Удсток 50 години по-късно: Един паметен концерт на Евгений Дайнов и приятели
С цветни лентички на челата и доста приповдигнат дух феновете на рока от 60-те попиха наелектризиращите акомпанименти на музикантите от групите Магистри, The Band, Делта Рустърс и други Развълнувани крясъци и еуфорични възгласи, радостно пърпорене и припяване в такт – в резюме, Удсток се завърна.
Макар и в Нов българския университет. Макар и за малко.
Водещите рок реализатори бяха обединени под надпис „ 1969: Между труфя и свободата “ и приютени в театралната зала на Нов български университет. Концертът се състоя на 22 май. Петдесет години след края на най-големия рок фестивал, дал плът на хипи културата по това време, родни музиканти като проф. Евгений Дайнов, Христо Намлиев и още доста други въплътиха в тонове концепцията за свободата.
Какво е свободата обаче? Дали тя не е това зрънце човещина, което кара – или е по-добре да кажа „ карало “ – хората да се заслушат в ария, да разменят усмивка, да подадат ръка? Дали свободата не е онази чиста обич, която в тези времена е давала претекст на хората да се събират и да прекарват по цели три дни дружно, слушайки музика? Нима свободата не е избор, освен това изборът да си Човек?
Видях в очите на хората от публиката наслада. Те съпреживяваха музиката и с откровено удивление награждаваха музикантите с радостни вопли и сияйни усмивки. В този час те бяха точно Човеци. Но дали единствено обръщайки се към миналото…, дали единствено посредством връщането обратно можем да заявим себе си и да се утвърдим като положителни, човечни и щастливи същества?
Защо през днешния ден няма Бийтълс и хипита, които да нощуват под звездите? Защо през днешния ден не съществува мощ, която да ни тласка във вътрешността – към чистата ни същина? Защото през днешния ден се движим сред труфя и свободата: в тази капсула от изгода, незаинтересованост и злоупотреби.
В пространството на труфя, знаем, има подчиненост и зависимост, има незаконно мислене, има куха угриженост и правила, които мощно лимитират свободното мислене. Кич е нетолерантността към другия, към по-слабия. Кич е омразата, с която наказваме другия – безпаричен, болен или трагичен. Кичът е болест.
И точно това би трябвало да излекуваме – да превърнем тази пътека сред труфя и несвободата в самоуверен ентусиазъм към чистата независимост. Мехлем за раните ни – като ранено общество – ни дадоха прелестните музиканти, които гл. ас. доктор Методи Методиев показа. И защото хуморът е сладко хапче, вечерта не беше лишена и от смях.
Нима първата асоциация, когато чуем фестивал, не ни води към нещо като… Ален мак?! Всъщност не. Правилната пътека на усещанията би трябвало да води към Удсток. Петдесет години по-късно.
„ Обществата минават през радостни и през депресивни положения. В момента обществата – и изключително българското – са в депресивно положение. Ние вършим всичко допустимо, с цел да го изкараме от него и да се върнем към едно шарено и щастливо битуване. Убедени сме, че ще се случи – в последните години има от ден на ден шарени и забавни хора, има и все по-хубава музика. Това са талази и на отрицателната вълна ѝ се вижда краят “, споделя проф. Дайнов във връзка заобикалящия ни през днешния ден кич.
А ние, въпреки и всекидневно отблъсквани от действителни образци за противоположното, сме сигурни, че закостенелият консерватизъм, ксенофобията и агресивното неприемане – като форми на труфя – не са на мода. Всеки, който е чул албума Abbey Road на Beatles, има вяра в това, а ние, които чухме части от него, изсвирени от Евгений Дайнов и другари, още веднъж се убедихме, че светът е пъстър. И му изискуем положителното от себе си.
Дали предсказанието на Кондратиев за петдесетгодишните талази при капитализма, с прилежащите им ликуващи възходи и гнили спадове, е вярна? И в случай че петдесетте години след Удсток са били просто един призрачен сън, то да чакаме ли пируващ напредък на обществото – в културен и стопански аспект?
