Седмицата се вледени, а джанката в сянката пред блока –

Седмицата се вледени, а джанката в сянката пред блока – ...

Епидемия и епизоди. Днес всеки е 100 процента!.


Седмицата се вледени, а джанката в сянката пред блока – напъпила до бяло. Сестрите й през улицата – направо разцъфтели. По-бели и от снега. Няма кой да им каже, че тая пролет е карантинна, всичко е забранено. Или пък те ни нещо съобщават: животът продължава. Aко коронавирусът ни отнесе в уж по-добрия свят, природата дори не ще забави своето махало. Но ето, двете свраки деловито разглобяват своето гнездо под върха на бора и с груби клечки в клюновете го пренасят някъде отсреща в парка. Видели са ме на прозореца и сигурно са преценили, че разстоянието може и да няма два метра. И са решили да спазят забраната за близост – изнасят се, за да снесат и да мътят  в безопасност.  Подслушали са звука от телевизора, който от сутрин до вечер натяква: да не се създава паника. Паниката е по-опасна от болестта. И от толкова забрани за паниката най-после са се паникьосали пилетата. Побягнаха.

По време на Студената война слушатели попитали Радио Ереван как да действа населението при ядрено нападение. Всеки намята бял чаршаф и бавно тръгва към гробищата – съветва радиото. – Защо бавно? – недоумяват слушателите. – За да не се създава паника - е отговорът.

Разказа ми този анекдот състудентът ми Николай Конакчиев по време на есенна бригада в Поликраище. Представете си кога е било това.  Още тогава вечният похват на властта да стоварва всичко върху паниката е бил предмет на подигравка.

В България причина за паника по време на всяко изпитание е самата власт. Ето и сега...

Само дни преди старта на пандемията медицинска сестра се покатери на перваза на парламента. Освен срещу немотия и унижения заедно с група колежки жената настояваше и за реформа в здравеопазването. Лекарка от Народното събрание, самата тя на върха на здравната пирамида в държавата, я определи като „психологично нестабилна”, а протеста й като „политически”. Сложи й диагноза на око и я изтърси пред камерите, нехайна за лекарската тайна, омаловажи и отхвърли исканията на онези жени, без да вниква и без да ги разисква. Има-няма седмица след това обяви, че в болниците са налице всички предпазни средства за борбата срещу вируса. Дали не знаеше истината, или съзнателно излъга – остава загадка. Част от населението вероятно просто изпсува. Друга част обаче останахме покрусени и нажалени*. Много бих дал този епизод да не се беше състоял. Такива хора десет и повече години въртят здравната политика на страната, „коват” безсмислените и лобистки закони, които я сринаха и обезкръвиха, практикуват лакировка дори в напрегнати и драматични дни.

Най-лошите ни опасения като граждани и пациенти всекидневно се потвърждават

пред очите ни в подобни епизоди.

По ирония на съдбата сега трябва да разчитаме на едни от най-онеправданите труженици на нашата здравна система. Състоянието на инфекциозните и белодробните болници бе незавидно още преди демокрацията. Туберкулозата и всевъзможните зарази обяснимо са отблъсквали всички министри на финансите. Но точно тези болници и отделения поеха удара на пандемията. Бедни и храбри медици ще се борят с чудовището. Умората и рискът ще ги съпътстват неизвестно колко време. Нямат право, нито душевен капацитет за паника.

Когато бях малко момче, през лятото ме изпращаха в Беглеж и прекарвах дните обикновено на къра – с дядо и баба и с двете биволици. Край една от нивите, на платото на висок зелен хълм, обичах да играя в плитките тревясали вдлъбнатини – останки от землянки по време на чумната епидемия от края на XVIII век. Фамилиите се изтеглили по своите имоти, изградили си подслон, запасили се с каквото успели да прекарат от къщи, насадили картофи и зеленчук, грижели се за добитъка и така дочакали края на „карантината”. Строго я съблюдавали и когато от високото съглеждали някой да приближава, качвали се на висок камък и стреляли с пушката. Така (и в негов интерес, разбира се) го предупреждавали да заобиколи. Камъкът още стоеше тогава – объл и полиран, като че паднал от Космоса насред тоя чернозем. Не е имало паника, а само здрав разум  в гражданското общество, тогава изцяло и повсеместно селско. Помнеше се песен за двама млади, сгодени, които се разделили по време на чумата – всеки в семейството си, и карантината траяла толкова дълго, че те се забравили. „Разоставили” се, бедните. Затова пък селото се разминало с минимални жертви. Турските села по поречието на Вита изгинали. Някои – до крак.

А тук какво? Тук едни и същи фигуранти, някои от които всичко може да имат, но само доверие не,

 

доубиват куража на населението. Неназован представител на монополите пък обяснил твърдия отказ да се отложат сметките за ток, вода и прочее: а какво ще стане, след като някои клиенти бездруго ще умрат? С паричките им какво ще стане, не с длъжниците. И други такива гадни подробности, за някои от които никога няма да научим. Това е един лош сън, след който онези, дето ще останат живи, ще искат отново да заспят.

Впрочем за живите, добре. Ами за мъртвите? Никой не казва нищо за тях. Говорят ни в проценти. Спомням си как в залеза на действителната военна служба генерали успокояваха майките на загинали и самоубили се в запуснатата армия войници, че процентът на починалите е нищожно нисък: един ли, едва ли не дори половинка процент.

Почернена майка ги засрами: за вас процент или два, а за мене загубата е сто процента!

Така и сега, драги майстори на телевизионната анестезия, всеки от нас е сто процента за своите близки, за своя свят, за своето житейско дело. Нито повече, нито по-малко. Запишете си го на челото!

Една новина от Испания изгори сърцето ми. Там поднасят на предсмъртните таблет, за да се простят със семейството си. Денонощно е пред очите ми това. На всеки седем минути някой получава зловещия инструмент на човешкия прогрес, за да се потвърди безсилието на този прогрес. Единствената ми утеха е, че картини като тая не позволяват на душата да загрубее и да се втвърди от монотонно лошите новини.

Да, дори в такива седмици душата има значение. Ето и последен епизод за днес.

След Първата световна война майор Дьо Гол е назначен във френските окупационни сили в Германия, в град Трир. Избухнала епидемия от грип. В разгара на епидемията умрял войникът Гуро, който нямал нито майка, нито баща, нито някакви роднини. Поради това командирът на батальона майор Дьо Гол решил сам да носи траур за своя войник...

В този епизод поуката е само за онзи, който я потърси и разпознае. Аз мога само да потвърдя, че преди да бъде велик маршал, Дьо Гол вече е бил велик майор.

И нещо за накрая.

След чумата хората от землянките преместили селото си. Сменили му мястото. Какво ще сменим ние след днешното наше изпитание, още не знам. Но които бъдат живи, задължително ще трябва да изберат – и да го извършат. Незабавно.

Източник: segabg.com