Честваме 170-годишен юбилей на Иван Вазов
С редица събития се означават през днешния ден 170 години от рождението на Иван Вазов - Патриарха на българската литература.
В София пред Народния спектакъл, който носи неговото име, бeше показана Юбилейната галерия „ Българийо, аз всичко тебе дадох… “ , където в 28 документални пана са проследени съществени моменти от житейската и креативна биография на писателя. Пред медиите шефът на театъра Мариус Донкин показа, че през вчерашния ден донесли при него, като вяра за предпазване и като благоприятни условия това да го демонстрират на целия български народ, първото издание в България на „ Под игото “- от 1890 г. В 18:00 ч. на Голяма сцена в театъра ще стартира тържествена гала, на която ще бъдат оповестени номинираните и лауреатът на новоучредената премия за нравствен принос на името на Иван Вазов.
Честванията продължиха като отсам потегли шествие към къщата на Иван Вазов на ъгъла на ул. „ Раковски ” и „ Иван Вазов ”. Там 11-годишната Калина Божинова – щерка на актрисата Параскева Джукелова, и 13-годишният Симеон Ангелов – наследник на артиста Даниел Ангелов, показаха от балкон с аспект към театъра емблематичните му стихотворения „ Аз съм българче ” и „ Молитва ”. След това шествието продължи към паметника на Вазов.
Кметът Йорданка Фандъкова напомни в словото си, че София още помни оня 27 ноември през 1919 година „ когато в Париж е подписан Ньойския контракт и от България са откъснати Западните околности и Беломорска Тракия. Тогава непринудено, без организация, софиянци се събират пред дома на Вазов. Събират се, с цел да чуят от него думи на разтуха и кураж ".
Тази заран на площад " Иван Вазов " в родния град на поета Сопот бе връчена и Вазовата премия за литература. Нейният 50-и лауреат е поетът Борис Христов. Авторът на " Вечерен тромпет " е роден през 1945 година в село Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник, след това българска лингвистика във Великотърновския университет. Работи известно време като преподавател и като публицист. Прави общ дебют с още двама създатели в сборника „ Трима млади поети “ (1975), а независим дебют – с „ Вечерен тромпет “ (1977). Президентът Жельо Желев насочва покана към Борис Христов да стане вицепрезидент, само че поетът изрично отхвърля. Носител е на редица литературни оценки, само че през 2010 година с писмо до Министерския съвет отхвърля да получи присъдения му медал „ Св. св. Кирил и Методий “ – I ст.
Шествие в чест на националния стихотворец имаше тази заран и в Пловдив. По мотив годишнината на писателя излезе и алманах с 30 негови описа по сюжети от столичния живот. В честванията се включи също и Националната библиотека " Св. св. Кирил и Методий " с изложбата " Певец на две столетия " - подбрани издания на Вазови произведения и истински документи, защитавани във фондовете й; а в Столичната библиотека е подредена документалната експозиция " Из бележника на поета ".
----
Иван Вазов (1850-1921) е роден в фамилията на заможния сопотски търговец Минчо Вазов. „ Борът ” е първото му оповестено стихотворение, отпечатано през 1870 година в „ Периодическо списание ”. Макар Събка Вазова - майка му, да поддържа писателската кариера на сина си, татко му е решен да го направи търговец. Затова и същата година е изпратен при чичо си в Румъния. Една вечер Вазов бяга в Браила и няколко месеца живее измежду хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров. Именно в Браила се среща и с Христо Ботев и основава повестта „ Немили-недраги ".
През 1871 г. се завръща в България и се отдава на просветителното дело - учителства в Свиленград, за малко работи и като преводач. През 1876 г. Вазов се открива в Румъния като секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. Там приготвя първите си стихосбирки - „ Пряпорец и гусла " и „ Тъгите на България ". Следват още значими произведения, увековечени в стихосбирките " Избавление " (1878), " Гусла " (1881), " Италия " (1884), " Поля и гори " (1884), " Сливница " (1885).
За малко (от 7 март 1879 до септември 1880 г.) е назначен за ръководител на Окръжния съд в Берковица. От октомври 1880-а Вазов живее в столицата на Източна Румелия - град Пловдив, където развива необятна социална активност, демонстрира се като труженик за възстановяване ситуацията на българите в Османската империя. В Пловдив става основен редактор на списание „ Наука ", а дружно с Константин Величков основават списание „ Зора ".