Една детайлност – Кондратиев е погубен.
А ние… ще убием ли вярата за нещо ново, огромно и ярко, за красиво и топло бъдеще, за необятно отворени очи и дръзки прически – ще разберем, в случай че останем още малко.
Събитието в театъра на Нов български университет не мина и без апетитни литературни хапки. Прочутият артист и другар на изпълнителите – Ицко Финци – прочете от видео стената фрагменти от известни творби на Рей Бредбъри и Кърт Вонегът. Текстовете, вдъхновяващо показани от огромния актьор, придадоха спомагателна атмосфера на вечерта, до момента в който Удсток-декорите в залата поддържаха равнището на артистична висота. Сценографията бе дело на студенти и преподаватели от Департамент „ Изящни изкуства “ под управлението на ас. доктор Христина Дякова. „ Целият екип, който построи сцената, приготви техниката и разписа програмата, се състои от отдадени и доста добре готови експерти “, удостовери Антон, начинаещ стажант в организацията.
Истории от мракобесните години, в които Съединени американски щати са окупирани от олигархията, само че когато се раждат велики музикални герои, сюжети с кокаинови въглавнички в багажа, най-славното парче на Сантана и още доста завладяващо наличие получихме от проф. Евгений Дайнов и останалите музиканти. Да дадеш всичко от себе си и да изпълниш себе си и останалите – това ни споделиха те със мощното си театрално наличие.
Още една изненада беше присъединяване на The Band, които извършиха парчето ‘The Night They Drove Old Dixie Down’ във версията на Johnny Cash. Явор Намлиев – пианист и наследник на Христо Намлиев – взе участие в осъществяването с дайре – инструмент, за който се хваща за пръв път. Той показа, че хипи културата и Удсток музиката го вълнуват от дълго време и че желае да се впусне в това поле. Това е фантазия и на китариста на групата, който избра да резервира в името си в анонимност.
Ако и след този концерт не върнем вярата, мисля, че тя ще изгори на вятъра – сред цензурата и грозния делник. Има за какво да се палим – всеки звук, всяка дума, всяко цветно парче – всичко това ще донесе новото.
Макар и в Нов българския университет. Макар и за малко.
Водещите рок реализатори бяха обединени под надпис „ 1969: Между труфя и свободата “ и приютени в театралната зала на Нов български университет. Концертът се състоя на 22 май. Петдесет години след края на най-големия рок фестивал, дал плът на хипи културата по това време, родни музиканти като проф. Евгений Дайнов, Христо Намлиев и още доста други въплътиха в тонове концепцията за свободата.
Какво е свободата обаче? Дали тя не е това зрънце човещина, което кара – или е по-добре да кажа „ карало “ – хората да се заслушат в ария, да разменят усмивка, да подадат ръка? Дали свободата не е онази чиста обич, която в тези времена е давала претекст на хората да се събират и да прекарват по цели три дни дружно, слушайки музика? Нима свободата не е избор, освен това изборът да си Човек?
Видях в очите на хората от публиката наслада. Те съпреживяваха музиката и с откровено удивление награждаваха музикантите с радостни вопли и сияйни усмивки. В този час те бяха точно Човеци. Но дали единствено обръщайки се към миналото…, дали единствено посредством връщането обратно можем да заявим себе си и да се утвърдим като положителни, човечни и щастливи същества?
Защо през днешния ден няма Бийтълс и хипита, които да нощуват под звездите? Защо през днешния ден не съществува мощ, която да ни тласка във вътрешността – към чистата ни същина? Защото през днешния ден се движим сред труфя и свободата: в тази капсула от изгода, незаинтересованост и злоупотреби.
В пространството на труфя, знаем, има подчиненост и зависимост, има незаконно мислене, има куха угриженост и правила, които мощно лимитират свободното мислене. Кич е нетолерантността към другия, към по-слабия. Кич е омразата, с която наказваме другия – безпаричен, болен или трагичен. Кичът е болест.
