Българската карма е само едно „дежавю”
С годините чувството за дежавю се усилва, учестява се. Това е тягостно наблюдаване, не предизвиква индивида да развива живота си, нито средата, която го заобикаля. Любопитството му вехне, вярата му, че ще проектира и трансформира личния си свят към този момент не е религия, а навикът му да има вяра. Обясняваме си го с възрастта и това е едно утешаващо умозаключение. Но нищо не може да ни помири с това, което виждаме да се повтаря в обществото, в ориста на страната ни, в бъдещето, което напира против нас като някакво минало, за което сме вярвали, че сме завършили. Това е отвратително, въпреки да няма сигурност, че с това бъдеще ние безусловно ще се сблъскаме - с изключение на посредством децата си, внуците, посредством поколенията, които в края на краищата неизбежно ще изоставим.
Избягвам да разтварям предходните си книги. Най-острите, най-лютите страници в тях и през днешния ден звучат злободневно, с напрежение, правдиво. Искал съм нещо да се промени: в живота, в индивида, в човечеството. Но изтекли са толкоз години и... то си е останало същото. За писателя това е отвратително. Някои привикват, аз - не. Хем книгата заради това звучи свежо като ненапрашена от времето, а въпреки всичко...
Намирам някаква разтуха като от време на време съпоставям непокътнати текстове от предишното с днешната реалност. Откривам, че предходниците са имали същите терзания и същите очаквания - както и същата беззащитност пред стената от безразличие и безнравственост, против която са се възправяли. Понякога съм се изкушавал да събера откъслеци от писано и изговорено в предходни времена и да сглобя смъртоносен текст за българската орис, в която сме дружно заплетени и дружно се гърчим - живи и умрели. Но не съм сигурен имам ли право на това, нито дали те ще са съгласни на подобен нечовечен колаж. Защото и те, предходниците, не са се надявали на този неприятен шанс: словото им да остане годно и свежо през близо столетие време. Вместо да се извърши! Нещо да промени, нещо да предотврати, да сбъдне. Ето:
" Зле отиваме, господа!...Ако го приказвам, не го приказвам единствено в един дух на отричане към днешната власт - разберете ме, приказвам го от едно схващане, че отиваме от зле към по-зле и че са нужни всичките старания на почтените и положителни българи в този миг, с цел да спрат това хлъзгане надолу към бездна и злополука. Ще намерите ли сили във вас си, ще намерим ли сили в нас си като българи, които желаят да живее България в мир,...да си подадем ръка,... в продължение на шест месеца или година да турим партийните си сметки настрани, да турим упоритостите под краката си, а пред нас да турим единствено България? "
Рекъл го е, не, изплакал го е Атанас Буров в Народното събрание през 1934 година Безцеремонният, непосредствен банкер, острословец, подигравчия, прочут с това,че никому не цепи басма, се оказва един сантиментален българин пред купчината нашенски политици от всички времена. За шест месеца единодушие моли той в българския парламент. За шест месеца! И по какъв начин трогателно, по какъв начин горестно моли! В миналите оттогава десетилетия такива шест месеца не могат да се съберат. Онзи век си отиде, а този ден на единодушие още не е пристигнал...
Току-що мина премиера на филм за именития банкер, Ангел К. е бил там и ми го рецензира: едно зрънце от Буров, братче, целия в никакъв случай и на никое място няма да го забележим. Ще ида да го виждам, несъмнено, само че иначе не си го и представям - зрънце по зрънце би трябвало да го съберем, с цел да замесим неговия горчив самун, който днешното време още не може да преглътне.
Понякога суеверно си мисля, че създателите от предишното, като са описвали своето настояще, по този начин са надникнали и в бъдещето, че като че ли са го предсказали. И по някакъв метод са поели отговорност и за нашето през днешния ден. (И без това хората на перото са най-често посочвани виновници в националните неблагополучия.) Може би са разчитали, че ние ще се оправим. Но имам опасението, че в нашата карма е записано единствено да подпечатваме техните прозрения и да споделяме горчивината от това.
Ето какви редове ни е оставил, прочее, един създател в популярното списание " Философски обзор ", Т.Н.Велинов.* Статията е озаглавена " Из логиката на психиката на днешния миг ". Не съм сигурен, че този миг е от 1942 година, когато текстът е отпечатан. Мога да се обзаложа, че става дума за днешния " миг ", за някакъв миг от нашия настоящ живот.