Между 1886 и 1889 г. Вазов е заточен в Одеса, където основава шедьовъра на българската литература - романа „ Под игото ". През 1889 година, завърнал се в родината, Патриархът се открива в София, където живее до края на дните си.
Ето и фрагмент от новата книга на проф. Светозар Игов " Патриарха ", излязла по случай годишнината (изд. " Жанет 45 " )
НАЦИОНАЛЕН КЛАСИК
Едва ли доста българи са си задавали въпроса „ Що е класик? “, който от Сент Бьов до Т. С. Елиът, а и в наши дни вълнува критическата мисъл и е може би основният ѝ въпрос. Но и без да са се питали това, всички единомислещо ще посочат Иван Вазов като класик на българската литература. Той, несъмнено, не е нито единственият, нито първият ѝ класик, само че е писателят, който в най-голяма степен въплъщава визията за български класик. Ботев е в действителност нещо по-високо, само че точно тъй като той е изключението, геният, понятието „ класик “, което в действителност значи „ първокачествен “, пример, пò приляга на Вазов. Вазов е нещо по-близко и интимно, с него можем да се мерим, той може да бъде пример. Ботев е недостижимият, той стои над образците.
За тази визия изключително способстват Вазовото креативно дългоденствие и работливост. От днешна позиция седемдесетте и една години, които претърпява Вазов, може би не са кой знае какво възрастово достижение, само че в страна като България, където болшинството от създателите умираха млади, достигнатата от него възраст бе в действителност сама по себе си достижение. За българските литературни ограничения тази възраст бе библейска и „ патриарх “ е в действителност другото му известно название.
Но не ще да е единствено дълголетието, което основава тази визия, тъй като още няма тридесет години, когато го „ съхраняват “ като „ стихотворец на нацията “, а петдесетинагодишен го назовават „ Дядо Вазов “ – и то освен навъдилите се към този момент негови съперници, с цел да осмеят „ овехтялостта “ на неговото творчество, а целият народ, за който Вазов беше станал синоним на „ литература “, писателят, влезнал в читанките, оня, от който учи словото си цялостен един народ. Имало е в действителност нещо достолепно и величествено, което е излъчвала неговата фигура, когато с гарсонетка на глава и бастун в ръка се е разхождал по софийските улици, за което описват в спомените си доста възхитени юноши, които сетне ще станат писатели, а някои от тях – и негови врагове. Някакво величествено и сдържано достолепие, гордо и даже самонадеяно схващане излъчва личността му, струи от всеки негов ред.
Още прекомерно млад има съвсем олимпийско схващане за задачата си в литературната орис на България. Той е изпитвал трогателно-детинско, умилително-възторжено отношение към България. Но в случай че неговото възприятие към отечеството е синовно, възприятието му към народа е бащинско – Вазов се е чувствал освен негов правилен наследник, само че овчар и преподавател, летописец и ментор. Той е в действителност pater familias, патриарх, богът отец на българската литература. Вазов е превъзходен художник – пластик и изобразител, само че той е доста повече преподавател и просветител на своя народ, напълно не в смисъл на някакъв скучен морализатор. Със своето творчество той утвърждава главната система от национални нравствени и исторически полезности. И освен това – утвърди самата литература.
...
Макар че не можем да го назовем „ луда глава “ в смисъла, в който назоваваме Ботев и „ немили-недрагите “, които сториха българската гражданска война, Вазов също посвоему е бил „ луда глава “, житейски неразумник. Кой хабеше нощем хартията и свещите, с цел да дращи стихове, вместо да стане тежък търговец? Кой не употребява шанса да се изкара поборник, откакто бе другарувал с Ботев? Кой заряза и съдийската кариера, и министерското кресло, и депутатския имунитет, с цел да следва неразбираемото към момента за болшинството българи предопределение „ публицист “? Едва от него българите научиха що е публицист – нито Ботев, нито Каравелов, нито Славейков участваха в съзнанието на народа на първо време и единствено като писатели. Вазов беше единствено публицист. А да преживееш в байганювска и фердинандовска България, където поетите стояха под ранга на придворните коняри и камериери, да преживееш в тази страна, понесъл трънения венец единствено на званието „ стихотворец “ – това единствено по себе си беше героизъм. Преди него служеха на своя народ – от време на време даже гениално – и със словото. Вазов сподели, че на народа може да се служи единствено със словото. Ако в това „ единствено “ не влизаше една цялостна житейска безрезервност в името на словото.
