Сливането на капитал и власт е проклятието
Създадените към този момент връзки и зависимости мъчно се прекъсват
Дали би трябвало да продължаваме да назоваваме ставащото в България преход, е въпрос, по който жители, учени и политически елити не престават да спорят. Затова няма да влизам в този спор, а ще поразмишлявам за явлението, което назовавам проклинание на прехода. Става дума за зависимостта на политическите партии и на цялата политика от огромните капитали. Това, което постоянно и с съображение назоваваме олигархия. Грозно леке върху българската народна власт.
Може би тъй като съм историчка, а и тъй като нищо не се появява без предпоставки и аргументи, ще се опитам да обясня по какъв начин и за какво толкоз скоро след началото на измененията в България хората с капитали станаха толкоз значими и недосегаеми. Инак, житейски, напълно не бяха недосегаеми, както ни потвърждават многочислените къде сполучливи, къде не толкоз атентати против тях.
Но ще се върна във времето отпреди 1989 година, когато всичко беше друго. Една от главните отлики беше, че стопанската система напълно зависеше от политиката. Така да вземем за пример, в епохата на централното обмисляне с партийно решение можеше ТКЗС-та (Трудово-кооперативни аграрни стопанства) да се трансформират в Административнопроцесуален кодекс (Аграрно-промишлени комплекси), да се построи Металургичният комбинат „ Кремиковци “, АЕЦ „ Козлодуй “ или да стартира градежът на АЕЦ „ Белене “. Всяко произвеждане се планираше – краткосрочно, средносрочно и дълготрайно, като съществуваха даже „ насрещни проекти “. Сиреч, трудовият колектив дава обещание да извърши заложения му проект не в урочения период, а по-рано. Винаги съм се чудила какъв е смисълът от това, откакто се полагаха толкоз старания производството и реализацията му да се напаснат. Но това са си разсъждения на дилетант.
Пълното владичество на политиката над стопанската система с съображение беше една от най-критикуваните черти на държавния социализъм от руски вид. И естествено, след 10 ноември 1989 година централното обмисляне беше отречено – както на доктрина, по този начин и на процедура. А на освободения фундамент се настани пазарната стопанска система. С други думи, „ невидимата ръка на пазара “ по Адам Смит.
При пазарната стопанска система разпределението на ресурсите става посредством пазара, където се реализира салдото сред предлагането на артикули от производителите и търсенето им от ползвателите. А политиката беше изгонена от тези връзки, с цел да не пречи на стопанската система. Дори и в отбраната на бедните при стоките от първа нужда – тъкмо даването им на пазара на 1 февруари 1991 година роди емблематичната фраза на Димитър Попов: „ За Бога, братя, не купувайте това, което ви харесва, само че е доста скъпо! “. Защото той, ръководителят на държавното управление, не можеше да направи нищо друго, с цел да отбрани бедните българи, с изключение на да ги призове да не купуват.
Какво общо има пазарната стопанска система с проклятието политиката да стане подвластна от капитала? Не зная по какъв начин наподобява на пръв взор, само че на втори, цялостното владичество на пазара, наречено неолиберализъм, е директно обвързвано с неограничената власт на капитала над политиката.
Тъй като пазарната стопанска система беше другото име на капитализма, а в България нямаше хора с задоволително капитали, то една от първите задания на прехода беше да се основат капиталисти. В теорията това се назовава в началото струпване на капитал. През XVI–XVIII в. в Европа то е станало посредством заобикаляне на законите или напряко по незаконен метод. И в България в края на ХХ и началото на ХХI в. първичното струпване на капитал нямаше по какъв начин да е по-различно – без значение от реституцията, връщането на земята „ в действителни граници “, първичните опити за приватизация, които по този начин и не сътвориха ефикасен български капитал.
