Тръмп и Хаменей: Бий ме, обичам те!
Рядко нелепостта са е материализирала в толкоз ярки и детайлни форми, колкото това се случва в връзките сред Иран и Съединени американски щати. Защо нелепост? Понеже и аятолах Али Хаменей, и президентът Доналд Тръмп в действителност желаят едно и също нещо: по опция да се занимават с другия допустимо минимум. Тръмп няма самообладание да прибере у дома американските военни от Ирак и Афганистан (около Иран), Хаменей също е припрян американците да се изнесат оттова.
А в това време и двамата правят такива дейности, че се обричат един на различен. Положението сред Тръмп и Хаменей е " Бий ме, обичам те! ". Да дадем няколко образеца.
Доналд Тръмп искаше да провокира положителна смяна в държанието на Иран по отношение на Близкия изток (Техеран, прочее, се държеше доста по-коректно по време на Ядрената договорка, Joint Comprehensive Plan of Action*). Когато един младеж обаче желае да предложения на среща една госпожица, пък било и опърничава като персийската, е разумно той да направи някакъв жест по отношение на нея. Вместо това Тръмп реши да й удари един пестник: и Вашингтон, под негово управление, напусна през 2018-та година въпросната Ядрена договорка. В допълнение на шамара, хормоналният юноша прати на субекта от интерес и букет от наказания, плюс любовна картичка, в която имаше 12 условия, които девойката би трябвало да извърши, в случай че желае да се видят**.
Но с тежкия шамар на лицето си, същата, естествено, реагира раздразнително и стартира да обстрелва както активите на юношата в квартала, по този начин и тези на неговите саудитски и емиратски приятели***. И разпери обятията си още по-широко за съветските и китайски младежи, които така и така се навъртат в близост.
Но и Али Хаменей не действаше рационално. Когато Иран смъкна американски дрон в Персийския залив, а Доналд Тръмп се отхвърли от взаимен удар, то девойката реши, че юношата е в слаба позиция и може да му се качи на главата. Колкото повече обаче девойката - в това число чрез съратничките й в района - удряше по позициите на юношата и неговите другари, толкоз повече се усилваше военното наличие на американците там: и в Саудитска Арабия, и в Персийския залив, и в Ирак.
По този метод и Доналд Тръмп със глобите, и Али Хаменей с ракетите даваха учредения на другия да не престават да се занимават взаимно със себе си. Но в случай че има потна, само че работеща формула за потушаване на напрежението в персоналните връзки, то в политиката такава ескалация на настроението няма прелестен край.
А до убийството на Касем Сюлеймани - знакова фигура в композицията на сигурността на Иран и началник на външно-политическото звено на Ислямската революционна армия, Ал-Кудс - се стигна след следващия цикъл от принуждение сред проиранските милиции в Ирак и Съединени американски щати. Първо Катаеб Хизбула извърши удар по американски позиции покрай Киркук, на което американците отвърнаха с бомбардировки против организацията в Ирак и Сирия. Последното предизвика навлизане в Зелената зона на Багдат от страна на последователи на проиранските милиции - Катаеб Хизбула и Асаиб Ахл ал-Хак, които обсадиха американското посолство там. Елиминирането на Касем Сюлеймани, паралелно на пословични фигури от иракския естаблишмънт (като Абу Махди Мухандис) на летището до Багдат, пък бе отговорът на Вашингтон.
С таргетирането на Касем Сюлеймани, Доналд Тръмп реши да качи мизата: вместо да се занимава със признаците, да третира самата болест; вместо да удря прокси-силите, да уязви центъра им. Този център бе точно Касем Сюлеймани: ръката и мозъкът зад нея, които конструираха иранската външно-политическа и военна интензивност в района. Той не бе нито Абу Бакр ал-Багдади, нито Мохамед Мосадег. Публичната употреба на всяка една от тези две крайности кореспондира с нечия агитация.