Ако Ботев е най-високият връх в историята на българския дух, Вазов е най-пространният масив в географията на българското слово. Неговото творчество и до през днешния ден остава най-голямото самостоятелно дело на българската литература, събрано в 22 обемисти тома, то поразява със своята жанрова просторност и разнообразие. Вазов твори и в трите рода – поезия, епос и драма; основава оди и елегии, сонети и балади, разговори и пейзажни стихове, поеми, къси лирически апострофи и „ въздишки “, разкази, повести и романи, битови комедии и исторически нещастия, пътеписи и очерци, написа публицистични и критически публикации, рецензии, сатири, памфлети. При това не просто твори в една или друга жанрова област, а в доста случаи основава или утвърждава нови жанрове, с цел да даде самичък с самостоятелното си дело жанровите граници (или безграничност) и голям брой мостри на българската литература.
....
Макар че той е праначалото на новата българска литература, въпреки че у него има нещо първично, органично и стихийно,,,гениална доверчивост и непостижима прохлада “ (Ал. Балабанов), Вазов в това време е и един синтез на класическата европейска просвета. Макар да е Омир на своя народ, той към този момент е усвоил духовния опит на една повече от двухилядолетна европейска цивилизация – познава Древна Гърция и Рим, Ренесанса и Просвещението, романтизма и реализма; по необикновен метод въплъщава един европейски нравствен синтез и го внася в българската просвета. Така по някакво благополучие на ориста Вазов по един вълшебен метод съчета историческата младост на един роден за нов исторически живот и слово народ с изразната и духовна зряла възраст на европейската цивилизация, на която този народ принадлежеше към този момент цяло хилядолетие след Кирил и Методий. Така у Вазов се синтезират историческият наивитет, националната органичност с една вековна европейска духовна мъдрост и зряла възраст. В това отношение Вазов въплъщава това схващане за класика като „ средище “, което Т. С. Елиът дефинира посредством Вергилий. И тъй като го нарекох,,български Омир “, желая да подчертая още една значима – и класическа в изворния смисъл – специфичност на неговата национална органичност. Неговата обич към отечеството (,,както надали някой ще го обича в миналото “ съгласно Ив. Д. Шишманов) е толкоз всепоглъщаща, по този начин голяма, изпълнена с такава ненаситна пристрастеност, че на пръв взор слага под подозрение Вазовия хуманизъм, като не приказваме за това, че в такива моменти Вазов основава и някои от не най-хубавите си като художество произведения. Но точно той самичък най-добре е знаел това и не че не е могъл да го преодолее, само че и му се отдава изцяло осъзнато. Когато анкетьорът му – и пръв, и максимален негов откривател, Иван Д. Шишманов – го запитва за това, Вазов с някакво хладно достолепие дава отговор:,,C’est plus fort que moi “ (Това е по-силно от мен - фр). Самият факт, че осъзнава второкачествеността на това си ентусиазъм, свидетелства, че Вазов е имал и критериите за една висша човечност и живописност. И в случай че в своята обич към България в действителност ставаше и омаян, което от време на време има и негативни измерения – точно в тази си „ слепота “ ставаше и всевидящ, и проникновен. Не е инцидентно това, че един от най-значимите му художествени облици – дядо Йоцо – е кьорав. Но дядо Йоцо виждаше своята България, беше зрящ с едно по-силно от зрението осезание – със сърцето си. Вазов по нещо – и това е омировското у него – прекомерно подсещаше своя воин. Той трябваше да бъде кьорав за някои неща на забележимата реалност, с цел да вижда по-добре висшата ѝ същина, с цел да бъде до дъно правилен на своя мит и блян – БЪЛГАРИЯ! И тъй като не зная по какъв начин още теоретически да дефинира „ що е класик “, желая да кажа – за българската литература отговорът на този въпрос е в действителност отговорът на въпроса „ Що е Иван Вазов? “.
