Руски политолог: Коронавирусът създава отново Европа
Руският политолог Александъ р Морозов разяснява за авторитетното интернет издание за модерно изкуство и просвета Colta . ru , че коронавирусът може отначало да „ напечата” Европа
1.
След Втората международна война пред Европа, в началото в битността й на Европейска икономическа общественост, а по-късно - като Европейски съюз, стояха комплицирани въпроси, свързани с унифициране, промени и контролиране. Но „ екзистенциални “ рецесии съвсем нямаше – доста малко бяха проблемите, чието решение изискваше включването на всички страни.
Такъв вид рецесии работят като 3D принтер - „ отпечатват “ Европа отначало. Досега бяха четири: Берлинската рецесия (1963), рухването на Източния блок (1989-1991), икономическата рецесия от 2008 година и рецесията с бежанците през 2017 година.
Вече ясно се вижда, че рецесията с ковид е с противоположен знак на бежанската. Защо? При мигрантската рецесия бе нужна реакцията както на целия Европейски съюз, по този начин и на всяко национално държавно управление, на всяко общество. Но тези реакции на другите равнища предизвикваха къси съединения между тях. Бежанската рецесия освен раздели Европейския съюз и обособените общества в него, само че и обърка потреблението на „ Европейски съюз” и „ Европа” като синоними. Днес сме очевидци на противоположното, както и на един абсурд - вирусът, който с слагането под карантина, „ затваря “ обособените страни, води до реорганизация на „ общото пространство “. На 14–15 март огромна част от държавните управления на страните - членки на Европейски Съюз взеха решение да съблюдават общи правила при слагането под карантина. Така вирусът се трансформира в политически индивид с голямо въздействие.
И като всеки политически индивид незабавно стартира да прокарва разграничителни линии, да принуждава другите да се самоопределят по отношение на него, да генерира тайни теории и мобилизации.
За тайното схващане е значимо кой е натиснал спусъкът, „ кой е основал обстановката “ (рептилите или фамилия Ротшилд). За политическото - по какъв начин обстановката с ковид ще докара до нови спечелили.
Коронавирусът привиква под бойните флагове две генерации в Европа – „ Милениум” и поколението Z. Това са „ свежи “ генерации, изживели наред своите първи 30 години, без боязън, в една просперираща Европа. Сега те са призовани да поемат отговорност за групови политически решения и да се погрижат за по-възрастните – както вкъщи - за околните си, по този начин и на улицата - на равнище гражданско общество.
„ Милениумите” като Себастиан Курц и Еманюел Макрон би трябвало да излязат от борбата с ковид с историческа победа. Но не тъй като са „ надделели вируса “ (той самичък ще си тръгне), а тъй като са го признали за политически индивид и са оповестили готовност.
2.
Вирусът основава обстановка „ маркер”, при която се обрисува онази зона, където от самостоятелния здрав разсъдък се образува публичният: решенията на управляващите могат да бъдат оспорвани, само че би трябвало да се съблюдават.
Независимо от обстоятелството, че някои хора усещат „ усета на вируса в устата си “ и изпадат в суматоха, а други - в противен случай, ругаят държавните управления и техните ограничения, ясно се вижда, че в европейските общества има пълнолетно поданство - в смисъла на израза на Кант, който назовава Просвещението ера на гражданско пълноправие.
По отношение на ковид в европейското общество се реализира по-голям консенсус, в сравнение с към която и да е промяна или спешна стратегия. Освен това той е по-различен от антракса и чумата, които биха провокирали само суматоха, смут и говорене от вида „ би трябвало непременно да се спасим “. При ковид сме в режим на обучение, на подготовка. И по тази причина в европейското общество „ се активизира “ не смут, а здрав разсъдък и взаимност в общността.
Факт е, че тук поражда казусът за естеството на тази взаимност. Това е вирус, а не война. И солидарността е към „ физическото, телесното”. Заплахата от самата зараза е „ предполитическа “. Тя визира всеки физически. Вирусът не познава йерархии. И в средновековна Европа „ танцът на гибелта “ увлича всички класи. Да си напомним Мишел Фуко. Да, вирусът е извънредно значим за „ грижата за себе си “ (трябва да си миете ръцете и да не си пипате лицето), той залага хигиеничните правила в всекидневието ни, въздейства на персоналната дисциплинираност, само че въпреки това, в тази грижа има биополитика. Вирусът дава в ръцете на ръководещите значим инструмент на „ невидимата власт “ – да управляват масите в името на тялото.
