Калин Терзийски: Всеобщата празнична самота
Събуждам се и разтварям лошотия дребен преносим компютър, обичния ми дребен преносим компютър, моя обособен, различен кулоар към света, по който отивам в свят, друг от света на ръбатите предмети. В света, в който се влиза през дупката на преносимия компютър, има и Нютон с перука и куп загадъчни истории в живота, и хубави девойки, снимали се със смарт телефоните си в смешни пози, и географски карти на средновековна Европа с всичките му там кумани и тевтонски ордени, има картини на Одилон Рьодон, има и другари, които не познаваш, има и фенове от Република Южна Африка, и безвъзмездни книги на Платон и Марк Аврелий.
В тоя свят има всичко и Самотата е запратена в ъгъла и там скимти жално.
Не ни ли е мъчително за самотата?
След като съм си пописал десетина минути с красивото момиче с анорексия от Торонто, което ме познава кой знае от кое място, само че към този момент ме познава от...Боже, станали са несъмнено пет години!...след като съм дал отговор пътем на момичето със синдром на Даун, което написа учудващо бързо, написа постоянно едно и също „ пиши ми-искам да си чатим-пишими-искам да си пишем, чати ми сега-какво хапна днес-защо не ми пишиш...аз те обичам ”, откакто отхвърлям десетина стереотипни електронни картички с Весела Коледа и честита Нова година, откакто одобрявам за към три секунди публикация за арбитър от Съединени американски щати (но от старите Съединени американски щати, от 30-те години), който в дело против една бедна жена, откраднала самун, въпреки всичко я осъдил на санкция от 10 $, тъй като законът би трябвало да тържествува, само че осъдил и на санкция от 1 $ и всеки от присъстващите в залата, в това число ищеца и себе си, поради това, че са разрешили да живеят в град, където на старите дами се постанова да крадат...след като съм дал отговор на писмо на обожател от Кейптаун, който ме познава с помощта на различен обожател, който не познавам (но си давам сметка, че одобрявам, тъй като - каквото и да си приказваме – харесваме инстинктивно тия, които ни харесват), откакто съм прочел по какъв начин тъкмо се написа името на Одилон Рьодон, тоя прелестен художник, отключил западното изкуство за съновиденията...
Аз въпреки всичко излизам.
От омагьосания свят на Мрежата би трябвало да се излиза! – споделям си. И излизам.
Все по-мъчително става! – споделям си и си давам сметка, като човек доста добре познаващ зависимостите от всевъзможен темперамент, че в действителност – стоенето в тоя сладостен и привлекателен свят на ярки и дребни облици и подръчни страсти – наподобява на зависимостта от подсладено алено вино с интензивен градус...проклетото подсладено алено вино с интензивен градус, което е пратило в отвъдния свят не какъв да е, а благия Джак Керуак.
Дали мен пък няма да ме прати в отвъдното зависимостта от потапянето в тоя сладостен и леплив, привлекателен сироп от наслаждения в Мрежата?
Давам си сметка, че излизането от света на Мрежата провокира много неприятни преживявания. Има ли трептене на ръцете? Има. Има ли безпокойствие? Има. Има ли трудно възприятие за липса и апетит за още? Има.
Съвсем типични признаци от абстинентния синдром.
Колко ли хора са харесали моето по този начин автентично приветствие за Коледа? – по този начин се запитвам и през главата ми минава мисълта, за човек, живеещ напълно във виртуалния свят на фейсбук, на Мрежата. Изцяло и постоянно. Без излизане. Там яде, там спи, там умира и там го погребват.
Все отново аз съм човек, излизащ от зависимости с подобен размах, че за това се схваща даже из цялата Мрежа (добре го извъртях, нали?).
И по тази причина излизам из дребния град, който населявам и следя. Тук, популярност Богу, има и хора Навън.
Но младите несъмнено седят Вътре. В Мрежата са. Паякът на отчуждението ги е заловил, виртуалният паяк на телесно-душевното отчуждение ги е оплел. Те седят един против различен, без да са един с различен.