В София пред Народния спектакъл, който носи неговото име, бeше показана Юбилейната галерия „ Българийо, аз всичко тебе дадох… “ , където в 28 документални пана са проследени съществени моменти от житейската и креативна биография на писателя. Пред медиите шефът на театъра Мариус Донкин показа, че през вчерашния ден донесли при него, като вяра за предпазване и като благоприятни условия това да го демонстрират на целия български народ, първото издание в България на „ Под игото “- от 1890 г. В 18:00 ч. на Голяма сцена в театъра ще стартира тържествена гала, на която ще бъдат оповестени номинираните и лауреатът на новоучредената премия за нравствен принос на името на Иван Вазов.
Честванията продължиха като отсам потегли шествие към къщата на Иван Вазов на ъгъла на ул. „ Раковски ” и „ Иван Вазов ”. Там 11-годишната Калина Божинова – щерка на актрисата Параскева Джукелова, и 13-годишният Симеон Ангелов – наследник на артиста Даниел Ангелов, показаха от балкон с аспект към театъра емблематичните му стихотворения „ Аз съм българче ” и „ Молитва ”. След това шествието продължи към паметника на Вазов.
Кметът Йорданка Фандъкова напомни в словото си, че София още помни оня 27 ноември през 1919 година „ когато в Париж е подписан Ньойския контракт и от България са откъснати Западните околности и Беломорска Тракия. Тогава непринудено, без организация, софиянци се събират пред дома на Вазов. Събират се, с цел да чуят от него думи на разтуха и кураж ".
Тази заран на площад " Иван Вазов " в родния град на поета Сопот бе връчена и Вазовата премия за литература. Нейният 50-и лауреат е поетът Борис Христов. Авторът на " Вечерен тромпет " е роден през 1945 година в село Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник, след това българска лингвистика във Великотърновския университет. Работи известно време като преподавател и като публицист. Прави общ дебют с още двама създатели в сборника „ Трима млади поети “ (1975), а независим дебют – с „ Вечерен тромпет “ (1977). Президентът Жельо Желев насочва покана към Борис Христов да стане вицепрезидент, само че поетът изрично отхвърля. Носител е на редица литературни оценки, само че през 2010 година с писмо до Министерския съвет отхвърля да получи присъдения му медал „ Св. св. Кирил и Методий “ – I ст.
Шествие в чест на националния стихотворец имаше тази заран и в Пловдив. По мотив годишнината на писателя излезе и алманах с 30 негови описа по сюжети от столичния живот. В честванията се включи също и Националната библиотека " Св. св. Кирил и Методий " с изложбата " Певец на две столетия " - подбрани издания на Вазови произведения и истински документи, защитавани във фондовете й; а в Столичната библиотека е подредена документалната експозиция " Из бележника на поета ".
----
Иван Вазов (1850-1921) е роден в фамилията на заможния сопотски търговец Минчо Вазов. „ Борът ” е първото му оповестено стихотворение, отпечатано през 1870 година в „ Периодическо списание ”. Макар Събка Вазова - майка му, да поддържа писателската кариера на сина си, татко му е решен да го направи търговец. Затова и същата година е изпратен при чичо си в Румъния. Една вечер Вазов бяга в Браила и няколко месеца живее измежду хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров. Именно в Браила се среща и с Христо Ботев и основава повестта „ Немили-недраги ".
През 1871 г. се завръща в България и се отдава на просветителното дело - учителства в Свиленград, за малко работи и като преводач. През 1876 г. Вазов се открива в Румъния като секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. Там приготвя първите си стихосбирки - „ Пряпорец и гусла " и „ Тъгите на България ". Следват още значими произведения, увековечени в стихосбирките " Избавление " (1878), " Гусла " (1881), " Италия " (1884), " Поля и гори " (1884), " Сливница " (1885).
За малко (от 7 март 1879 до септември 1880 г.) е назначен за ръководител на Окръжния съд в Берковица. От октомври 1880-а Вазов живее в столицата на Източна Румелия - град Пловдив, където развива необятна социална активност, демонстрира се като труженик за възстановяване ситуацията на българите в Османската империя. В Пловдив става основен редактор на списание „ Наука ", а дружно с Константин Величков основават списание „ Зора ".
