Желю Желев ни повярва
С началника на генщаба ген. Любен Петров си имахме доверие
Новата книга “Царичина – съдбоносен контакт ” на феномена Елисавета Логинова (издателство “Кибеа ”) споделя за загадъчната подземна експедиция на военните, която тя води до неочакваното й закриване през 1992 година През годините от този момент случилото се към Царичина си остава едно от най-вълнуващите и необясними неща в актуалната ни история. Днес ви предлагаме със съкращения фрагмента “При президента Желю Желев ”.
Докато течеше работата в Царичина, постоянно трябваше да участвам на срещи с представители на властта от друго равнище. Сред най-запомнящите се беше диалогът с президента Желю Желев. На 30 септември 1991 година, посред работния ден получих от своите Учители информацията, че ще бъда извикана на среща с него. Докато чаках хората да излязат от тунела, с цел да споделя с тях новината, препрочетох написаното няколко пъти. Да имам вяра или не? Аз – при президента на България? Ами в случай че е истина?! По това време на мястото на военачалник Минчев като шеф на Генералния щаб беше назначен генерал-полковник Любен Петров, само че нашата работа продължи по същия метод. Новият шеф на генщаба поддържаше нашата работа, пристигна на обекта няколко пъти. Правеше усещане на ерудирана персона с необятни ползи. С него сме водили голям брой диалози по най-различни въпроси, свързани с политика, физика, космос, история и т. н. Мисля, че доверието ни беше взаимно.
Едва изчаках екипа да излезе от тунела. Събрахме се в канцеларията и аз им прочетох известието “отгоре ”. Лицата на хората светнаха от вдъхновение. Започнаха оживено да се надпреварват с разнообразни догатки по какъв начин ще мине бъдещият диалог с президента. Както постоянно, всички одобриха информацията като неоспорим факт, до момента в който аз и имах вяра, и не имах вяра. Защо се съмнявах, когато информацията от Учителите постоянно беше точна?!
На сутринта се обадиха от кабинета на военачалник Любен Петров. Двамата с военачалник Динев трябваше да се приберем в София и да отидем в Генералния щаб, тъй като на другия ден беше срещата с Президента. Нападна ме остарялата паника, върнаха се терзанията какво ще би трябвало да направя, с цел да убедя самия държавен глава в качествата си и в истинността на контактите ми с Водачите от другите светове? Ще повярва ли той в новата действителност, която се откриваше пред нас? Хората от екипа се вълнуваха не по-малко от мен, въпреки че бяха уверени в сполучливия излаз на срещата и не се съмняваха нито за момент, че ще съумея да защитя плана.
Първо, двамата с военачалник Динев трябваше да отидем при военачалник Любен Петров. Говорихме дълго, направихме резюме на цялата досегашна работа и преценихме дружно какво да покажем на президента. Моите Учители ме увериха, че няма мотив за терзание, тъй като срещата ще мине отлично, а и Те самите ще се показват на равнище пред най-важната персона в България. Вдъхнаха ми кураж, че индивидът бил спокоен, балансиран и с аналитично мислене и че щял да продължи опита.
Срещата [при Л. Петров] завърши и аз се прибрах у дома, където ме чакаха моите две дребни момченца. Със свито сърце ги бях оставила на грижите на бабите. Аз им липсвах, както и те на мен. Едва прекрачих прага на дома ни, когато децата се хвърлиха към мен и… терзанията за бъдещата намира се изпариха. Останахме будни до късно и те желаеха да им опиша за звездите. Започнах да съчинявам на глас нова приказка и не стопирах, до момента в който децата не притихнаха и заспаха. Погледах известно време блажените им личица, огряни от любов, и леката усмивка, стаена в извивката на устните им. Аз също си легнах без помен от паника за идната среща.
[…] Около обед на другия ден пред нас спря черната волга на началника на Генералния щаб. За момент си спомних деня, когато за пръв път отидох в Министерство на защитата. Сякаш всичко още веднъж се повтаряше. Уж бяха минали 10 месеца от началото на работата ми в Царичина и трябваше да съм събрала опит, да съм се научила да имам вяра на моите извънземни Водачи и да не се изплашвам от срещи с високопоставени личности… Увереността ми от предходната вечер се беше изпарила. Докато се изтезавах от догадки и опити да се успокоя, незабелязано стигнахме пред Президентството, пред което към този момент ме чакаха генералите Любен Петров и Динев. Влязохме в голямата постройка и тръгнахме по застланите с червен килим коридори. Сърцето ми се сви още повече. “Къде си тръгнала, Елисавето? Какво ще правиш при първия човек в страната? Ще ти стигнат ли силиците да го убедиш какъв брой е значимо това дело? Толкова доста хора ти имат вяра, ще се оправиш ли? ” Отговорността към този момент ми се струваше непостижимо тежка, тъй като от тази среща зависеше дали работата ще продължи.