Така в средата на 90-те години се появиха българи, съумели бързо по разнообразни способи от елементарни жители да се трансфорат в банкери, притежатели на предприятия и огромни бизнесмени. Към групата на новите капиталисти малко по-късно се причислиха преуспелите и незастреляни босове на незаконни групи, които последователно „ изсветлиха “ парите си, съумяха да „ откъснат опашката си “ и да се трансфорат в предприемачи. Но всичко това не можеше да стане без знанието и съучастието на локалните или централните управляващи, които си затваряха очите за противозаконното приватизиране, изнудване, контрабанда, разпространяване на опиати и така нататък
Точно тези български капиталисти започнаха да финансират активността на политическите партии по времето, когато нямаше държавни дотации за тях. Много хора ще си кажат: Какво толкоз, нали живеем в капитализъм, обикновено е капиталите да играят най-важната роля в целия живот! Действително, какво през днешния ден може да се построи или създаде без капитал? А пазарната стопанска система е учредена върху частната благосъстоятелност, оповестена от Конституцията за неприкосновена (чл. 17, алинея 2). Това наподобява обикновено.
Не по този начин обаче стоят нещата в политиката. Живеем в система на плуралистична парламентарна народна власт. Което значи, че българските жители с разнообразни убеждения и ползи имат правото да се сплотяват и да развиват политическа активност. Проблемът е, че политиката е скъпа работа – пари са нужни за поддържане на организационни структури, пространства, реализиране на мероприятия, да не приказваме за присъединяване в изборите.
От самото начало на демокрацията остарялата БКП/БСП и новият Съюз на демократичните сили започнаха да се надпреварват в събирането на средства. Борба, в която Българска социалистическа партия имаше явно преимущество в страната, а Съюз на демократичните сили – при средствата от чужбина. Но по-късно плурализмът се утвърди, Българска социалистическа партия загуби властта, а оттова и достъпа до средства, а Съюз на демократичните сили се стабилизира, влизайки във властта. И тогава новите капиталисти се ориентираха към едната или другата от двете огромни партии (ДПС си е обособена губерния), като откриха взаимноизгодна симбиоза – капиталът поддържа финансово съответната партия в пътя й към властта, а когато тя влезе там, му се отблагодарява с обезпечаване на преимущества в бизнеса.
Това „ съдействие “ на политическите партии с капитала очерта облика на „ фасадната народна власт “ в България. И връзката на политиката с бизнеса се резервира, без значение че със Закона за политическите партии от 2005 година в партийното финансиране се включи и страната. Идеята страната да дава средства на партиите, с цел да останат самостоятелни от външни финансови въздействия, е вярна, само че основаните към този момент връзки и зависимости мъчно се прекъсват.
И това напълно не е всичко. В началото на новия век капиталът очевидно реши, че въздействието върху политиката посредством финансиране, е дълъг и комплициран път към властта. Затова навлезе непосредствено в политиката – освен посредством локалните финансово-политически обединения, само че и посредством „ пазаруване “ тук-там в листите на националните партии. Е, този модел към този момент се назовава не просто олигархия (власт на дребна група, учредена върху знатност, благосъстояние и политически постове), а напряко плутокрация (власт на богатите, които ръководят в собствен интерес и в ущърб на останалите).
Така стигнахме до днешния скандал, продемонстрирал директната връзка на партия, в тази ситуация Българска социалистическа партия, с едрия бизнес – ареста на зам.-председателя на Бургаския общински съвет Бенчо Бенчев. Той обаче се оказа единствено върхът на айсберга, тъй като доста скоро се разкри и връзката сред бизнеса с проведената престъпност (Димитър Желязков, по-известен като Митьо Очите), а оттова и с властта.
Най-неприемливото в този сюжет беше, че в него взе участие Българска социалистическа партия, която по определение е лява партия и като такава би трябвало да показва и пази ползите не на едрия капитал, насъбран от близостта с властта, а на наемния и интелектуалния труд, новаторското предприемачество и на всички, борещи се за справедливото обществено развиване.
А защото отвред слушам упреци, че не ценим задоволително огромните заслуги на едрия бизнес, ще завърша с един откъс отпреди 25 века: „ В една страна, която се ръководи с разсъдък, бедността и нищетата са срамни. А в страна, която се ръководи без разсъдък, благосъстоянието и почестите са срамни “. (Конфуций)
Нека всеки избере от какво желае да се срами!