Между 1886 и 1889 г. Вазов е заточен в Одеса, където основава шедьовъра на българската литература - романа „ Под игото ". През 1889 година, завърнал се в родината, Патриархът се открива в София, където живее до края на дните си.
Ето и фрагмент от новата книга на проф. Светозар Игов " Патриарха ", излязла по случай годишнината (изд. " Жанет 45 " )
НАЦИОНАЛЕН КЛАСИК
Едва ли доста българи са си задавали въпроса „ Що е класик? “, който от Сент Бьов до Т. С. Елиът, а и в наши дни вълнува критическата мисъл и е може би основният ѝ въпрос. Но и без да са се питали това, всички единомислещо ще посочат Иван Вазов като класик на българската литература. Той, несъмнено, не е нито единственият, нито първият ѝ класик, само че е писателят, който в най-голяма степен въплъщава визията за български класик. Ботев е в действителност нещо по-високо, само че точно тъй като той е изключението, геният, понятието „ класик “, което в действителност значи „ първокачествен “, пример, пò приляга на Вазов. Вазов е нещо по-близко и интимно, с него можем да се мерим, той може да бъде пример. Ботев е недостижимият, той стои над образците.
За тази визия изключително способстват Вазовото креативно дългоденствие и работливост. От днешна позиция седемдесетте и една години, които претърпява Вазов, може би не са кой знае какво възрастово достижение, само че в страна като България, където болшинството от създателите умираха млади, достигнатата от него възраст бе в действителност сама по себе си достижение. За българските литературни ограничения тази възраст бе библейска и „ патриарх “ е в действителност другото му известно название.
Но не ще да е единствено дълголетието, което основава тази визия, тъй като още няма тридесет години, когато го „ съхраняват “ като „ стихотворец на нацията “, а петдесетинагодишен го назовават „ Дядо Вазов “ – и то освен навъдилите се към този момент негови съперници, с цел да осмеят „ овехтялостта “ на неговото творчество, а целият народ, за който Вазов беше станал синоним на „ литература “, писателят, влезнал в читанките, оня, от който учи словото си цялостен един народ. Имало е в действителност нещо достолепно и величествено, което е излъчвала неговата фигура, когато с гарсонетка на глава и бастун в ръка се е разхождал по софийските улици, за което описват в спомените си доста възхитени юноши, които сетне ще станат писатели, а някои от тях – и негови врагове. Някакво величествено и сдържано достолепие, гордо и даже самонадеяно схващане излъчва личността му, струи от всеки негов ред.
Още прекомерно млад има съвсем олимпийско схващане за задачата си в литературната орис на България. Той е изпитвал трогателно-детинско, умилително-възторжено отношение към България. Но в случай че неговото възприятие към отечеството е синовно, възприятието му към народа е бащинско – Вазов се е чувствал освен негов правилен наследник, само че овчар и преподавател, летописец и ментор. Той е в действителност pater familias, патриарх, богът отец на българската литература. Вазов е превъзходен художник – пластик и изобразител, само че той е доста повече преподавател и просветител на своя народ, напълно не в смисъл на някакъв скучен морализатор. Със своето творчество той утвърждава главната система от национални нравствени и исторически полезности. И освен това – утвърди самата литература.
...
Макар че не можем да го назовем „ луда глава “ в смисъла, в който назоваваме Ботев и „ немили-недрагите “, които сториха българската гражданска война, Вазов също посвоему е бил „ луда глава “, житейски неразумник. Кой хабеше нощем хартията и свещите, с цел да дращи стихове, вместо да стане тежък търговец? Кой не употребява шанса да се изкара поборник, откакто бе другарувал с Ботев? Кой заряза и съдийската кариера, и министерското кресло, и депутатския имунитет, с цел да следва неразбираемото към момента за болшинството българи предопределение „ публицист “? Едва от него българите научиха що е публицист – нито Ботев, нито Каравелов, нито Славейков участваха в съзнанието на народа на първо време и единствено като писатели. Вазов беше единствено публицист. А да преживееш в байганювска и фердинандовска България, където поетите стояха под ранга на придворните коняри и камериери, да преживееш в тази страна, понесъл трънения венец единствено на званието „ стихотворец “ – това единствено по себе си беше героизъм. Преди него служеха на своя народ – от време на време даже гениално – и със словото. Вазов сподели, че на народа може да се служи единствено със словото. Ако в това „ единствено “ не влизаше една цялостна житейска безрезервност в името на словото.
