата за главно обучение, само че няма да въздейства върху годишния триумф.
" Богатствата на момъка "
Живял в миналото в една далечна страна безпаричен момък. Той бил строен като топола, здрав като скала и мощен като мечка, само че где с кого се срещнел, де с който заговорел, младежът на всички се оплаквал:
— Ох, не е живот моето, а жива тъга — за всичко самичък се трудя, парчето хлебец с пот на челото си изкарвам!… А какъв брой хубаво би било, в случай че имах несметни благосъстояния — през целия ден щях да се излежавам, край мене от заран до вечер щяха да припкат пъргави прислужници и слугини да ми прислужват!
Така минало доста време, през което момъкът единствено се оплаквал от сиромашията си и за никаква работа не се захващал, та в действителност от година на година ставал по-беден…
Една пролетна по здрач, като се прибирал в колибата си, младежът заварил там чужд дъртак с изпито лице и дълга до пояса брада.
— Кой си ти, дядо, и какво търсиш в сиромашкия ми дом? — викнал момъкът към стареца.
— Пътник отдалече съм, синко… — отвърнал безшумно непознатият. — Видях отворена вратата на колибата ти и влязох вътре да ме нагости стопанинът с коматче самун и кратунка студена водица, че съм отмалял от дългия път!
— Сбъркал си вратата, дядо — намръщил се домакинът, като чул желанието на стареца. — Стопанинът на този дом е последният дрипльо в този край!
И както правел всеки път пред всеки срещнат човек, момъкът почнал и в този момент обстойно да се оплаква от сиромашията си.
— Защо приказваш, че си безпаричен, синко? — прекъснал го по едно време богатство старецът. — Както те виждам, ти си по-богат от най-богатия цар на света…
— Да не си пристигнал да се подиграваш със сиромашията ми, бре старче! — наежен незабавно момъкът. — За какво благосъстояние ми приказваш? Къде са ми дворците? Къде са ми кованите сандъци с жълтици, кожените торби с драгоценни камъни? Къде са ми прислужниците, слугините?… Не виждаш ли, че с изключение на двете си очи, голите си ръце и босите крайници нищо друго си нямам на тоя свят!
Вместо да му отговори, непознатият дъртак бръкнал в пазвата си, извадил оттова едно огледало, кимнал на момъка да се приближи към него и му поръчал:
— Погледни, синко, в това огледало — всичко, което видиш в него, единствено да пожелаеш, на часа ще стане твое!…
Младият човек се подчинил безмълвно, погледнал в огледалото и занемял от учудване пред гледката, която зърнал.
Най-напред видял огромен замък, златните кули на който се губели в облаците. След туй погледът му се зареял измежду необятната градина, която заграждала от всички страни двореца. В нея деветдесет и девет златни фонтана изхвърляли непрестанно към знойното небе прохладни сребърни струи. А малко по-далече от тях люшкало сънливо сините си талази едно изкуствено езеро, в което плували гордо дванайсет бели и дванайсет черни лебеда. Из поръсените с дъхав цвят шубраци се надпявали славеи и авлиги, боричкали се пъстропери папагали. И навсякъде шътали като работливи мравки пъргави прислужници в златни ливреи, подскачали млади прислужнички, нагиздени до една с дантели и копринени одежди…
— Нима в действителност всичко това може да бъде мое? — погледнал най-после момъкът с съмнение към белобрадия дъртак.
— Да, синко, всичко, което зърна в моето вълшебно огледало, ще стане за безконечни времена твое, в случай че в подмяна ми дадеш единствено твоите млади очи… Съгласен ли си на такава замяна?
Преди да отговори, момъкът погледнал през прозореца на открито, дето в туй време омаята на пролетния залез била трансформирала цялата природа в хиляди пъти по-вълшебна картина от картината, която младежът видял в чудодейното огледало на дядото…
Високо в копринената синевина на пролетното небе се гмуркали като пухкави патета бели перести облачета, до едно поръсени обилно от златото на последните слънчеви лъчи. Сред зеленото кадифе на далечните планини, над които пламтял с целия си сексапил пожарът на залеза, час по час проблясвали като сапфирени светкавици потулените денем планински поточета и горски ручеи. А близко, напълно близко, току до самата барака на момъка, една млада брезова горичка кънтяла от възторжените песни, с които сладкопойните птици изпращали залязващото слънце.
„ Ако си дам очите, към този момент в никакъв случай няма да зърна прелестта на гаснещия ден, нито чара на модрото утро… Ще прекарам целия си живот като къртица единствено в непрогледна нощ, във безконечен мрак! “ — потръпнал като полазен от морници при тая мисъл момъкът.
И викнал буйно на стареца:
— Не, дядо, още 100 дворци като този в огледалото ти да ми дадеш, отново не бих се лишил непринудено от очите си!…
— Е, щом са ти толкоз скъпи очите, синко, дай ми тогава вместо тях мощните си ръце и халал да ти е дворецът ведно с всичко в него и към него! — предложил му нова замяна белобрадият гостенин.
Но момъкът и в този момент се дръпнал като жилнат по-далече от стареца и викнал още по-буйно:
— Не, не!… Не си давам даже един пръст от ръцете, в случай че ще за него да ме направиш държател и на хиляда дворци!
Същото се повторило и когато старецът му поменал да размени двореца от вълшебното огледало против стройните момкови крака… Накрая дядото погледнал ласкаво младежа, усмихнал му се богатство и рекъл:
— Видя ли какви несметни благосъстояния притежаваш, синко, а ти се оплакваш, че си бил безпаричен?!
Момъкът не отвърнал нищо. Но още на другия ден се хванал на работа, почнал да печели положителни пари и към този момент никой не го чул да се оплаква от сиромашията си…