Поканиха ни да влезем при началника на кабинета на президента. Седнахме, с цел да изчакаме Желю Желев, който щеше да пристигна всеки миг. Десетина минути по-късно той влезе и се ръкува другарски с нас. Вдъхваше успокоение и почит, предразполагаше с непрестореност и непресторена топлина. Успях да се взема в ръце и да си събера мислите. Той ни предложения да седнем към масичката за посетители и диалогът стартира.
На срещата присъстваше и съветникът му по националната сигурност военачалник Стоян Андреев. След късото встъпление на Любен Петров думата взе военачалник Динев, с цел да опише в детайли за работа в Царичина: какво е направено досега, по какъв начин виждаме нещата по-нататък и т. н. Президентът се обърна към мен и изиска да зададе няколко въпроса на моите извънземни Водачи. Въпросите бяха свързани с физиката. Отговорите очевидно го изненадаха. После ме помоли да покажа текстовете и по какъв начин ги изписвам. Гледаше с наяве учудване по какъв начин знаците бързо запълват белия лист. Оттам диалогът се трансферира върху тематиката за антични езици и писмености.
За срещата беше очакван един час, само че диалогът продължи ненадейно дълго. От утринното ми напрежение нямаше и диря, изпитвах същинско наслаждение от увлекателния диалог. Накрая, защото времето беше напреднало, президентът Желю Желев стана и съобщи: “Много мислих върху този опит и не съм срещу. Нека да продължи колкото би трябвало. Аз имам вяра във вашата работа, а това, което видях и чух в този момент, ми е задоволително да дам единодушието си ”. Спогледахме се с генералите – те изглеждаха удовлетворени, а аз усетих по какъв начин ме изпълва задоволство от добре свършената работа.
Мислено благодарих на моите космични Водачи за това, което вършат за мен, за нас. Че не ме подвеждат нито за момент, че са постоянно прецизен и изобилен източник на познание и разсъдък, че имат способността да излъчват информация на разнообразни равнища и по разнообразни тематики, която напасват по отношение на индивида, с който контактуват. Бях им признателна, че са избрали мен. За кой ли към този момент път получавах неоспоримо доказателство, че Те виждат и знаят това, което ние узнаваме по-късно. От тях научих, че всичко се проектира и се случва, преди ние да го забележим и усетим, а и надалеч преди въобще да излезем на житейската сцена. Те ми дадоха знанието, че всичко е осцилация и сила, на чиято основа се разпростира целият ни живот.
Но повече за това – във втората част на книгата.
Новата книга “Царичина – съдбоносен контакт ” на феномена Елисавета Логинова (издателство “Кибеа ”) споделя за загадъчната подземна експедиция на военните, която тя води до неочакваното й закриване през 1992 година През годините от този момент случилото се към Царичина си остава едно от най-вълнуващите и необясними неща в актуалната ни история. Днес ви предлагаме със съкращения фрагмента “При президента Желю Желев ”.
Докато течеше работата в Царичина, постоянно трябваше да участвам на срещи с представители на властта от друго равнище. Сред най-запомнящите се беше диалогът с президента Желю Желев. На 30 септември 1991 година, посред работния ден получих от своите Учители информацията, че ще бъда извикана на среща с него. Докато чаках хората да излязат от тунела, с цел да споделя с тях новината, препрочетох написаното няколко пъти. Да имам вяра или не? Аз – при президента на България? Ами в случай че е истина?! По това време на мястото на военачалник Минчев като шеф на Генералния щаб беше назначен генерал-полковник Любен Петров, само че нашата работа продължи по същия метод. Новият шеф на генщаба поддържаше нашата работа, пристигна на обекта няколко пъти. Правеше усещане на ерудирана персона с необятни ползи. С него сме водили голям брой диалози по най-различни въпроси, свързани с политика, физика, космос, история и т. н. Мисля, че доверието ни беше взаимно.
Едва изчаках екипа да излезе от тунела. Събрахме се в канцеларията и аз им прочетох известието “отгоре ”. Лицата на хората светнаха от вдъхновение. Започнаха оживено да се надпреварват с разнообразни догатки по какъв начин ще мине бъдещият диалог с президента. Както постоянно, всички одобриха информацията като неоспорим факт, до момента в който аз и имах вяра, и не имах вяра. Защо се съмнявах, когато информацията от Учителите постоянно беше точна?!
На сутринта се обадиха от кабинета на военачалник Любен Петров. Двамата с военачалник Динев трябваше да се приберем в София и да отидем в Генералния щаб, тъй като на другия ден беше срещата с Президента. Нападна ме остарялата паника, върнаха се терзанията какво ще би трябвало да направя, с цел да убедя самия държавен глава в качествата си и в истинността на контактите ми с Водачите от другите светове? Ще повярва ли той в новата действителност, която се откриваше пред нас? Хората от екипа се вълнуваха не по-малко от мен, въпреки че бяха уверени в сполучливия излаз на срещата и не се съмняваха нито за момент, че ще съумея да защитя плана.