Всеки е забил глава в дребния си екран и нещо боцка и търка с пръст. Маже - това е глаголът.
Давам си сметка за момент, че психомоторният еквивалент на тоя нравствен живот (който може и да е много натоварен, въпреки и някак „ дребен ”) е едно три-пет милиметрово помръдване на един от пръстите на дясната ръка. Веднага се сещам за слузестите хора-месо, сложени в стъклени контейнери в кошмара на братя Уашовски – Матрицата. Никакво мърдане.
Няма мърдане! – по този начин си споделям и се дръзвам вътрешно, само че доста горчив е моят смях.
Няма за какво да мърдаме към този момент, задоволително е да поръчаме пица по телефона и да погледнем към тв приемника, той ще се включи самичък.
Преди – споделям си – хората са правили големи придвижвания, стигали са до полюсите и до центровете на страшните джунгли, и са съчетавали тия големи придвижвания на телата си с едно умерено и някак достолепно количество душевни прекарвания. Една шепичка душевни прекарвания, само че скъпи като диаманти, извадени из кимберлитова тръба (където налягането е хиляди атмосфери!).
Сега – споделям си – не помръдваме, а претърпяваме какви ли не премеждия и какви ли не грамадни възторзи! Помръдвайки пръста си на три милиметра, ние пишем (даже и не пишем, а кликваме): „ Обичам те ужасно доста, искам ти превъзходна Коледа, ужасно съм благополучен, че те има, велико е, че ми пишеш, сърцето ми ще се пръсне от наслада, че си там! ”. Странно. Чувствена вакханалия в чаша килобайти.
Каква в действителност величествена...хм, диспропорционалност сред изцяло неподвижното, мързеливо, отчуждено от всяка наслада и тъга тяло и една свръхактивна, превъзбудена душа (но дали в действителност?), която се пъне и насилва да усеща колосални усеща.
Вървя въпреки всичко по същинските улици и виждам, че възрастните дами са се събрали по кафенетата. А тук там и възрастни мъже. Но мъжете в България умират много по-млади, по тази причина те са и по-малко. Да-а, старите са бъдещето на света! Път на старостта! – хиля се мислено, спомняйки си тъповатите лозунги от социализма като „ Път на младостта ” и „ Младите са бъдещето на света! ”.
Старите, помнещите времената, в които писмата се пишеха на ръка и се пращаха по селата и паланките с ръмжащи и катерещи се по завоите грамадни камиони, старите, помнещи напъните на телата и близостите на телата, и насладите на телата, и подвизите на телата – те се събират и гонят Самотата по остарелия, същински метод.
Един до различен, няма никакви смарт телефони, няма никакво чатене, няма никакви коледни картички от 26 мегабайта.
Пие се кафенце, а там – я гледай какви са пъргави! – към този момент си наливат и нещо от тъмна бутилчица!
Светъл празничен ден е и старите знаят, че е редно и хубаво де се пийне от сутринта, с цел да мине денят леко и приятно-замаяно. Старите знаят всякакви предписания за живеене. С канела и карамфил. Старите не са самотни. Макар че и те са самотни, сигурно, като се приберат в домовете си и се загледат в фотосите на умрелите.
Но тия млади...
Пак влизам в Мрежата, празници са, получавам незабавно известия – пет, седем, 10...
Честито – от Англия, от Съединени американски щати (където към този момент няма арбитър, който да глобява самодоволните в интерес на бедните) – пишат ми – Честит празник – пишат ми от Швеция и от Япония, момиченцето със синдром на Даун, по неговия си стандартен, непосилен метод продължава „ чати ми, желая да си пишим ”, само че аз се пробвам да го възпитавам, да не му разрешавам да се привързва по този начин, да привиква, тъй като след това, когато няма да имам опция (примерно – когато умра), ще му бъде тежко без моето писане и без моята компания...
Само самообладанието и търпението, умереността – споделям си - те могат да ни спасят.
