Руско-турската война се води колкото за освобождението на българите, толкова

Руско-турската война се води що се касае за освобождението на българите, толкоз и за бъдещето на самата съветска империя.
Единствено въодушевените българи не подозират, че щастието им не е цел на никоя от забърканите Велики сили.
Сейго Ямадзава е същинският финален самурай. Изпратен е като японски наблюдаващ в съветския щаб, само че воинската закалка не му разрешава да се задоволи с отредената пасивна роля. Измолва от своя суверен правото да се включи в бойните дейности и получава командването на взвод в обсадата на Плевен.
„ Тенно хейкa банзай! Десет хиляди години живот на Императора! ”
Независимо от оценката ни за Освободителната война от 1877-78, тя е имала голямо значение освен за България, Русия и Турция, а и за цяла Европа. Всъщност – за целия свят.

Това е последната галантна война на просветения, напредничав и сантиментален ХІХ в. Не бива да прикачаме към нея тъмната популярност на по-късни събития. Освен всичко друго, тя е и полето за изява на същинския финален самурай в историята. Част от събитията през тази ера са познати на публиката посредством кино лентата с Том Круз и през играта Total War: Shogun II, само че ми се желае да ги погледнем с очите на Куросава.
Плевен, краят на лятото на 1877 година Западният отряд на съветската Действаща войска приготвя следващия взлом на страховитата Плевенска цитадела, защитавана от френския ученик Осман паша, който по-късно ще опише спомените си в книга – по едно и също време опрощение за неуспеха на защитата, пояснение за дейностите си и израз на удивление пред качествата на съперника. Генерал барон Николай Криденер, чийто немски е по-добър от съветския му, заповядва нахлуване.

Подчинените му офицери одобряват заповедта с добре квалифициран, уместно изтощен, даже подигравателен, само че въпреки всичко безспорен екстаз. Всеки дължи една гибел на Бога.
Тези неща се удават на избран вид хора. Един от мъжете, приемащи заповедта, е младият майор Ямадзава Сейго, роден през втората година на епохата Кока (1846, годината на възцаряване на император Комеи, приживе именуван Осахито). Барон Ямадзава е от остаряло воинско семейство на таман модернизиращата се Японска империя. Баща му е Ямадзава Джудайю, самурай на работа при клана Шимадзу в южната провинция Сацума. В духа на безпрекословна честност към господаря, проповядвана от остарелия мъдрец Цунетомо Ямамото, фамилията е заело страната на реформистки настроения император Мейджи, именуван приживе Муцухито, и на осъвременяването на Страната на изгряващото слънце.

Няколко години по-рано майорът към този момент си е основал име в гражданските войни, съпроводили рухването от власт на последния сей-и дай-шогун или тайкун Токугава Йошинобу. Всъщност Ямадзава е същинският финален самурай. Заради верността и военната си героизъм, младият офицер се употребява с благосклонността на своя държател. Изпратен е като японски наблюдаващ в съветския щаб, само че воинската закалка не му разрешава да се задоволи с отредената пасивна роля. Измолва от своя суверен правото да се включи в бойните дейности и получава командването на взвод в обсадата на Плевен.

Той е единствено един от многото задгранични офицери, които взимат присъединяване от двете страни в последната старомодна война на деветнадесети век. Един от тях е и бъдещият български княз Александер-Йозеф декор Батенберг.

Разбира се, сантименталното въображение изисква нашият японски избавител да се е сражавал против османците с наследствената си японска сабя, така наречен катана или даже с големия но-дачи. А за какво не и с двойката от пай и дълъг меч, вакидзаши и катана, нещо като източноазиатската версия на гибелната испанска композиция от дага и шпага. Двойка оръжия, обичана на именития фехтовач Мусаши Миямото.

За страдание, това най-вероятно са напразни старания на фантазията.

Барон Ямадзава несъмнено е невъздържан мъж, само че единствената демонстрация на самурайския му генезис е самото му предпочитание да се включи в багра. В последна сметка купите и привилегиите на фамилии като неговото са неразрешени няколко години преди пътешествието му до Балканите – и той е един от мъжете, спомогнали за тази възбрана. Ямадзава носи съвременна за епохата си униформа, револвер и елементарна сабя от европейски вид – пристигнала евентуално от немските, американските или френските фабрики, произвеждали тогава оръжия за новите японски въоръжени сили. За храбростта му, а може би и за смисъла на неговото наличие свидетелстват получените медали: съветския „ Св. Владимир ” и румънския „ Дунавски кръст ”.