Повече въпроси обаче буди не елиминирането на ръководителя на Ал-Кудс, а подтекстът и времето, в които това бе направено. Именно подтекстът подсказва, че убийството на Касем Сюлеймани ще има резултат, противоположен на този, на който Съединени американски щати са се надявали. Причините:
Първо, самият Сюлеймани (а надлежно и неговата политика на " изнесена защита " на Иран****) ще стане неизбежно по-популярен, в сравнение с той бе, бидейки жив. И до момента Сюлеймани бе най-харесваният ирански пълководец в страната, само че оттук нататък той ще се трансформира в идея и образец. А както знаем добре, с идеите се води война по-трудно. В допълнение, когато си ирански пълководец, несъмнено имаш ограничавания на легитимността. Когато обаче си антиамерикански подобен, има ограничавания, които биват преодолявани (антиамериканизмът е мотив за съгласие сред иракския шиитски националист и иранския шиитски експанзионист).
Второ, оттук нататък оставането на американските военни в Ирак (няма изясненост какъв брой още ще бъдат добавени към малко над петте хиляди, които са към този момент там) ще бъде доста по-трудно защитимо в Народното събрание на страната. Министър-председателят в оставка на страната, Адел Абдул ал-Махди, както и аятолах Али ал-Систани към този момент оповестиха, че дейностите на Съединени американски щати съставляват нарушаване на съглашението (според което Вашингтон е разположил там свои сили), както и на суверенитета на страната.
Трето, акцията против Сюлеймани има потенциала да " задуши " или най-малко да промени дискурса на по този начин или другояче протичащите се митингите в Ирак, в Ливан и в Иран. Въпреки че всички те породиха по социално-икономически аргументи, тези митинги съдържаха в себе си антиирански претекстове (в Багдат и в Бейрут) и антиправителствени (в Техеран). Сега това с лекост може да се промени: било в посока на намаляването на интензивността на недоволството по улиците на трите страни, било в посока на рецесията на антииранския им вектор.
Четвърто, в случай че тази ескалация сред Техеран и Вашингтон се задържи във времето, то атмосферата, в която ще се проведат парламентарните избори в Иран през февруари месец тази година, ще способства за положителното показване на хардлайнерите в страната (още повече, че там реформаторите така и така са в дълбока кадрова и идейна криза).
Пето, нежните, кротките и скромните триумфи в демилитаризацията на иракското общество ще бъдат изгубени (особено от някогашния министър-председател на страната, Хайдер ал-Абади, там бяха хвърлени старания в посока на установяването на надзор върху милициите). Последното по-скоро не се случи. Но при тези условия от нов порядък ще бъде " заличен " и дребният прогрес. Частните армии още веднъж ще имат съществено предимство пред политическите партии. Муктада ал-Садр (иракски националист) и Каис Хазали (иранско прокси) към този момент оповестиха мобилизацията на своите формирования.
Разбира се, във всеки един миг анахроничният режим в Техеран може да сътвори реципрочна нелепост, с която да води нещата до качествено ново равнище и стандарт. Изобщо тя, нелепостта, в случай че имаше две ръце, с едната щеше да туитва, а с другата - да си поглажда брадата.
* За подписаната от Барак Обама договорка можем да кажем, че има единствено едно нещо, което е по-лошо от нея: неналичието на каквато и да е договорка сред Иран и Съединени американски щати.
** Санкциите, наложени от Съединени американски щати по отношение на Иран, включват както хора и организации, по този начин и цели браншове от иранската стопанска система (банковият и петролният измежду другите). А измежду поставените 12 условия бяха и такива, свързани с балистичната стратегия на Иран и поддръжката на страната към разнообразни прокси-сили от района като Хизбула, Хутите, Хамас и така нататък
*** През 2019-та година станахме очевидци на редица обстрели от страна на Иран (и свързани с Техеран организации) на американски цели в Ирак (военни и граждански), такива на Саудитска Арабия (граждански и енергийни) и Обединените Арабски Емирства (главно танкери).