А тоя сладостен сироп на това постоянно, безпроблемно, едномилиметрово другарство без капчица изпитание, това другарство, учредено на непрекъсната приятност, това електронно самозадоволяване, това мързеливо изразходване на микроскопични страсти и леки усеща, придобивани с леки кликвания – то е сладкото алено вино с интензивен градус на нашето неистинско настояще.
И зависимостта, и тъгата са ни готови. Като подарък за мътното бъдеще.
Трябва да се излиза на открито и да се върви. В директния и в преносния смисъл. Така си споделям и излизам на открито.
Трябва да се върви до полюса, а не да се чати с хора, които също си мечтаят да отидат до полюса, само че не биха си мръднали пръста повече в сравнение с е належащо за едно кликване.
Празниците на края на годината са тъжно време – споделям си. Някои хора нямат пари за ток, нямат нацепени дърва, а други им оказват помощ, помръдвайки пръста на дясната си ръка към три милиметра, изпращайки есемес. Празничен есемес. Благотворителен есемес. Спасителен есемес. Бог ни избавя посредством есемес. Пръстът Божи се мръдва три милиметра и ни избавя с есемес. Става ли по този начин?
Няма ли кой да нацепи същинските дърва на нашата усърдна взаимопомощ?
Самотата се лекува посредством влизане – клик, клик, клик – в пъстро-калейдоскопичния свят на опиянението. Там, където кипи, усеща се, бръмчи, клюкарства се, целият свят е кошер, от Лос Анджелис до Владивосток се пращат картички и песни за привет, усмихнати пиктограми и смеещи се шаблонизирани личица. Икони на страстите, просто тройно предписание на желанията и семиотика на насладата. Цък – щастлив съм. Цък-цък – уединен съм.
Целият свят живее пред очите ни в подскачащи радостни празнични емотикони и атачмънти.
Ще прикача целия свят на атачмънт и ще го изпратя на обичаните си хора – споделям си – само че дали няма да е прекомерно тежък тоя атачмънт?
А телата ни си стоят самотни. Все още – доколкото виждам – не сме в стъклени саркофази като в Матрицата.
Старите – те да са живи! Че си наливат от – я ги гледай ти – наливат си напряко от буркан някаква тъмна, страшна течност! Та това е сладко вино, мощно вино от буркан!
Празници са и телата имат потребност от същинско, действително неспокойствие, което ще се съобщи и на душите. Но дали към момента разграничаваме действително от нереално?
Иначе и без друго светът е една безкрайна самотност.
Излезте на открито!
В тоя свят има всичко и Самотата е запратена в ъгъла и там скимти жално.
Не ни ли е мъчително за самотата?
След като съм си пописал десетина минути с красивото момиче с анорексия от Торонто, което ме познава кой знае от кое място, само че към този момент ме познава от...Боже, станали са несъмнено пет години!...след като съм дал отговор пътем на момичето със синдром на Даун, което написа учудващо бързо, написа постоянно едно и също „ пиши ми-искам да си чатим-пишими-искам да си пишем, чати ми сега-какво хапна днес-защо не ми пишиш...аз те обичам ”, откакто отхвърлям десетина стереотипни електронни картички с Весела Коледа и честита Нова година, откакто одобрявам за към три секунди публикация за арбитър от Съединени американски щати (но от старите Съединени американски щати, от 30-те години), който в дело против една бедна жена, откраднала самун, въпреки всичко я осъдил на санкция от 10 $, тъй като законът би трябвало да тържествува, само че осъдил и на санкция от 1 $ и всеки от присъстващите в залата, в това число ищеца и себе си, поради това, че са разрешили да живеят в град, където на старите дами се постанова да крадат...след като съм дал отговор на писмо на обожател от Кейптаун, който ме познава с помощта на различен обожател, който не познавам (но си давам сметка, че одобрявам, тъй като - каквото и да си приказваме – харесваме инстинктивно тия, които ни харесват), откакто съм прочел по какъв начин тъкмо се написа името на Одилон Рьодон, тоя прелестен художник, отключил западното изкуство за съновиденията...
Аз въпреки всичко излизам.
От омагьосания свят на Мрежата би трябвало да се излиза! – споделям си. И излизам.
