Сблъсък на черни дупки Нейде във Вселената две черни дупки

Сблъсък на черни дупки
Нейде във Вселената две черни дупки се сблъскват – солидни като звезди, само че дребни колкото градове, те са безусловно черни (пълно неявяване на светлина) дупки (празни вдлъбнатини). Приковани от гравитацията, в своите последни секунди дружно те препускат в хиляди завъртания към точката на последния си контакт, завихряйки пространството и времето до своя конфликт и обединение в една по-голяма черна дупка – събитие по-могъщо от всяко друго още от възникването на Вселената, изригващо трилиони пъти по-голяма мощност от тази на милиард слънца. Черните дупки се сблъскват в цялостен мрак. Нито парченце от детонацията на конфликта не се излъчва под формата на светлина и никой телескоп не е кадърен да наблюдава протичащото се.
Източникът на това обилие от сила е сливането на черните дупки чисто гравитационно, като талази в тъканта на времепространството, като гравитационни талази. Носещ се наоколо астронавт не би забелязал нищо, само че пространството, което заема, зазвънява и го деформира, смачква и разтегля. Ако се намира задоволително близо, слуховият му механизъм би завибрирал в отговор. Астронавтът ще чуе вълната. В пустия мрак той ще чуе звъна на времепространството. (Като изключим гибелта му в черната дупка.) Гравитационните талази са като звуци без материална среда. При конфликта си черните дупки издават тон.
Звукът на гравитационна вълна не е долавян от никой човек, нито в миналото е бил несъмнено регистриран от който и да било инструмент. Разпространението му след конфликта със скоростта на светлината би достигнало до Земята след милиард години и когато гравитационната вълна от конфликта най-накрая доближи планетата ни, грохотът към този момент ще е станал недоловимо слаб. Дори по-слаб. По-тих, в сравнение с бихме могли да опишем и с най-големите обичайни пресиления. Когато гравитационната вълна доближи до нас, звънът на пространството ще докара до релативно изменение в дистанцията от порядъка на ширината на атомното ядро по отношение на обиколката на три земни кълба.
Преди половин век започва акция за записване на небесата. Към момента Лазер интерферометърната гравитационно-вълнова обсерватория (ЛИГО) е най-скъпото начинание, финансирано в миналото от Националната фондация за просвета – самостоятелна федерална организация, подкрепяща фундаментални научни проучвания. Съществуват две обсерватории ЛИГО – една в Ханфорд, щата Вашингтон, и втора в Ливингстън, щата Луизиана. Всяка машина е ситуирана на повърхност от 4 квадратни километра. С интегрирани разноски, надхвърлящи милиард $, и интернационално съдействие на стотици учени и инженери, ЛИГО е кулминационната точка на цели научни кариери и десетилетни софтуерни нововъведения.
През последните няколко години машините бяха изключени за възобновяване на авангардните им благоприятни условия. От член на екипа научих, че било заменено всичко, като се изключи нищото – вакуума. Междувременно групи по целия свят пресмятат и обработват прогнози за Вселената в най-шумния й вид, до момента в който теоретици употребяват времето за създаване на логаритми, създаване на бази данни и насърчаване на способи за добиване на максимума от инструментариума. Много учени са отдали целия си живот на пробната цел да се мери „ смяна в дистанцията, сравнима с дебелината на човешки косъм по отношение на 100 милиарда пъти обиколката на земното кълбо. “
През, да се надяваме, предостатъчните години след първото засичане задачата е наземни обсерватории да записват звуците от катаклизмични астрономически събития от всевъзможни направления и дистанции. Мъртви звезди се сблъскват, остарели звезди избухват, случил се е и Големият гърмеж. Времепространството може да зазвъни от какви ли не мощни катаклизми. През дейния живот на обсерваториите учени ще възпроизвеждат дрънчащата дисхармония, акомпанираща немия филм за историята на Вселената, който човечеството е компилирало от застинали изображения на небето – една поредност от моментни фотоси, уловени през миналите четиристотин години от мига, в който Галилей за първи път насочил самоделния си телескоп към Слънцето.
Проследявам този колосален опит за премерване на дребни отклонения във формата на времепространството частично като академик, който се надява да способства с нещо в едно толкоз монолитно поле, и частично като публицист с вярата да удостоверявам първите регистрирани от индивида свидетелства за същински черни дупки. Докато световната мрежа от гравитационни обсерватории доближава финалната права от тази конкуренция, става все по-трудно да се отвър-не взор от това заричане за огромно изобретение, въпреки някои към момента съществено да се съмняват в изгледите за триумф.
Въпреки спорното си начало, опълчването на авторитетни учени, мъчителни вътрешни борби и тежки механически алтернативи ЛИГО се възвърне и набъбна, достигайки най-смелите упования и неведнъж увеличавайки качествата си. Пет десетилетия след поставеното начало на тази пробна упоритост се намираме в навечерието на конфликта на една колосална машина с един лек лъх от тон. Една концепция, проблеснала през 60-те години на ХХ в., един умствен опит, едно пленително хайку в този момент е приело форма от метал и стъкло. Авангардната ЛИГО стартира да записва небесата през есента на 2015 година – един век откакто Айнщайн разгласил своето математическо изложение на гравитационните талази. Инструментите би трябвало да доближат оптимална сензитивност в границите на година-две, а може би три. Първото потомство машини потвърди концепцията, само че триумфът продължава да не е обезпечен. Природата не всеки път се подчинява. Авангардните машини ще се прицелват, ще търпят конфигуриране, корекции и калибровки и ще чакат да се случи нещо неизмеримо, до момента в който учените изцяло загърбят подозренията си и се устремят към финиша.
Тази книга е колкото хроника на гравитационните талази – един звуков указател на историята на Вселената, саундтракът към един глух филм, – толкоз и отдаване на респект към това епично и изнурително донкихотовско пробно начинание, респект към една безразсъдна фантазия.