Събота е – ден, който за мен не носи смисъла

Събота е – ден, който за мен не носи смисъла на започващия уикенд, а си е един ден на насъбрана умора; скучен ден.

Какво тривиално начало! Как можах да произведа такова претенциозно факсимиле, си мисля. И се чудя по какъв начин да върна адреналина във вените си, с цел да почна да пиша смислено. Аз не съм от пишещите хора, които разполагат с огромни, полупразни стаи, в които кънти мощна уредба – знаете ги, уредби с толкоз акуратен тон, че паркетът рибя кост би се пренаредил до напълно слягане. Такива писатели държат да слушат джаз, до момента в който пишат. Или по-точно – до момента в който търсят синоними на някой изхабен глагол.

Аз нуждая се просто от тишина. Тишина, в която да слушам слабото си дишане. Тишина на мира и вдъхновението. А тук няма такава, не. Тишината в софийския квартал е като че ли неразрешена с разпоредба на общината, която задължава хората да стържат с тенджери, да нервират лаещите си кучета и да разревават бедните играещи дечица в близост.

Тишината носи замайване. Както и лекото пиво.

Стегни се, младо момиче си – един боботещ глас в мен натъртва. Как може да приказваш за отмалялост и да настояваш за тая пуста тишина! Нима не е задоволително, че животът е пред теб и постоянно можеш… хм… и постоянно можеш да станеш чистачка в Норвегия?! Нима не ти стига, че ползваш мобилен интернет от смарт телефона си и че имаш дупки на дънките си – гласът продължава да ме гълчи.

А моята усмивка се стели дружно с облаците и богатство нашепва: “Не, не ми стига. Моето неодобрение предизвика развиване – на чувствата ми и на цялото проклето общество. ” И с финес се завъртам на пети.

Та, събота е. Някак човек – когато не му е удобно – не помни за очаквания и фантазии, и се изпълва с обезверение. В случая, до момента в който очаквам своята другарка, съзнанието ми стартира да ражда картини, в които в действителност ставам чистачка в Норвегия и стигам до обстановки на пердах с мургавите си колежки от български генезис. Представете си го – аз очаквам под палещото слънце на спирката, в главата ми отекват батални подиуми, подбудени от спор поради някоя метла, а някъде някой привиква референдум по витално значими въпроси. В такива моменти бих му се изсмяла.

Но тя идва, качваме се в рейса и всичко е наред, макар че в никакъв случай до момента не сме го правили – да се возим тъкмо в този рейс. Може би това ѝ е хубавото на младостта – младежът е задоволително самоуверен, с цел да предприеме някое чисто ново деяние. И по този начин: рейс №1 до Панчарево.

В момента, в който слизаме на спирката до минералната баня на Панчарево, една божествена студенина ни залива и ние се усмихваме откровено и с лекост. Известно време се въртим без посока, само че скоро намираме хората, които търсим и те ни споделят: „ Не, по-добре недейте да пиете бира. Не желаеме да подмамваме нашия екипаж към пиянство на алкохол. “

И в този момент да кажа – тук става въпрос за една прелестна двойка. Дидчето и Фил, който е капитан на лодка в езерото Панчарево, са домакини на едно забавно събитие, наречено Сетивна разходка с лодка. Екипажът се състои от няколко незрящи души, които – за моя наслада – са сякаш оперирани от злоба; те са усмихнати и благи, и не те карат да се чувстваш отговорен, че са в неравностойно състояние.

Благородната идея на Диана и Филип е подпомагана от план към министерството на труда и обществената политика, само че те разчитат в огромна степен и на доходи от разходките с лодката. Жалко е, че такива начинания се вършат толкоз рядко, а когато те въпреки всичко се случват, то е с цената на минимални заплати и сцепване на стотинката на две.

И евентуално очаквате идващите редове да са изпълнени с „ никой не мисли за незрящите “, „ доста е мъчно “ и „ общественото предприемачество е обречено на неуспех “. Но не. Аз ще довърша описа си за един прелестен ден измежду чудесни хора и доста приятна хладина.

А той – разказът – продължава с качването ни на лодката – ведно с екипажа, с който топло се ръкуваме за добре пристигнали. Сред тях са дребният Митко, Патрик и Тошко. Те са подготвени да вършат възли с въжето, да гребат и да се забавляват наедно с гостите на лодката. Аз и моята другарка нахлузваме избавителните жилетки и се оставяме да завържат очите ни с превръзка – с цел да съпреживеем метода, по който незрящите контактуват със света.

Ето го чудото – в един момент ти си беззащитен, също колкото и спътникът ти, който може би в никакъв случай не е виждал слънцето и в никакъв случай не се е вглеждал в залеза. Ти помниш образа на кея, а той има някаква визия за него, само че и двамата не знаете дали е наоколо и дали е запустял. Ти си еднакъв с него и по никакъв метод не го превъзхождаш – а и в последна сметка това не е съревнование, нали?

Отпускам се и оставям водата да ме омагьоса с миризмите си и с поклащането на лодката, което провокира. Някъде откъм гърба долита звукът на перкусиите, като не виждам кой свири и на какво тъкмо. Всички млъкват, единствено аз вземам решение – неизвестно за какво – да бърборя на британски. От време на време споделям нещо от сорта на: „ Сигурна съм, че Филип е зад мен! “

Но той в действителност е начело. И в този чудноват миг съзнавам, че без зрението си аз съм изгубена. Без очите ушите не се оправят добре и греша посоките, от които идват звуците. А те са доста – ту нещо като крякане на жаба, ту нещо като вик на хищна птица… И в този момент аз разбирам.

Разбирам най-малко част от болката на тези хора, които не могат да разчитат на зрението си. Мисля, че ненапълно разбирам какво е да нямаш ориентир в пространството. Да не проумяваш разликите сред горе и долу, сред напред и обратно. Да си съвсем беззащитен пред динамичността на града.

И съчувствам на тези хора. За момент претърпявам част от бремето им. И инстинктивно хващайки ръката на най-близо седящия до мен човек, аз неистово желая да махна превръзката от очите си и да прегърна незрящите Митко, който не вижда още от ранна детска възраст, Патрик, който би трябвало да се грижи за дребната си щерка и Тодор, който има дегеративно заболяване на макулата и се надява да реализира другояче съвсем недостъпната интервенция в Турция.

Междувременно край нашата лодка минава, откакто смъквам лентата, и рафтинг лодка – с енергични и стегнати плаващи, които като се изключи че гребат – освен това в цялостен синхрон – само че и вършат коремни преси вътре в лодката. Съвсем съществено! Нашите другари от екипажа не съумяха да видят това. Но те не стопираха да се майтапят и да се радват.

На ето тези простички неща би трябвало да се радваме – ухилен глас, радостна шум, щастлива топлина.

А когато помогнахме на Митко да прескочи дупката в кея, мисля, че тъкмо тогава усетих живота в нежното му момчешко тяло. И това е живот като никой различен. Със сигурност никой различен не би се радвал толкоз на опората на моето рамо, въпреки и запазвайки мъжко наличие на духа.

Заради което съм щастлива и аз. И ми се ще повече крепящи рамена да си подаваме и повече положителни думи да си споделяме. И в тъмното да свети свещ за всекиму.