Дали би трябвало да продължаваме да назоваваме ставащото в България преход, е въпрос, по който жители, учени и политически елити не престават да спорят. Затова няма да влизам в този спор, а ще поразмишлявам за явлението, което назовавам проклинание на прехода. Става дума за зависимостта на политическите партии и на цялата политика от огромните капитали. Това, което постоянно и с съображение назоваваме олигархия. Грозно леке върху българската народна власт.
Може би тъй като съм историчка, а и тъй като нищо не се появява без предпоставки и аргументи, ще се опитам да обясня по какъв начин и за какво толкоз скоро след началото на измененията в България хората с капитали станаха толкоз значими и недосегаеми. Инак, житейски, напълно не бяха недосегаеми, както ни потвърждават многочислените къде сполучливи, къде не толкоз атентати против тях.
Но ще се върна във времето отпреди 1989 година, когато всичко беше друго. Една от главните отлики беше, че стопанската система напълно зависеше от политиката. Така да вземем за пример, в епохата на централното обмисляне с партийно решение можеше ТКЗС-та (Трудово-кооперативни аграрни стопанства) да се трансформират в Административнопроцесуален кодекс (Аграрно-промишлени комплекси), да се построи Металургичният комбинат „ Кремиковци “, АЕЦ „ Козлодуй “ или да стартира градежът на АЕЦ „ Белене “. Всяко произвеждане се планираше – краткосрочно, средносрочно и дълготрайно, като съществуваха даже „ насрещни проекти “. Сиреч, трудовият колектив дава обещание да извърши заложения му проект не в урочения период, а по-рано. Винаги съм се чудила какъв е смисълът от това, откакто се полагаха толкоз старания производството и реализацията му да се напаснат. Но това са си разсъждения на дилетант.
Пълното владичество на политиката над стопанската система с съображение беше една от най-критикуваните черти на държавния социализъм от руски вид. И естествено, след 10 ноември 1989 година централното обмисляне беше отречено – както на доктрина, по този начин и на процедура. А на освободения фундамент се настани пазарната стопанска система. С други думи, „ невидимата ръка на пазара “ по Адам Смит.
При пазарната стопанска система разпределението на ресурсите става посредством пазара, където се реализира салдото сред предлагането на артикули от производителите и търсенето им от ползвателите. А политиката беше изгонена от тези връзки, с цел да не пречи на стопанската система. Дори и в отбраната на бедните при стоките от първа нужда – тъкмо даването им на пазара на 1 февруари 1991 година роди емблематичната фраза на Димитър Попов: „ За Бога, братя, не купувайте това, което ви харесва, само че е доста скъпо! “. Защото той, ръководителят на държавното управление, не можеше да направи нищо друго, с цел да отбрани бедните българи, с изключение на да ги призове да не купуват.
Какво общо има пазарната стопанска система с проклятието политиката да стане подвластна от капитала? Не зная по какъв начин наподобява на пръв взор, само че на втори, цялостното владичество на пазара, наречено неолиберализъм, е директно обвързвано с неограничената власт на капитала над политиката.
Тъй като пазарната стопанска система беше другото име на капитализма, а в България нямаше хора с задоволително капитали, то една от първите задания на прехода беше да се основат капиталисти. В теорията това се назовава в началото струпване на капитал. През XVI–XVIII в. в Европа то е станало посредством заобикаляне на законите или напряко по незаконен метод. И в България в края на ХХ и началото на ХХI в. първичното струпване на капитал нямаше по какъв начин да е по-различно – без значение от реституцията, връщането на земята „ в действителни граници “, първичните опити за приватизация, които по този начин и не сътвориха ефикасен български капитал.