Самият факт на присъединяване му е заслужен за разказ като „ Турски гамбит ” на очарования от ХІХ век, от тогавашна Русия и тогавашна Япония Борис Акунин. Нали знаете – „ акунин ” в действителност е японска дума. Означава „ лъжец ”. Съвсем уместно, изключително в случай че си представим ролята на един боец в стълкновение надалеч от родината му като деяние в екзотична японска пиеса. Например в „ Канджинчо ”, обичайна кабуки драма, разказваща тъкмо за воинските качества в непредвидени условия.

Всъщност барон Ямадзава не е нито единственият косоок азиатец, нито даже единственият нехристиянин в съветските сили. Сражават се две многонационални империи и от изхода на войната зависи освен основаването на една нова европейска страна, само че и бъдещето на големия Източен въпрос, прерастващ в Голямата игра за бъдещето на необозримите пространства на Ориента, разигравана сред Англия и Русия.

Някои индийски мюсюлмани под английска власт се молят за успеха на благочестивото оръжие на ислямския халиф, Повелителя на правоверните, султан Гази Абдул Хамид ІІ хан. Други – за оръжието на Александър ІІ, с Божията благосклонност цар Московски и Всерусийски император. Погледнато от по-различна вероятност, на страната на истанбулския падишах са и значително християни: даже новосъздадената българска Екзархия е принудена от събитията да организира молебени за успеха на османските войски.

Руският цар знае, че не трябва да повтаря грешката от Кримската война:

Той не може да води война с османците, в случай че първо не е съгласувал дейностите си с европейския концерт – най-много с Австро-Унгария и Англия. Към 1877-а унизена Франция не е тъкмо мощен фактор, а новата мощна Германия на стоманения канцлер Бисмарк е подготвена услужливо да посредничи сред всички заинтригувани страни. В случай на съвсем несъмнената съветска победа бъдещето е ясно за всички: Русия ще сътвори на Балканите още едно неголямо християнско княжество и ще репетира в него личната си възможна либерализация посредством въвеждането на подобен парламентарен ред, какъвто би бил по-подходящ за западна страна.

Войната се води що се касае за освобождението на българите, толкоз и за бъдещето на самата съветска империя. Единствено въодушевените българи не подозират, че щастието им не е цел на никоя от забърканите Велики сили. Засега те сляпо имат вяра в съветския монарх, който одобряват за татко, просветения Цар Освободител, който 10 години по-рано е дал права на личните си крепостни селяни. Впрочем, същата наивна религия се споделя и от съветското офицерство, влюбено в шампанското и в рицарските илюзии. Особен интерес заслужава военачалник Гурко, един от главните участници в Освобождението на България, който обаче по-късно ще се прочуе със смразяващата си политика против полските патриоти като губернатор на Варшава.

Майор Ямадзава се бори самоуверено при Плевен, остава жив и продължава пътя си с победоносната императорска войска из Тракия, а сетне се връща сполучливо в далечната си татковина, където продължава да пораства в кариерата до кончината си през 1897-а. Така и не доживява Руско-японската война.

Дали българите, посрещащи съветските войски по пътищата, са знаели, че един от храбреците, на които подаряват цветя, идва от страната на воини и държавници като Хидейоши Тойотоми и Ода? Най-вероятно не, при все това по това време японската обичайната просвета таман е идвала на мода в Западна Европа. Само 10 години след Руско-турската война Ван Гог е щял да копира изисканите рисунки на прелестния японски занаятчия Утагава Хирошиге.

Десет години след Руско-турската война Европа е залята от японска мода. Винсент ван Гог (вдясно) се въодушевява от Хирошиге (вляво).

Присъствието на младия Ямадзава в тази война демонстрира това лице на оптимистичното и сантиментално деветнадесето столетие, което никакви по-късни събития не могат да заличат. Светът е бил различен. Русия е била друга, въпреки че това звучи съвсем невероятно. Колкото и да не ни се има вяра – даже Османската империя се е опитвала да бъде по-различна от мрачния образ на източна деспотия, макар към момента неизстиналите пепелища на Априлското въстание.

Много вода е изтекла от този момент. И още доста, доста кръв. Трети март, денят на нашето Освобождение през 1878-а, през днешния ден надалеч не е онази безспорна дата, каквато изглеждаше през деветдесетте години на ХХ в. Сега ние не знаем какво да мислим нито за Турция, нито за Русия, които сами вършат всичко допустимо да гледаме към тях с безпокойствие. Останали са ни единствено опълченците на Вазов. Може би навръх тяхната памет можем да се доверим. Но нищо не ни пречи да се усмихнем на загатна най-малко за героичната, въпреки и непредвидена роля на един необикновен плевенски воин.

Инфо: Коч