Смразяващо тъжната история на Людмила Игнатенко, разказана в „Чернобил“
Сариалът на НВО „ Чернобил” още веднъж подсети на света за нещастието, случила се през април 1986 година Сред главните сюжетни линии е същинската история на пожарникаря Василий Игнатенко и брачната половинка му Людмила.
Експлозията в атомната централа в Чернобил вечно трансформира живота на доста фамилии и тази двойка е ослепителен образец за това.
Людмила Игнатенко е родом от град Галич, област Ивано-Франковск. Премества се в Припят, откакто приключва с отличие кулинарно учебно заведение и е изпратена да работи в сладкарница.
Людмила се среща с бъдещия си брачен партньор, когато е на 18. Василий е с две години по-възрастен, той отпътува да учи в Гомел от родното му белоруско село Сперижие, а по-късно е разпределен в Бобруйск.
После е извикан в армията и отпътува за Москва, с цел да служи в пожарната. След войската той намира работа в Припят, където среща любовта си.
С Людмила се женят три години след срещата им и заживяват в общежитие над самата пожарна.
Това е същинска обич: двойката не се разделя и даже когато Василий е на промяна, брачната половинка му го следи през прозореца.
„ Вася се грижеше за мен като малко дете. Той в никакъв случай не ме пускаше от къщи, без да поправя шалчето ми, шапката, даже се притесняваше от хремата ми.
Винаги се грижех за тоалета си, желаех да съм най-красивата. Излъчваше такава сигурност, че се усещах като зад каменна стена”, споделя Людмила.
Те вършат проекти и, несъмнено, мечтаят за деца. По времето на нещастието Людмила чака бебе: това е втората и доста дълго чакана бременност, първата приключва несполучливо.
В навечерието на бедствието двамата възнамеряват да отидат при родителите на Василий рано сутринта, с цел да оказват помощ в градината. Той даже си взема почивен ден.
През нощта гръмва детонация, пожарната е изпратена незабавно в атомната централа.
Тогава никой не знае мащаба на бедствието, на пожарникарите им е казано, че ще гасят елементарен пожар, не е обезпечена специфична радиационна отбрана. Самият Василий също се отзовава на незабавното повикване като към естествена работа и моли жена си да си легне.
Съпругът й по този начин и не се връща вкъщи.
Сутринта Людмила научава от сътрудниците му, че Василий е в болничното заведение. Заедно със брачната половинка на различен ранен пожарникар тя отива там. Жените съумяват да стигнат до мъжете си с компликация: болничното заведение е оградена, те могат да стигнат за малко единствено с помощта на прочут доктор.
Людмила си спомня по какъв начин вижда брачна половинка си:
„ Цялото му лице, ръцете бяха опушени, подути, неестествени. Втурнах се към него. „ Какво стана? “ „ Дишахме върху пламнал битум, токсичен с газове. “ – Какво да ти донесем, Вася? – попитах аз. Един доктор, който минаваше намръщено, подмятна: „ Те се нуждаят от повече мляко, трилитров съд за всеки, имат отравяне с газ “.
На съпругите на ликвидаторите е казано да опаковат нещата на мъжете си, тъй като ще бъдат изпратени със специфичен полет до Москва за лекуване. Повече детайлности не са им предоставени.
Людмила се връща в болничното заведение с неща, само че Василий към този момент е там: той и сътрудниците му са изпратени в столицата. Василий умира на 13 май и е заровен в специфичен гроб, запечатан с бетон.
След няколко месеца Людмила ражда момиченце, което кръщава Наташа. То за жал има цироза на черния дроб и сърдечно заболяване. Живее единствено четири часа и е заровена до татко си.
Останала изцяло сама, Людмила не знае по какъв начин да продължи живота си и изпада в дълбока меланхолия. С доста старания съумява да се изправи на крайници и да продължи напред.
Ражда момченце, за чийто татко не се знае нищо. Но и то е болно – страда от астма и има проблеми с черния дроб. Постоянно са в лечебни заведения и даже отпътуват за Куба, където детето да се лекува. По-късно се връщат още веднъж в Киев.
За да обезпечи на момчето лекуване и заслужен живот, Игнатенко продава сладкиши на улицата, които сама пече.
Нейното здраве също се утежнява, претърпява инсулт и няколко интервенции. Цял живот прекарва в правенето на сладкиши и с тази специалност съумява да се пенсионира.
В момента живее в Киев дружно с пълнолетния си наследник. Признава, че не се оплаква от живота си.
След излизането на сериала „ Чернобил “ ползата на пресата към живота на тази жена се ускорява.
Журналистите поддържат връзка с майката на Василий Игнатенко. 80-годишната Татяна Игнатенко признава в изявление за Би Би Си, че не е гледала сериала, само че е чела „ Чернобилската молитва”. Според дамата всичко е разказано в книгата по този начин, както е било в реалност.
Пресата оповестява, че Людмила Игнатенко постоянно пътува със сина си до гробището в Москва.
„ Винаги пристигам при тях с два букета: единият за него, другият за нея. Пълзя по гроба на колене … Винаги на колене …Убих я … Аз … Тя … Спаси … Моето момиче ме избави, тя взе целия радио потрес върху себе си. Тя ме избави …
Но аз обичах двамата … Възможно ли е … Възможно ли е да се убие с обич? С такава любов”, по този начин предава думите на Людмила в книгата си „ Чернобилска молитва” Светлана Алексиевич.