" Повечето от забогателите, бидейки лишени от здрави обществени усеща, от здрав морал, от необятни и ясни хоризонти в душата, мислят, че благосъстоянието ги прави особени в духовно отношение същества - мислят се за по-умни и по-достойни от другите. Вместо да се срамят от това, че са събрали благосъстояние по кални пътеки: посредством далавера, обири, фалшификации, изнудвания, изменничества и прочие, те са " вирнали нос " и се мислят за някаква необичайност, за някакви божествен птици... С държането си, с приказките си, с подмятането на думи, със самохвалствата си те вършат опити да унижат, да обидят, да оскърбят ония, които не търсят тъмни пътеки за материално благоденствие, а живеят с оскъдните плодове на своя почтен труд. "
Разрезът е изработен с лазерна акуратност и остава непоклатимо годен и за нашето време. Нещо повече, през днешния ден рядко някой ще напише сходни редове. Не единствено тъй като сходна позиция е заредена с всевъзможни неприятности, а тъй като множеството сходни истини за съвременността са към този момент написани - преди нас, а и по-добре от нас.
А ето и няколко реда от незавършена публикация на Лора Каравелова, писана в месеца на гибелта й - ноември 1913 г:
" В политическия живот, в случай че се яви човек интелигентен и почтен, подготвен да жертва всичко за народа си - кой ще му се зарадва, кой ще го поддържа? Цяла глутница крадци, цялата тази поковителствана от високо глутница ще се нахвърли върху него...Той ще почине...Тогава дори и царят ще се просълзи и ще написа трогателни редове до фамилията му. "
Предлагам днешните " Нерви и утехи " като къса заготовка за оня млад сътрудник, който би се заловил да стъкми една книга с текстове на създатели от предишното, в които те са изстрадвали своето съвремие, а са изобразили... нашето. Съзнавам, че концепцията е ефектна, атрактивна по днешному. Но и не се заблуждавам: сложна задача. Пълен, занимателен и почтен колаж може да се получи единствено при едно надарено, горещо съпреживяване на това огнено завещание. Ценността му като просветление и мъжественият му възторг без друго липсват в актуалния български делник. Връщането му в него ще бъде опора, рамо за днешния жител в търсенето на личен път и позиция. Също и на българското общество. Път отвън мрачното дежавю...
Допускам, че концепцията може да допадне на склонни към креативен риск създатели, редакции, издателства. Ние пък, от " Нерви и утехи ", все ще измислим по какъв начин да я подкрепим.
_____________________
*Не съумях да плана буквите. За разлика от емблематичния и продължаващ да набира известност в наши дни Ат. Буров, Велинов е незнаен на днешния четец, без пресилване, пропуснат. Но да бъдеш в страниците на " Философски обзор " надали е тъкмо давност.
Избягвам да разтварям предходните си книги. Най-острите, най-лютите страници в тях и през днешния ден звучат злободневно, с напрежение, правдиво. Искал съм нещо да се промени: в живота, в индивида, в човечеството. Но изтекли са толкоз години и... то си е останало същото. За писателя това е отвратително. Някои привикват, аз - не. Хем книгата заради това звучи свежо като ненапрашена от времето, а въпреки всичко...
Намирам някаква разтуха като от време на време съпоставям непокътнати текстове от предишното с днешната реалност. Откривам, че предходниците са имали същите терзания и същите очаквания - както и същата беззащитност пред стената от безразличие и безнравственост, против която са се възправяли. Понякога съм се изкушавал да събера откъслеци от писано и изговорено в предходни времена и да сглобя смъртоносен текст за българската орис, в която сме дружно заплетени и дружно се гърчим - живи и умрели. Но не съм сигурен имам ли право на това, нито дали те ще са съгласни на подобен нечовечен колаж. Защото и те, предходниците, не са се надявали на този неприятен шанс: словото им да остане годно и свежо през близо столетие време. Вместо да се извърши! Нещо да промени, нещо да предотврати, да сбъдне. Ето:
" Зле отиваме, господа!...Ако го приказвам, не го приказвам единствено в един дух на отричане към днешната власт - разберете ме, приказвам го от едно схващане, че отиваме от зле към по-зле и че са нужни всичките старания на почтените и положителни българи в този миг, с цел да спрат това хлъзгане надолу към бездна и злополука. Ще намерите ли сили във вас си, ще намерим ли сили в нас си като българи, които желаят да живее България в мир,...да си подадем ръка,... в продължение на шест месеца или година да турим партийните си сметки настрани, да турим упоритостите под краката си, а пред нас да турим единствено България? "
Рекъл го е, не, изплакал го е Атанас Буров в Народното събрание през 1934 година Безцеремонният, непосредствен банкер, острословец, подигравчия, прочут с това,че никому не цепи басма, се оказва един сантиментален българин пред купчината нашенски политици от всички времена. За шест месеца единодушие моли той в българския парламент. За шест месеца! И по какъв начин трогателно, по какъв начин горестно моли! В миналите оттогава десетилетия такива шест месеца не могат да се съберат. Онзи век си отиде, а този ден на единодушие още не е пристигнал...