**** Според тази идея защитата на Иран не стартира от личните територии на страната, а от буферните зони, които тя е построила в своето геополитическо съседства. Целта е Техеран да не води бойни дейности на територията си (за да не се повтори ужасът от иракско-иранската война).
А в това време и двамата правят такива дейности, че се обричат един на различен. Положението сред Тръмп и Хаменей е " Бий ме, обичам те! ". Да дадем няколко образеца.
Доналд Тръмп искаше да провокира положителна смяна в държанието на Иран по отношение на Близкия изток (Техеран, прочее, се държеше доста по-коректно по време на Ядрената договорка, Joint Comprehensive Plan of Action*). Когато един младеж обаче желае да предложения на среща една госпожица, пък било и опърничава като персийската, е разумно той да направи някакъв жест по отношение на нея. Вместо това Тръмп реши да й удари един пестник: и Вашингтон, под негово управление, напусна през 2018-та година въпросната Ядрена договорка. В допълнение на шамара, хормоналният юноша прати на субекта от интерес и букет от наказания, плюс любовна картичка, в която имаше 12 условия, които девойката би трябвало да извърши, в случай че желае да се видят**.
Но с тежкия шамар на лицето си, същата, естествено, реагира раздразнително и стартира да обстрелва както активите на юношата в квартала, по този начин и тези на неговите саудитски и емиратски приятели***. И разпери обятията си още по-широко за съветските и китайски младежи, които така и така се навъртат в близост.
Но и Али Хаменей не действаше рационално. Когато Иран смъкна американски дрон в Персийския залив, а Доналд Тръмп се отхвърли от взаимен удар, то девойката реши, че юношата е в слаба позиция и може да му се качи на главата. Колкото повече обаче девойката - в това число чрез съратничките й в района - удряше по позициите на юношата и неговите другари, толкоз повече се усилваше военното наличие на американците там: и в Саудитска Арабия, и в Персийския залив, и в Ирак.
По този метод и Доналд Тръмп със глобите, и Али Хаменей с ракетите даваха учредения на другия да не престават да се занимават взаимно със себе си. Но в случай че има потна, само че работеща формула за потушаване на напрежението в персоналните връзки, то в политиката такава ескалация на настроението няма прелестен край.
А до убийството на Касем Сюлеймани - знакова фигура в композицията на сигурността на Иран и началник на външно-политическото звено на Ислямската революционна армия, Ал-Кудс - се стигна след следващия цикъл от принуждение сред проиранските милиции в Ирак и Съединени американски щати. Първо Катаеб Хизбула извърши удар по американски позиции покрай Киркук, на което американците отвърнаха с бомбардировки против организацията в Ирак и Сирия. Последното предизвика навлизане в Зелената зона на Багдат от страна на последователи на проиранските милиции - Катаеб Хизбула и Асаиб Ахл ал-Хак, които обсадиха американското посолство там. Елиминирането на Касем Сюлеймани, паралелно на пословични фигури от иракския естаблишмънт (като Абу Махди Мухандис) на летището до Багдат, пък бе отговорът на Вашингтон.
С таргетирането на Касем Сюлеймани, Доналд Тръмп реши да качи мизата: вместо да се занимава със признаците, да третира самата болест; вместо да удря прокси-силите, да уязви центъра им. Този център бе точно Касем Сюлеймани: ръката и мозъкът зад нея, които конструираха иранската външно-политическа и военна интензивност в района. Той не бе нито Абу Бакр ал-Багдади, нито Мохамед Мосадег. Публичната употреба на всяка една от тези две крайности кореспондира с нечия агитация.