Игнатенко признава, че годините, прекарани с обичания й брачен партньор, са най-хубавите в живота й.
Източник: в. Труд
Експлозията в атомната централа в Чернобил вечно трансформира живота на доста фамилии и тази двойка е ослепителен образец за това.
Людмила Игнатенко е родом от град Галич, област Ивано-Франковск. Премества се в Припят, откакто приключва с отличие кулинарно учебно заведение и е изпратена да работи в сладкарница.
Людмила се среща с бъдещия си брачен партньор, когато е на 18. Василий е с две години по-възрастен, той отпътува да учи в Гомел от родното му белоруско село Сперижие, а по-късно е разпределен в Бобруйск.
После е извикан в армията и отпътува за Москва, с цел да служи в пожарната. След войската той намира работа в Припят, където среща любовта си.
С Людмила се женят три години след срещата им и заживяват в общежитие над самата пожарна.
Това е същинска обич: двойката не се разделя и даже когато Василий е на промяна, брачната половинка му го следи през прозореца.
„ Вася се грижеше за мен като малко дете. Той в никакъв случай не ме пускаше от къщи, без да поправя шалчето ми, шапката, даже се притесняваше от хремата ми.
Винаги се грижех за тоалета си, желаех да съм най-красивата. Излъчваше такава сигурност, че се усещах като зад каменна стена”, споделя Людмила.
Те вършат проекти и, несъмнено, мечтаят за деца. По времето на нещастието Людмила чака бебе: това е втората и доста дълго чакана бременност, първата приключва несполучливо.
В навечерието на бедствието двамата възнамеряват да отидат при родителите на Василий рано сутринта, с цел да оказват помощ в градината. Той даже си взема почивен ден.
През нощта гръмва детонация, пожарната е изпратена незабавно в атомната централа.
Тогава никой не знае мащаба на бедствието, на пожарникарите им е казано, че ще гасят елементарен пожар, не е обезпечена специфична радиационна отбрана. Самият Василий също се отзовава на незабавното повикване като към естествена работа и моли жена си да си легне.
Съпругът й по този начин и не се връща вкъщи.
Сутринта Людмила научава от сътрудниците му, че Василий е в болничното заведение. Заедно със брачната половинка на различен ранен пожарникар тя отива там. Жените съумяват да стигнат до мъжете си с компликация: болничното заведение е оградена, те могат да стигнат за малко единствено с помощта на прочут доктор.
Людмила си спомня по какъв начин вижда брачна половинка си:
„ Цялото му лице, ръцете бяха опушени, подути, неестествени. Втурнах се към него. „ Какво стана? “ „ Дишахме върху пламнал битум, токсичен с газове. “ – Какво да ти донесем, Вася? – попитах аз. Един доктор, който минаваше намръщено, подмятна: „ Те се нуждаят от повече мляко, трилитров съд за всеки, имат отравяне с газ “.
На съпругите на ликвидаторите е казано да опаковат нещата на мъжете си, тъй като ще бъдат изпратени със специфичен полет до Москва за лекуване. Повече детайлности не са им предоставени.
Людмила се връща в болничното заведение с неща, само че Василий към този момент е там: той и сътрудниците му са изпратени в столицата. Василий умира на 13 май и е заровен в специфичен гроб, запечатан с бетон.
След няколко месеца Людмила ражда момиченце, което кръщава Наташа. То за жал има цироза на черния дроб и сърдечно заболяване. Живее единствено четири часа и е заровена до татко си.
Останала изцяло сама, Людмила не знае по какъв начин да продължи живота си и изпада в дълбока меланхолия. С доста старания съумява да се изправи на крайници и да продължи напред.
Ражда момченце, за чийто татко не се знае нищо. Но и то е болно – страда от астма и има проблеми с черния дроб. Постоянно са в лечебни заведения и даже отпътуват за Куба, където детето да се лекува. По-късно се връщат още веднъж в Киев.
За да обезпечи на момчето лекуване и заслужен живот, Игнатенко продава сладкиши на улицата, които сама пече.
Нейното здраве също се утежнява, претърпява инсулт и няколко интервенции. Цял живот прекарва в правенето на сладкиши и с тази специалност съумява да се пенсионира.
В момента живее в Киев дружно с пълнолетния си наследник. Признава, че не се оплаква от живота си.
След излизането на сериала „ Чернобил “ ползата на пресата към живота на тази жена се ускорява.
Журналистите поддържат връзка с майката на Василий Игнатенко. 80-годишната Татяна Игнатенко признава в изявление за Би Би Си, че не е гледала сериала, само че е чела „ Чернобилската молитва”. Според дамата всичко е разказано в книгата по този начин, както е било в реалност.
Пресата оповестява, че Людмила Игнатенко постоянно пътува със сина си до гробището в Москва.
„ Винаги пристигам при тях с два букета: единият за него, другият за нея. Пълзя по гроба на колене … Винаги на колене …Убих я … Аз … Тя … Спаси … Моето момиче ме избави, тя взе целия радио потрес върху себе си. Тя ме избави …
Но аз обичах двамата … Възможно ли е … Възможно ли е да се убие с обич? С такава любов”, по този начин предава думите на Людмила в книгата си „ Чернобилска молитва” Светлана Алексиевич.
Игнатенко признава, че годините, прекарани с обичания й брачен партньор, са най-хубавите в живота й.
Източник: в. Труд
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