Все по-мъчително става! – споделям си и си давам сметка, като човек доста добре познаващ зависимостите от всевъзможен темперамент, че в действителност – стоенето в тоя сладостен и привлекателен свят на ярки и дребни облици и подръчни страсти – наподобява на зависимостта от подсладено алено вино с интензивен градус...проклетото подсладено алено вино с интензивен градус, което е пратило в отвъдния свят не какъв да е, а благия Джак Керуак.
Дали мен пък няма да ме прати в отвъдното зависимостта от потапянето в тоя сладостен и леплив, привлекателен сироп от наслаждения в Мрежата?
Давам си сметка, че излизането от света на Мрежата провокира много неприятни преживявания. Има ли трептене на ръцете? Има. Има ли безпокойствие? Има. Има ли трудно възприятие за липса и апетит за още? Има.
Съвсем типични признаци от абстинентния синдром.
Колко ли хора са харесали моето по този начин автентично приветствие за Коледа? – по този начин се запитвам и през главата ми минава мисълта, за човек, живеещ напълно във виртуалния свят на фейсбук, на Мрежата. Изцяло и постоянно. Без излизане. Там яде, там спи, там умира и там го погребват.
Все отново аз съм човек, излизащ от зависимости с подобен размах, че за това се схваща даже из цялата Мрежа (добре го извъртях, нали?).
И по тази причина излизам из дребния град, който населявам и следя. Тук, популярност Богу, има и хора Навън.
Но младите несъмнено седят Вътре. В Мрежата са. Паякът на отчуждението ги е заловил, виртуалният паяк на телесно-душевното отчуждение ги е оплел. Те седят един против различен, без да са един с различен.
Всеки е забил глава в дребния си екран и нещо боцка и търка с пръст. Маже - това е глаголът.
Давам си сметка за момент, че психомоторният еквивалент на тоя нравствен живот (който може и да е много натоварен, въпреки и някак „ дребен ”) е едно три-пет милиметрово помръдване на един от пръстите на дясната ръка. Веднага се сещам за слузестите хора-месо, сложени в стъклени контейнери в кошмара на братя Уашовски – Матрицата. Никакво мърдане.
Няма мърдане! – по този начин си споделям и се дръзвам вътрешно, само че доста горчив е моят смях.
Няма за какво да мърдаме към този момент, задоволително е да поръчаме пица по телефона и да погледнем към тв приемника, той ще се включи самичък.
Преди – споделям си – хората са правили големи придвижвания, стигали са до полюсите и до центровете на страшните джунгли, и са съчетавали тия големи придвижвания на телата си с едно умерено и някак достолепно количество душевни прекарвания. Една шепичка душевни прекарвания, само че скъпи като диаманти, извадени из кимберлитова тръба (където налягането е хиляди атмосфери!).
Сега – споделям си – не помръдваме, а претърпяваме какви ли не премеждия и какви ли не грамадни възторзи! Помръдвайки пръста си на три милиметра, ние пишем (даже и не пишем, а кликваме): „ Обичам те ужасно доста, искам ти превъзходна Коледа, ужасно съм благополучен, че те има, велико е, че ми пишеш, сърцето ми ще се пръсне от наслада, че си там! ”. Странно. Чувствена вакханалия в чаша килобайти.
Каква в действителност величествена...хм, диспропорционалност сред изцяло неподвижното, мързеливо, отчуждено от всяка наслада и тъга тяло и една свръхактивна, превъзбудена душа (но дали в действителност?), която се пъне и насилва да усеща колосални усеща.
Вървя въпреки всичко по същинските улици и виждам, че възрастните дами са се събрали по кафенетата. А тук там и възрастни мъже. Но мъжете в България умират много по-млади, по тази причина те са и по-малко. Да-а, старите са бъдещето на света! Път на старостта! – хиля се мислено, спомняйки си тъповатите лозунги от социализма като „ Път на младостта ” и „ Младите са бъдещето на света! ”.