Повече въпроси обаче буди не елиминирането на ръководителя на Ал-Кудс, а подтекстът и времето, в които това бе направено. Именно подтекстът подсказва, че убийството на Касем Сюлеймани ще има резултат, противоположен на този, на който Съединени американски щати са се надявали. Причините:
Първо, самият Сюлеймани (а надлежно и неговата политика на " изнесена защита " на Иран****) ще стане неизбежно по-популярен, в сравнение с той бе, бидейки жив. И до момента Сюлеймани бе най-харесваният ирански пълководец в страната, само че оттук нататък той ще се трансформира в идея и образец. А както знаем добре, с идеите се води война по-трудно. В допълнение, когато си ирански пълководец, несъмнено имаш ограничавания на легитимността. Когато обаче си антиамерикански подобен, има ограничавания, които биват преодолявани (антиамериканизмът е мотив за съгласие сред иракския шиитски националист и иранския шиитски експанзионист).
Второ, оттук нататък оставането на американските военни в Ирак (няма изясненост какъв брой още ще бъдат добавени към малко над петте хиляди, които са към този момент там) ще бъде доста по-трудно защитимо в Народното събрание на страната. Министър-председателят в оставка на страната, Адел Абдул ал-Махди, както и аятолах Али ал-Систани към този момент оповестиха, че дейностите на Съединени американски щати съставляват нарушаване на съглашението (според което Вашингтон е разположил там свои сили), както и на суверенитета на страната.
Трето, акцията против Сюлеймани има потенциала да " задуши " или най-малко да промени дискурса на по този начин или другояче протичащите се митингите в Ирак, в Ливан и в Иран. Въпреки че всички те породиха по социално-икономически аргументи, тези митинги съдържаха в себе си антиирански претекстове (в Багдат и в Бейрут) и антиправителствени (в Техеран). Сега това с лекост може да се промени: било в посока на намаляването на интензивността на недоволството по улиците на трите страни, било в посока на рецесията на антииранския им вектор.
Четвърто, в случай че тази ескалация сред Техеран и Вашингтон се задържи във времето, то атмосферата, в която ще се проведат парламентарните избори в Иран през февруари месец тази година, ще способства за положителното показване на хардлайнерите в страната (още повече, че там реформаторите така и така са в дълбока кадрова и идейна криза).
Пето, нежните, кротките и скромните триумфи в демилитаризацията на иракското общество ще бъдат изгубени (особено от някогашния министър-председател на страната, Хайдер ал-Абади, там бяха хвърлени старания в посока на установяването на надзор върху милициите). Последното по-скоро не се случи. Но при тези условия от нов порядък ще бъде " заличен " и дребният прогрес. Частните армии още веднъж ще имат съществено предимство пред политическите партии. Муктада ал-Садр (иракски националист) и Каис Хазали (иранско прокси) към този момент оповестиха мобилизацията на своите формирования.
Разбира се, във всеки един миг анахроничният режим в Техеран може да сътвори реципрочна нелепост, с която да води нещата до качествено ново равнище и стандарт. Изобщо тя, нелепостта, в случай че имаше две ръце, с едната щеше да туитва, а с другата - да си поглажда брадата.
* За подписаната от Барак Обама договорка можем да кажем, че има единствено едно нещо, което е по-лошо от нея: неналичието на каквато и да е договорка сред Иран и Съединени американски щати.
** Санкциите, наложени от Съединени американски щати по отношение на Иран, включват както хора и организации, по този начин и цели браншове от иранската стопанска система (банковият и петролният измежду другите). А измежду поставените 12 условия бяха и такива, свързани с балистичната стратегия на Иран и поддръжката на страната към разнообразни прокси-сили от района като Хизбула, Хутите, Хамас и така нататък
*** През 2019-та година станахме очевидци на редица обстрели от страна на Иран (и свързани с Техеран организации) на американски цели в Ирак (военни и граждански), такива на Саудитска Арабия (граждански и енергийни) и Обединените Арабски Емирства (главно танкери).
**** Според тази идея защитата на Иран не стартира от личните територии на страната, а от буферните зони, които тя е построила в своето геополитическо съседства. Целта е Техеран да не води бойни дейности на територията си (за да не се повтори ужасът от иракско-иранската война).
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