В последната си книга съветският мъдрец Олег Аронсон събира три публикации на тематика „ обществени инфекции “, като водещата е озаглавена „ Епидемиология на политиката “. В нея Аронсон пази концепцията, че инерцията, с която възприемаме политиката през призмата на рационалността, се разпада, когато се окаже, че сме непрекъснато изправени пред политически феномени, като вируси и обществени болести. Аронсон се базира на френски философи и културолози като Жорж Батай и Рене Жирар, които проучват фашизма точно от позиция на това, че при него „ масите “ се управляват не от логиката, а от желанието. Желанието не може да бъде засечено от радарите на рационалното. С него човек се заразява като с вирус и е рисково. При такава обстановка на политическа готовност понятия като „ собственост”, „ взаимност “, „ приятелство “, получават напълно друго значение. На понятия, на които значително почива хуманизмът и които са част от разбирането накъде би трябвало да се развива демократичното общество. Аронсон изяснява, че те се трансформират, тъй като кардинално са неполитически понятия, само че когато се употребяват за налагане на надалеч не обществени връзки, стават част от политиката. И Аронсон не може да не призове: „ Спрете! Не политизирайте солидарността “!
В същото време левичарите са на друго мнение – Славой Жижек, да вземем за пример, счита, че вирусът предлага вероятност към една нова световна взаимност. Той цитира известния американски марксистки теоретик Фредерик Джеймисън, който, анализирайки холивудски филми със закани от световни епидемии, вижда в тях вяра за нова форма на взаимност, която би избавила света от световния капитализъм. Наред с левичарите обаче се чуват и гласовете на либертарианците, които виждат в ограниченията за битка с ковид заплаха от нова „ тотална власт на страната “.
Най-вероятно обаче нито очакванията на левите, нито страховете на десните ще се осъществен. Какво ни чака тогава?
3.
Вирусът основава нова Европа. Това е първото огромно събитие след рухването на Берлинската стена. И то е по-значимо от несполучливия опит за приемане на Европейската конституция (през 2004 г.).
Коронавирусът провокира въвеждането на изключително състояние, при което всичко предстои на тестване – и опцията да се минават граници, и готовността всички служби да подхващат трансевропейски дейности (а освен разследващите структури, както беше при опасността от ислямски тероризъм след 11.09.2001). Вирусът разкрива какъв брой дисциплинирано и солидарно може да бъде европейското поданство във всички национални общества, без значение от идеологическите и партийни разлики.
Срещу вируса би трябвало да се вдигне европейска войска – такава, за каквато Макрон мечтае. Нова полиция и нов граничен надзор. Вирусът води до стратификация на обществото, каквато всяко изключително състояние основава. Тук на най-сериозно тестване ще са подложени тези, които не могат да изоставен работата си, макар че нерядко са изложени на риск. А те не могат да си тръгнат, защото са част от инфраструктурата, която поддържа живота в напълно директния смисъл на думата.
Вирусът нападна непосредствено и е доста по -„ първичен” спрямо такива закани като радикалния ислям или хибридната война, в които, без всяко подозрение, се съдържа и присъщата за постмодернизма двоякост. Но вирусът, като всяко естествено злополучие, разсънва сили, непознати на постмодернизма. Той работи в интерес на онази нова субектност в Европа, от която Старият континент се нуждае. И изпитва остра потребност - към този момент повече от 30 години след рухването на Берлинската стена.
1.
След Втората международна война пред Европа, в началото в битността й на Европейска икономическа общественост, а по-късно - като Европейски съюз, стояха комплицирани въпроси, свързани с унифициране, промени и контролиране. Но „ екзистенциални “ рецесии съвсем нямаше – доста малко бяха проблемите, чието решение изискваше включването на всички страни.
Такъв вид рецесии работят като 3D принтер - „ отпечатват “ Европа отначало. Досега бяха четири: Берлинската рецесия (1963), рухването на Източния блок (1989-1991), икономическата рецесия от 2008 година и рецесията с бежанците през 2017 година.
Вече ясно се вижда, че рецесията с ковид е с противоположен знак на бежанската. Защо? При мигрантската рецесия бе нужна реакцията както на целия Европейски съюз, по този начин и на всяко национално държавно управление, на всяко общество. Но тези реакции на другите равнища предизвикваха къси съединения между тях. Бежанската рецесия освен раздели Европейския съюз и обособените общества в него, само че и обърка потреблението на „ Европейски съюз” и „ Европа” като синоними. Днес сме очевидци на противоположното, както и на един абсурд - вирусът, който с слагането под карантина, „ затваря “ обособените страни, води до реорганизация на „ общото пространство “. На 14–15 март огромна част от държавните управления на страните - членки на Европейски Съюз взеха решение да съблюдават общи правила при слагането под карантина. Така вирусът се трансформира в политически индивид с голямо въздействие.
И като всеки политически индивид незабавно стартира да прокарва разграничителни линии, да принуждава другите да се самоопределят по отношение на него, да генерира тайни теории и мобилизации.
За тайното схващане е значимо кой е натиснал спусъкът, „ кой е основал обстановката “ (рептилите или фамилия Ротшилд). За политическото - по какъв начин обстановката с ковид ще докара до нови спечелили.
