Новите български окови: Будителство под ключ
С тържествено полагане на венци, празнични концерти и богата културна стратегия изпратихме Деня на националните будители преди седмица. Нищо че в Пловдив го посрещнахме с шлагерите на Сашо Роман, гърмящи от кварталната бензиностанция. И за какво не - „ Побелях и одъртявам “ в една по-свободна интерпретация си е съвсем „ Древен и безконечен “.
Всеки възпитаник ще ви каже, че свързваме националните будители със устрема към обучение и словесност и ги почитаме на 1 ноември. А на 2 ноември съвсем всеки възпитаник, който живее на село, ще хване автобуса и ще пътува половин час, с цел да стигне до класната си стая. Само през последните 10 години замлъкнаха вечно звънците на над 400 български учебни заведения. Някои от тях с голяма традиция, възпитали не един и двама национални будители. Сега тези духовни средища навяват повече скръбното чувство за Задушница, в сравнение с за празничния 1 ноември. Така е и в село Бъта, ситуирано в сърцето на тогавашния Четвърти революционен. В локалното ОУ " Васил Левски " ни посрещат заключените ученически двери, а зад тях - части стъкла и керемиди, изпотрошени пейки и плевели до кръста. Вместо флаг от фасада се развява раздърпано перде, промушило се през счупения прозорец. ОУ „ Васил Левски “ е едно от стотиците учебни заведения, на които ударихме катинара преди десетилетие.
Предвидено по проект като двуетажно, школото въпреки всичко съумява да получи трети етаж след бурни пререкания сред тогавашния кмет на селото Иван Чалъков и общинската власт. Съображенията на кмета са ясни - учебното заведение има потребност от още един етаж, тъй като би трябвало да има място за всички деца. Защото се работи с мисъл за бъдещето. Така беше, само че бъдещето излезе друго. А селските школа паднаха жертва на демографската рецесия и огромното преселение към градовете и пустата чужбина.
Ако през днешния ден кметът Чалъков можеше да види какво съставлява тогавашната красива постройка, нямаше да повярва, че това се случва в неговата България, възродената след 5 века в окови с напъните на своите будители. Онези, които първо се заеха да строят църкви и учебни заведения и чак тогава потеглиха да бунят народа.
Докато все по-показно през годините отдавахме респект на будителите, забравихме, че в основата на тяхната активност бяха учебните заведения. И тихомълком им сложихме катинарите. Да, през днешния ден пазарът е нашият знак верую. Затваряме всичко, което не печели. Време е обаче да спрем да вадим ножа, когато става дума за учебните заведения и бъдещето на децата ни. В противоположен случай ще би трябвало да вървим пред паметниците на просветителите с молба за амнистия, а не с венци и цветя. А дружно с будителите да си спомним и за старите пустеещи школа. Въпросът е дали да го вършим на 1 ноември, или на Задушница, когато почитаме мъртвите.
Всеки възпитаник ще ви каже, че свързваме националните будители със устрема към обучение и словесност и ги почитаме на 1 ноември. А на 2 ноември съвсем всеки възпитаник, който живее на село, ще хване автобуса и ще пътува половин час, с цел да стигне до класната си стая. Само през последните 10 години замлъкнаха вечно звънците на над 400 български учебни заведения. Някои от тях с голяма традиция, възпитали не един и двама национални будители. Сега тези духовни средища навяват повече скръбното чувство за Задушница, в сравнение с за празничния 1 ноември. Така е и в село Бъта, ситуирано в сърцето на тогавашния Четвърти революционен. В локалното ОУ " Васил Левски " ни посрещат заключените ученически двери, а зад тях - части стъкла и керемиди, изпотрошени пейки и плевели до кръста. Вместо флаг от фасада се развява раздърпано перде, промушило се през счупения прозорец. ОУ „ Васил Левски “ е едно от стотиците учебни заведения, на които ударихме катинара преди десетилетие.
Предвидено по проект като двуетажно, школото въпреки всичко съумява да получи трети етаж след бурни пререкания сред тогавашния кмет на селото Иван Чалъков и общинската власт. Съображенията на кмета са ясни - учебното заведение има потребност от още един етаж, тъй като би трябвало да има място за всички деца. Защото се работи с мисъл за бъдещето. Така беше, само че бъдещето излезе друго. А селските школа паднаха жертва на демографската рецесия и огромното преселение към градовете и пустата чужбина.
Ако през днешния ден кметът Чалъков можеше да види какво съставлява тогавашната красива постройка, нямаше да повярва, че това се случва в неговата България, възродената след 5 века в окови с напъните на своите будители. Онези, които първо се заеха да строят църкви и учебни заведения и чак тогава потеглиха да бунят народа.
Докато все по-показно през годините отдавахме респект на будителите, забравихме, че в основата на тяхната активност бяха учебните заведения. И тихомълком им сложихме катинарите. Да, през днешния ден пазарът е нашият знак верую. Затваряме всичко, което не печели. Време е обаче да спрем да вадим ножа, когато става дума за учебните заведения и бъдещето на децата ни. В противоположен случай ще би трябвало да вървим пред паметниците на просветителите с молба за амнистия, а не с венци и цветя. А дружно с будителите да си спомним и за старите пустеещи школа. Въпросът е дали да го вършим на 1 ноември, или на Задушница, когато почитаме мъртвите.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