Ако Ботев е най-високият връх в историята на българския дух, Вазов е най-пространният масив в географията на българското слово. Неговото творчество и до през днешния ден остава най-голямото самостоятелно дело на българската литература, събрано в 22 обемисти тома, то поразява със своята жанрова просторност и разнообразие. Вазов твори и в трите рода – поезия, епос и драма; основава оди и елегии, сонети и балади, разговори и пейзажни стихове, поеми, къси лирически апострофи и „ въздишки “, разкази, повести и романи, битови комедии и исторически нещастия, пътеписи и очерци, написа публицистични и критически публикации, рецензии, сатири, памфлети. При това не просто твори в една или друга жанрова област, а в доста случаи основава или утвърждава нови жанрове, с цел да даде самичък с самостоятелното си дело жанровите граници (или безграничност) и голям брой мостри на българската литература.
....
Макар че той е праначалото на новата българска литература, въпреки че у него има нещо първично, органично и стихийно,,,гениална доверчивост и непостижима прохлада “ (Ал. Балабанов), Вазов в това време е и един синтез на класическата европейска просвета. Макар да е Омир на своя народ, той към този момент е усвоил духовния опит на една повече от двухилядолетна европейска цивилизация – познава Древна Гърция и Рим, Ренесанса и Просвещението, романтизма и реализма; по необикновен метод въплъщава един европейски нравствен синтез и го внася в българската просвета. Така по някакво благополучие на ориста Вазов по един вълшебен метод съчета историческата младост на един роден за нов исторически живот и слово народ с изразната и духовна зряла възраст на европейската цивилизация, на която този народ принадлежеше към този момент цяло хилядолетие след Кирил и Методий. Така у Вазов се синтезират историческият наивитет, националната органичност с една вековна европейска духовна мъдрост и зряла възраст. В това отношение Вазов въплъщава това схващане за класика като „ средище “, което Т. С. Елиът дефинира посредством Вергилий. И тъй като го нарекох,,български Омир “, желая да подчертая още една значима – и класическа в изворния смисъл – специфичност на неговата национална органичност. Неговата обич към отечеството (,,както надали някой ще го обича в миналото “ съгласно Ив. Д. Шишманов) е толкоз всепоглъщаща, по този начин голяма, изпълнена с такава ненаситна пристрастеност, че на пръв взор слага под подозрение Вазовия хуманизъм, като не приказваме за това, че в такива моменти Вазов основава и някои от не най-хубавите си като художество произведения. Но точно той самичък най-добре е знаел това и не че не е могъл да го преодолее, само че и му се отдава изцяло осъзнато. Когато анкетьорът му – и пръв, и максимален негов откривател, Иван Д. Шишманов – го запитва за това, Вазов с някакво хладно достолепие дава отговор:,,C’est plus fort que moi “ (Това е по-силно от мен - фр). Самият факт, че осъзнава второкачествеността на това си ентусиазъм, свидетелства, че Вазов е имал и критериите за една висша човечност и живописност. И в случай че в своята обич към България в действителност ставаше и омаян, което от време на време има и негативни измерения – точно в тази си „ слепота “ ставаше и всевидящ, и проникновен. Не е инцидентно това, че един от най-значимите му художествени облици – дядо Йоцо – е кьорав. Но дядо Йоцо виждаше своята България, беше зрящ с едно по-силно от зрението осезание – със сърцето си. Вазов по нещо – и това е омировското у него – прекомерно подсещаше своя воин. Той трябваше да бъде кьорав за някои неща на забележимата реалност, с цел да вижда по-добре висшата ѝ същина, с цел да бъде до дъно правилен на своя мит и блян – БЪЛГАРИЯ! И тъй като не зная по какъв начин още теоретически да дефинира „ що е класик “, желая да кажа – за българската литература отговорът на този въпрос е в действителност отговорът на въпроса „ Що е Иван Вазов? “.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