Току-що мина премиера на филм за именития банкер, Ангел К. е бил там и ми го рецензира: едно зрънце от Буров, братче, целия в никакъв случай и на никое място няма да го забележим. Ще ида да го виждам, несъмнено, само че иначе не си го и представям - зрънце по зрънце би трябвало да го съберем, с цел да замесим неговия горчив самун, който днешното време още не може да преглътне.
Понякога суеверно си мисля, че създателите от предишното, като са описвали своето настояще, по този начин са надникнали и в бъдещето, че като че ли са го предсказали. И по някакъв метод са поели отговорност и за нашето през днешния ден. (И без това хората на перото са най-често посочвани виновници в националните неблагополучия.) Може би са разчитали, че ние ще се оправим. Но имам опасението, че в нашата карма е записано единствено да подпечатваме техните прозрения и да споделяме горчивината от това.
Ето какви редове ни е оставил, прочее, един създател в популярното списание " Философски обзор ", Т.Н.Велинов.* Статията е озаглавена " Из логиката на психиката на днешния миг ". Не съм сигурен, че този миг е от 1942 година, когато текстът е отпечатан. Мога да се обзаложа, че става дума за днешния " миг ", за някакъв миг от нашия настоящ живот.
" Повечето от забогателите, бидейки лишени от здрави обществени усеща, от здрав морал, от необятни и ясни хоризонти в душата, мислят, че благосъстоянието ги прави особени в духовно отношение същества - мислят се за по-умни и по-достойни от другите. Вместо да се срамят от това, че са събрали благосъстояние по кални пътеки: посредством далавера, обири, фалшификации, изнудвания, изменничества и прочие, те са " вирнали нос " и се мислят за някаква необичайност, за някакви божествен птици... С държането си, с приказките си, с подмятането на думи, със самохвалствата си те вършат опити да унижат, да обидят, да оскърбят ония, които не търсят тъмни пътеки за материално благоденствие, а живеят с оскъдните плодове на своя почтен труд. "
Разрезът е изработен с лазерна акуратност и остава непоклатимо годен и за нашето време. Нещо повече, през днешния ден рядко някой ще напише сходни редове. Не единствено тъй като сходна позиция е заредена с всевъзможни неприятности, а тъй като множеството сходни истини за съвременността са към този момент написани - преди нас, а и по-добре от нас.
А ето и няколко реда от незавършена публикация на Лора Каравелова, писана в месеца на гибелта й - ноември 1913 г:
" В политическия живот, в случай че се яви човек интелигентен и почтен, подготвен да жертва всичко за народа си - кой ще му се зарадва, кой ще го поддържа? Цяла глутница крадци, цялата тази поковителствана от високо глутница ще се нахвърли върху него...Той ще почине...Тогава дори и царят ще се просълзи и ще написа трогателни редове до фамилията му. "
Предлагам днешните " Нерви и утехи " като къса заготовка за оня млад сътрудник, който би се заловил да стъкми една книга с текстове на създатели от предишното, в които те са изстрадвали своето съвремие, а са изобразили... нашето. Съзнавам, че концепцията е ефектна, атрактивна по днешному. Но и не се заблуждавам: сложна задача. Пълен, занимателен и почтен колаж може да се получи единствено при едно надарено, горещо съпреживяване на това огнено завещание. Ценността му като просветление и мъжественият му възторг без друго липсват в актуалния български делник. Връщането му в него ще бъде опора, рамо за днешния жител в търсенето на личен път и позиция. Също и на българското общество. Път отвън мрачното дежавю...
Допускам, че концепцията може да допадне на склонни към креативен риск създатели, редакции, издателства. Ние пък, от " Нерви и утехи ", все ще измислим по какъв начин да я подкрепим.
_____________________
*Не съумях да плана буквите. За разлика от емблематичния и продължаващ да набира известност в наши дни Ат. Буров, Велинов е незнаен на днешния четец, без пресилване, пропуснат. Но да бъдеш в страниците на " Философски обзор " надали е тъкмо давност.
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