Така в средата на 90-те години се появиха българи, съумели бързо по разнообразни способи от елементарни жители да се трансфорат в банкери, притежатели на предприятия и огромни бизнесмени. Към групата на новите капиталисти малко по-късно се причислиха преуспелите и незастреляни босове на незаконни групи, които последователно „ изсветлиха “ парите си, съумяха да „ откъснат опашката си “ и да се трансфорат в предприемачи. Но всичко това не можеше да стане без знанието и съучастието на локалните или централните управляващи, които си затваряха очите за противозаконното приватизиране, изнудване, контрабанда, разпространяване на опиати и така нататък
Точно тези български капиталисти започнаха да финансират активността на политическите партии по времето, когато нямаше държавни дотации за тях. Много хора ще си кажат: Какво толкоз, нали живеем в капитализъм, обикновено е капиталите да играят най-важната роля в целия живот! Действително, какво през днешния ден може да се построи или създаде без капитал? А пазарната стопанска система е учредена върху частната благосъстоятелност, оповестена от Конституцията за неприкосновена (чл. 17, алинея 2). Това наподобява обикновено.
Не по този начин обаче стоят нещата в политиката. Живеем в система на плуралистична парламентарна народна власт. Което значи, че българските жители с разнообразни убеждения и ползи имат правото да се сплотяват и да развиват политическа активност. Проблемът е, че политиката е скъпа работа – пари са нужни за поддържане на организационни структури, пространства, реализиране на мероприятия, да не приказваме за присъединяване в изборите.
От самото начало на демокрацията остарялата БКП/БСП и новият Съюз на демократичните сили започнаха да се надпреварват в събирането на средства. Борба, в която Българска социалистическа партия имаше явно преимущество в страната, а Съюз на демократичните сили – при средствата от чужбина. Но по-късно плурализмът се утвърди, Българска социалистическа партия загуби властта, а оттова и достъпа до средства, а Съюз на демократичните сили се стабилизира, влизайки във властта. И тогава новите капиталисти се ориентираха към едната или другата от двете огромни партии (ДПС си е обособена губерния), като откриха взаимноизгодна симбиоза – капиталът поддържа финансово съответната партия в пътя й към властта, а когато тя влезе там, му се отблагодарява с обезпечаване на преимущества в бизнеса.
Това „ съдействие “ на политическите партии с капитала очерта облика на „ фасадната народна власт “ в България. И връзката на политиката с бизнеса се резервира, без значение че със Закона за политическите партии от 2005 година в партийното финансиране се включи и страната. Идеята страната да дава средства на партиите, с цел да останат самостоятелни от външни финансови въздействия, е вярна, само че основаните към този момент връзки и зависимости мъчно се прекъсват.
И това напълно не е всичко. В началото на новия век капиталът очевидно реши, че въздействието върху политиката посредством финансиране, е дълъг и комплициран път към властта. Затова навлезе непосредствено в политиката – освен посредством локалните финансово-политически обединения, само че и посредством „ пазаруване “ тук-там в листите на националните партии. Е, този модел към този момент се назовава не просто олигархия (власт на дребна група, учредена върху знатност, благосъстояние и политически постове), а напряко плутокрация (власт на богатите, които ръководят в собствен интерес и в ущърб на останалите).
Така стигнахме до днешния скандал, продемонстрирал директната връзка на партия, в тази ситуация Българска социалистическа партия, с едрия бизнес – ареста на зам.-председателя на Бургаския общински съвет Бенчо Бенчев. Той обаче се оказа единствено върхът на айсберга, тъй като доста скоро се разкри и връзката сред бизнеса с проведената престъпност (Димитър Желязков, по-известен като Митьо Очите), а оттова и с властта.
Най-неприемливото в този сюжет беше, че в него взе участие Българска социалистическа партия, която по определение е лява партия и като такава би трябвало да показва и пази ползите не на едрия капитал, насъбран от близостта с властта, а на наемния и интелектуалния труд, новаторското предприемачество и на всички, борещи се за справедливото обществено развиване.
А защото отвред слушам упреци, че не ценим задоволително огромните заслуги на едрия бизнес, ще завърша с един откъс отпреди 25 века: „ В една страна, която се ръководи с разсъдък, бедността и нищетата са срамни. А в страна, която се ръководи без разсъдък, благосъстоянието и почестите са срамни “. (Конфуций)
Нека всеки избере от какво желае да се срами!
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