Съединението - опит за възстановка се нарича една телевизионна пиеса,

" Съединението - опит за възстановка " се назовава една телевизионна пиеса, неизлъчвана по централните малките екрани, само че дала мотив за разсъждение на доста фенове на Пловдивска социална телевизия, където е осъществена. Автор е Евгений Тодоров, прочут публицист, създател на няколко книги за близката градска история на Пловдив, на романи, на „ Книга за Нери “. Нери Терзиева беше негова спътница в живота. Ако заговаряме в този момент за тази пиеса, то е, тъй като тя носи доста истини, забравени или премълчавани във времето. Макар и действието да се развива през 1903 година, а да е писана преди към 40 години, тя звучи настоящо и през днешния ден.

В пиесата от самото начало беседват четирима мъже. Двама от тях имат съответни прототипи - военачалник Данаил Николаев, все още на действието министър на защитата, а по времето на Съединението - шеф на милицията на Източна Румелия - и Недко Каблешков, юрист и изтъкнат пловдивски интелектуалец при започване на ХХ век. Другите два облика са сборни - в единия се превъплъщават съответните фигури на поборниците от деня на Съединението, а четвъртият облик е на софийския градоначалник, който в предходното си съществуване е бил капитан и е преследвал съединистите. Зад този облик стоят две съответни персони.

Повод за събирането им е идването на британския сътрудник Чарлз Райдър Нобел, който желае да снима възстановка на Съединението. Това също не е фиктивен факт - известие за неговото идване има във вестник „ Марица “ през 1903 година.

Ето какво споделя журналистът Евгений Тодоров за възникването на пиесата:

Малцина знаят, че Съединението не беше в формалния календар на Централен комитет на Българска комунистическа партия до 1975 година, може би поради антируския детайл. Тогава за пръв път след честванията през 1920-те години се означи в Пловдив, а публично се трансформира в празник през 1985 година, за стогодишнината. Но празник с неработен ден стана едвам през 1990-те. Всъщност във връзка на този празник драматургът на Пловдивския спектакъл тогава - Кремена Бабачева ми предложи да напиша пиеса, а аз към този момент бях работил по тематиката, тъй като филм за Съединението беше една от първите ми съществени задания като млад публицист в Пловдивския ефирен център.

Поне 6 месеца се рових в архивите на отдел „ Краезнание “ на Народна библиотека „ Иван Вазов “ в Пловдив, там тематиката е проследена през годините и сбирката е богата. Открих доста изявленията с участниците в Съединението, правени в първите години след него, свидетелства, публикации. Всъщност 90% от текста в пиесата са изцяло достоверни изявления на личностите, които са в основата на героите. След като в театъра взеха решение, че не е задоволително юбилейна, пиесата си остана в чекмеджето до 2005 година, когато отново във връзка празник, взехме решение да я сложим в малкия екран, която управлявам. Оказа се дело национално, най-хубавите артисти на Пловдивския спектакъл играха с голямо ентусиазъм, справихме се съвсем без пари. Участват Георги Василев, Стоян Миндов, Стефан Попов и Панайот Добрев.

Пиесата слага много щекотливи въпроси, какво не знаем през днешния ден за това събитие?

Евгений Тодоров: Казано по днешному, участниците в Съединението са една „ сглобка “. Всички са били за Съединението, само че не са съумели да се провеждат. Може би Захарий Стоянов е бил този, който е съумял да ги провежда, та то да се случи по познатия метод. От едната страна е народът, от другата - армията, наричана тогава милиция. Кой прави Съединението? Този спор е бил изключително настоящ през 20-те години на ХХ век, след това е смълчан. Но той е сериозен, тъй като Захарий Стоянов споделя: „ Това е дело на априлските въстаници, на народа “, до момента в който Данаил Николаев споделя: „ Ами аз направих Съединението, събрах ротата и го огласих “. Този спор - кой да бъде напред - народът или войската, се е водил доста съществено в последните дни преди Съединението.

Логистиката на „ сглобката “ не се е възнамерявала в манастир или в кръчми, а край Дермен дере /днешния Първенец/ край реката. Седели са на поляната, рязали са карпуз по арнаутски и са обсъждали дали да бъде въстание или прелом. В последна сметка са решили народът да бъде като масовка за пред Великите сили, а действително да го извърши армията. Впрочем изцяло несправедливо най-забравен е може би индивидът с най- огромен принос - ген. Данаил Николаев.

Има една носталгия към седемгодишното столично минало на Пловдив, тя и през днешния ден се усеща. Тогава усещала ли се е?

Евгений Тодоров: В пиесата тази носталгия показва в монолога си артистът Георги Василев, първообраз на чийто облик е Недко Каблешков. Той споделя: „ Ако не беше Съединението, Пловдив щеше да бъде най- цветущият град на Балканите “. Това е напълно достоверно негово изявление. Истина е, както е истина и другото, което твърди в пиесата - тотално са ограбили от София формиращия се локален музей. Безценни находки, тракийската колесница…всичко отпътува за там.

Докато пишех „ Книга за Нери “, попаднах на нейна находка, която не ми беше позната до тогава. Нери прави преди години трисериен филм за Източна Румелия и в изследването за него е разкрила, че малко преди Съединението пловдивските управляващи са наели най-големите италиански архитекти, с цел да създадат от Пловдив супермодерен град. Точно тогава, обаче, става Съединението и те питат: „ Какво да вършим? “. Казват им: „ Отивайте в София “.

А дали в действителност Пловдив щеше да стане най-цветущият град?

Евгений Тодоров: Наистина щеше да стане популярен град, само че дали имаме потребност от популярен град? Жалкото е, че след Съединението Пловдив в действителност запада цели десетилетия. Това не обичаме да си го спомняме, само че той става една доста неприятна провинция, макар че има своята интелигенция. Но спрямо това, което е бил през седемте си столични години - 30 периодически издания излизат тук, книги се печатат, спектакъл, концерти…всичко изчезва.

В пиесата върви и тази безконечна тематика за политическата мимикрия, хамелеонството, използвачеството…

Евгений Тодоров: За страдание, бурното развиване на Пловдив като столица на Източна Румелия, може би и прибързано, ражда явлението, което през днешния ден назоваваме „ шуробаджанащина “. Оригиналният израз, прочее, е на Захарий Стоянов и гласи: “зетьошуробаджанакизъм “.

Това ли е в действителност единственото събитие в историята, което сами сме си създали?

Евгений Тодоров: Звучи доста красиво. Голяма част от участниците в него са мислели, че се изправят против целия свят и на инат ще го създадат. Но в това време е имало предварителна дипломатическа активност. Това, че Батенберг сякаш научил и рекъл „ Ами аз ще си вървя “, не е точната истина, тъй като през лятото той отива на кралска женитба в Лондон, употребява случая и води диалози и в Лондон, и във Виена.

В Лондон не знам с кого е водил договаряния, само че е предизвестил, че може да стане Съединение, англичаните му споделят: “Стига да е против ползите на Русия “. И това, което малко се знае, че незабавно след Съединението Англия праща флот в Солунското пристанище. Ако стане нещо – да вземем за пример в случай че турците влязат или руснаците. А англичаните са били на наша страна. И това, несъмнено, се криеше дълги години.