И точно това би трябвало да излекуваме – да превърнем тази пътека сред труфя и несвободата в самоуверен ентусиазъм към чистата независимост. Мехлем за раните ни – като ранено общество – ни дадоха прелестните музиканти, които гл. ас. доктор Методи Методиев показа. И защото хуморът е сладко хапче, вечерта не беше лишена и от смях.
Нима първата асоциация, когато чуем фестивал, не ни води към нещо като… Ален мак?! Всъщност не. Правилната пътека на усещанията би трябвало да води към Удсток. Петдесет години по-късно.
„ Обществата минават през радостни и през депресивни положения. В момента обществата – и изключително българското – са в депресивно положение. Ние вършим всичко допустимо, с цел да го изкараме от него и да се върнем към едно шарено и щастливо битуване. Убедени сме, че ще се случи – в последните години има от ден на ден шарени и забавни хора, има и все по-хубава музика. Това са талази и на отрицателната вълна ѝ се вижда краят “, споделя проф. Дайнов във връзка заобикалящия ни през днешния ден кич.
А ние, въпреки и всекидневно отблъсквани от действителни образци за противоположното, сме сигурни, че закостенелият консерватизъм, ксенофобията и агресивното неприемане – като форми на труфя – не са на мода. Всеки, който е чул албума Abbey Road на Beatles, има вяра в това, а ние, които чухме части от него, изсвирени от Евгений Дайнов и другари, още веднъж се убедихме, че светът е пъстър. И му изискуем положителното от себе си.
Дали предсказанието на Кондратиев за петдесетгодишните талази при капитализма, с прилежащите им ликуващи възходи и гнили спадове, е вярна? И в случай че петдесетте години след Удсток са били просто един призрачен сън, то да чакаме ли пируващ напредък на обществото – в културен и стопански аспект?
Една детайлност – Кондратиев е погубен.
А ние… ще убием ли вярата за нещо ново, огромно и ярко, за красиво и топло бъдеще, за необятно отворени очи и дръзки прически – ще разберем, в случай че останем още малко.
Събитието в театъра на Нов български университет не мина и без апетитни литературни хапки. Прочутият артист и другар на изпълнителите – Ицко Финци – прочете от видео стената фрагменти от известни творби на Рей Бредбъри и Кърт Вонегът. Текстовете, вдъхновяващо показани от огромния актьор, придадоха спомагателна атмосфера на вечерта, до момента в който Удсток-декорите в залата поддържаха равнището на артистична висота. Сценографията бе дело на студенти и преподаватели от Департамент „ Изящни изкуства “ под управлението на ас. доктор Христина Дякова. „ Целият екип, който построи сцената, приготви техниката и разписа програмата, се състои от отдадени и доста добре готови експерти “, удостовери Антон, начинаещ стажант в организацията.
Истории от мракобесните години, в които Съединени американски щати са окупирани от олигархията, само че когато се раждат велики музикални герои, сюжети с кокаинови въглавнички в багажа, най-славното парче на Сантана и още доста завладяващо наличие получихме от проф. Евгений Дайнов и останалите музиканти. Да дадеш всичко от себе си и да изпълниш себе си и останалите – това ни споделиха те със мощното си театрално наличие.
Още една изненада беше присъединяване на The Band, които извършиха парчето ‘The Night They Drove Old Dixie Down’ във версията на Johnny Cash. Явор Намлиев – пианист и наследник на Христо Намлиев – взе участие в осъществяването с дайре – инструмент, за който се хваща за пръв път. Той показа, че хипи културата и Удсток музиката го вълнуват от дълго време и че желае да се впусне в това поле. Това е фантазия и на китариста на групата, който избра да резервира в името си в анонимност.
Ако и след този концерт не върнем вярата, мисля, че тя ще изгори на вятъра – сред цензурата и грозния делник. Има за какво да се палим – всеки звук, всяка дума, всяко цветно парче – всичко това ще донесе новото.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