Старите, помнещите времената, в които писмата се пишеха на ръка и се пращаха по селата и паланките с ръмжащи и катерещи се по завоите грамадни камиони, старите, помнещи напъните на телата и близостите на телата, и насладите на телата, и подвизите на телата – те се събират и гонят Самотата по остарелия, същински метод.
Един до различен, няма никакви смарт телефони, няма никакво чатене, няма никакви коледни картички от 26 мегабайта.
Пие се кафенце, а там – я гледай какви са пъргави! – към този момент си наливат и нещо от тъмна бутилчица!
Светъл празничен ден е и старите знаят, че е редно и хубаво де се пийне от сутринта, с цел да мине денят леко и приятно-замаяно. Старите знаят всякакви предписания за живеене. С канела и карамфил. Старите не са самотни. Макар че и те са самотни, сигурно, като се приберат в домовете си и се загледат в фотосите на умрелите.
Но тия млади...
Пак влизам в Мрежата, празници са, получавам незабавно известия – пет, седем, 10...
Честито – от Англия, от Съединени американски щати (където към този момент няма арбитър, който да глобява самодоволните в интерес на бедните) – пишат ми – Честит празник – пишат ми от Швеция и от Япония, момиченцето със синдром на Даун, по неговия си стандартен, непосилен метод продължава „ чати ми, желая да си пишим ”, само че аз се пробвам да го възпитавам, да не му разрешавам да се привързва по този начин, да привиква, тъй като след това, когато няма да имам опция (примерно – когато умра), ще му бъде тежко без моето писане и без моята компания...
Само самообладанието и търпението, умереността – споделям си - те могат да ни спасят.
А тоя сладостен сироп на това постоянно, безпроблемно, едномилиметрово другарство без капчица изпитание, това другарство, учредено на непрекъсната приятност, това електронно самозадоволяване, това мързеливо изразходване на микроскопични страсти и леки усеща, придобивани с леки кликвания – то е сладкото алено вино с интензивен градус на нашето неистинско настояще.
И зависимостта, и тъгата са ни готови. Като подарък за мътното бъдеще.
Трябва да се излиза на открито и да се върви. В директния и в преносния смисъл. Така си споделям и излизам на открито.
Трябва да се върви до полюса, а не да се чати с хора, които също си мечтаят да отидат до полюса, само че не биха си мръднали пръста повече в сравнение с е належащо за едно кликване.
Празниците на края на годината са тъжно време – споделям си. Някои хора нямат пари за ток, нямат нацепени дърва, а други им оказват помощ, помръдвайки пръста на дясната си ръка към три милиметра, изпращайки есемес. Празничен есемес. Благотворителен есемес. Спасителен есемес. Бог ни избавя посредством есемес. Пръстът Божи се мръдва три милиметра и ни избавя с есемес. Става ли по този начин?
Няма ли кой да нацепи същинските дърва на нашата усърдна взаимопомощ?
Самотата се лекува посредством влизане – клик, клик, клик – в пъстро-калейдоскопичния свят на опиянението. Там, където кипи, усеща се, бръмчи, клюкарства се, целият свят е кошер, от Лос Анджелис до Владивосток се пращат картички и песни за привет, усмихнати пиктограми и смеещи се шаблонизирани личица. Икони на страстите, просто тройно предписание на желанията и семиотика на насладата. Цък – щастлив съм. Цък-цък – уединен съм.
Целият свят живее пред очите ни в подскачащи радостни празнични емотикони и атачмънти.
Ще прикача целия свят на атачмънт и ще го изпратя на обичаните си хора – споделям си – само че дали няма да е прекомерно тежък тоя атачмънт?
А телата ни си стоят самотни. Все още – доколкото виждам – не сме в стъклени саркофази като в Матрицата.
Старите – те да са живи! Че си наливат от – я ги гледай ти – наливат си напряко от буркан някаква тъмна, страшна течност! Та това е сладко вино, мощно вино от буркан!
Празници са и телата имат потребност от същинско, действително неспокойствие, което ще се съобщи и на душите. Но дали към момента разграничаваме действително от нереално?
Иначе и без друго светът е една безкрайна самотност.
Излезте на открито!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