Първо, двамата с военачалник Динев трябваше да отидем при военачалник Любен Петров. Говорихме дълго, направихме резюме на цялата досегашна работа и преценихме дружно какво да покажем на президента. Моите Учители ме увериха, че няма мотив за терзание, тъй като срещата ще мине отлично, а и Те самите ще се показват на равнище пред най-важната персона в България. Вдъхнаха ми кураж, че индивидът бил спокоен, балансиран и с аналитично мислене и че щял да продължи опита.
Срещата [при Л. Петров] завърши и аз се прибрах у дома, където ме чакаха моите две дребни момченца. Със свито сърце ги бях оставила на грижите на бабите. Аз им липсвах, както и те на мен. Едва прекрачих прага на дома ни, когато децата се хвърлиха към мен и… терзанията за бъдещата намира се изпариха. Останахме будни до късно и те желаеха да им опиша за звездите. Започнах да съчинявам на глас нова приказка и не стопирах, до момента в който децата не притихнаха и заспаха. Погледах известно време блажените им личица, огряни от любов, и леката усмивка, стаена в извивката на устните им. Аз също си легнах без помен от паника за идната среща.
[…] Около обед на другия ден пред нас спря черната волга на началника на Генералния щаб. За момент си спомних деня, когато за пръв път отидох в Министерство на защитата. Сякаш всичко още веднъж се повтаряше. Уж бяха минали 10 месеца от началото на работата ми в Царичина и трябваше да съм събрала опит, да съм се научила да имам вяра на моите извънземни Водачи и да не се изплашвам от срещи с високопоставени личности… Увереността ми от предходната вечер се беше изпарила. Докато се изтезавах от догадки и опити да се успокоя, незабелязано стигнахме пред Президентството, пред което към този момент ме чакаха генералите Любен Петров и Динев. Влязохме в голямата постройка и тръгнахме по застланите с червен килим коридори. Сърцето ми се сви още повече. “Къде си тръгнала, Елисавето? Какво ще правиш при първия човек в страната? Ще ти стигнат ли силиците да го убедиш какъв брой е значимо това дело? Толкова доста хора ти имат вяра, ще се оправиш ли? ” Отговорността към този момент ми се струваше непостижимо тежка, тъй като от тази среща зависеше дали работата ще продължи.
Поканиха ни да влезем при началника на кабинета на президента. Седнахме, с цел да изчакаме Желю Желев, който щеше да пристигна всеки миг. Десетина минути по-късно той влезе и се ръкува другарски с нас. Вдъхваше успокоение и почит, предразполагаше с непрестореност и непресторена топлина. Успях да се взема в ръце и да си събера мислите. Той ни предложения да седнем към масичката за посетители и диалогът стартира.
На срещата присъстваше и съветникът му по националната сигурност военачалник Стоян Андреев. След късото встъпление на Любен Петров думата взе военачалник Динев, с цел да опише в детайли за работа в Царичина: какво е направено досега, по какъв начин виждаме нещата по-нататък и т. н. Президентът се обърна към мен и изиска да зададе няколко въпроса на моите извънземни Водачи. Въпросите бяха свързани с физиката. Отговорите очевидно го изненадаха. После ме помоли да покажа текстовете и по какъв начин ги изписвам. Гледаше с наяве учудване по какъв начин знаците бързо запълват белия лист. Оттам диалогът се трансферира върху тематиката за антични езици и писмености.
За срещата беше очакван един час, само че диалогът продължи ненадейно дълго. От утринното ми напрежение нямаше и диря, изпитвах същинско наслаждение от увлекателния диалог. Накрая, защото времето беше напреднало, президентът Желю Желев стана и съобщи: “Много мислих върху този опит и не съм срещу. Нека да продължи колкото би трябвало. Аз имам вяра във вашата работа, а това, което видях и чух в този момент, ми е задоволително да дам единодушието си ”. Спогледахме се с генералите – те изглеждаха удовлетворени, а аз усетих по какъв начин ме изпълва задоволство от добре свършената работа.
Мислено благодарих на моите космични Водачи за това, което вършат за мен, за нас. Че не ме подвеждат нито за момент, че са постоянно прецизен и изобилен източник на познание и разсъдък, че имат способността да излъчват информация на разнообразни равнища и по разнообразни тематики, която напасват по отношение на индивида, с който контактуват. Бях им признателна, че са избрали мен. За кой ли към този момент път получавах неоспоримо доказателство, че Те виждат и знаят това, което ние узнаваме по-късно. От тях научих, че всичко се проектира и се случва, преди ние да го забележим и усетим, а и надалеч преди въобще да излезем на житейската сцена. Те ми дадоха знанието, че всичко е осцилация и сила, на чиято основа се разпростира целият ни живот.
Но повече за това – във втората част на книгата.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