Коронавирусът привиква под бойните флагове две генерации в Европа – „ Милениум” и поколението Z. Това са „ свежи “ генерации, изживели наред своите първи 30 години, без боязън, в една просперираща Европа. Сега те са призовани да поемат отговорност за групови политически решения и да се погрижат за по-възрастните – както вкъщи - за околните си, по този начин и на улицата - на равнище гражданско общество.
„ Милениумите” като Себастиан Курц и Еманюел Макрон би трябвало да излязат от борбата с ковид с историческа победа. Но не тъй като са „ надделели вируса “ (той самичък ще си тръгне), а тъй като са го признали за политически индивид и са оповестили готовност.
2.
Вирусът основава обстановка „ маркер”, при която се обрисува онази зона, където от самостоятелния здрав разсъдък се образува публичният: решенията на управляващите могат да бъдат оспорвани, само че би трябвало да се съблюдават.
Независимо от обстоятелството, че някои хора усещат „ усета на вируса в устата си “ и изпадат в суматоха, а други - в противен случай, ругаят държавните управления и техните ограничения, ясно се вижда, че в европейските общества има пълнолетно поданство - в смисъла на израза на Кант, който назовава Просвещението ера на гражданско пълноправие.
По отношение на ковид в европейското общество се реализира по-голям консенсус, в сравнение с към която и да е промяна или спешна стратегия. Освен това той е по-различен от антракса и чумата, които биха провокирали само суматоха, смут и говорене от вида „ би трябвало непременно да се спасим “. При ковид сме в режим на обучение, на подготовка. И по тази причина в европейското общество „ се активизира “ не смут, а здрав разсъдък и взаимност в общността.
Факт е, че тук поражда казусът за естеството на тази взаимност. Това е вирус, а не война. И солидарността е към „ физическото, телесното”. Заплахата от самата зараза е „ предполитическа “. Тя визира всеки физически. Вирусът не познава йерархии. И в средновековна Европа „ танцът на гибелта “ увлича всички класи. Да си напомним Мишел Фуко. Да, вирусът е извънредно значим за „ грижата за себе си “ (трябва да си миете ръцете и да не си пипате лицето), той залага хигиеничните правила в всекидневието ни, въздейства на персоналната дисциплинираност, само че въпреки това, в тази грижа има биополитика. Вирусът дава в ръцете на ръководещите значим инструмент на „ невидимата власт “ – да управляват масите в името на тялото.
В последната си книга съветският мъдрец Олег Аронсон събира три публикации на тематика „ обществени инфекции “, като водещата е озаглавена „ Епидемиология на политиката “. В нея Аронсон пази концепцията, че инерцията, с която възприемаме политиката през призмата на рационалността, се разпада, когато се окаже, че сме непрекъснато изправени пред политически феномени, като вируси и обществени болести. Аронсон се базира на френски философи и културолози като Жорж Батай и Рене Жирар, които проучват фашизма точно от позиция на това, че при него „ масите “ се управляват не от логиката, а от желанието. Желанието не може да бъде засечено от радарите на рационалното. С него човек се заразява като с вирус и е рисково. При такава обстановка на политическа готовност понятия като „ собственост”, „ взаимност “, „ приятелство “, получават напълно друго значение. На понятия, на които значително почива хуманизмът и които са част от разбирането накъде би трябвало да се развива демократичното общество. Аронсон изяснява, че те се трансформират, тъй като кардинално са неполитически понятия, само че когато се употребяват за налагане на надалеч не обществени връзки, стават част от политиката. И Аронсон не може да не призове: „ Спрете! Не политизирайте солидарността “!
В същото време левичарите са на друго мнение – Славой Жижек, да вземем за пример, счита, че вирусът предлага вероятност към една нова световна взаимност. Той цитира известния американски марксистки теоретик Фредерик Джеймисън, който, анализирайки холивудски филми със закани от световни епидемии, вижда в тях вяра за нова форма на взаимност, която би избавила света от световния капитализъм. Наред с левичарите обаче се чуват и гласовете на либертарианците, които виждат в ограниченията за битка с ковид заплаха от нова „ тотална власт на страната “.
Най-вероятно обаче нито очакванията на левите, нито страховете на десните ще се осъществен. Какво ни чака тогава?
3.
Вирусът основава нова Европа. Това е първото огромно събитие след рухването на Берлинската стена. И то е по-значимо от несполучливия опит за приемане на Европейската конституция (през 2004 г.).
Коронавирусът провокира въвеждането на изключително състояние, при което всичко предстои на тестване – и опцията да се минават граници, и готовността всички служби да подхващат трансевропейски дейности (а освен разследващите структури, както беше при опасността от ислямски тероризъм след 11.09.2001). Вирусът разкрива какъв брой дисциплинирано и солидарно може да бъде европейското поданство във всички национални общества, без значение от идеологическите и партийни разлики.
Срещу вируса би трябвало да се вдигне европейска войска – такава, за каквато Макрон мечтае. Нова полиция и нов граничен надзор. Вирусът води до стратификация на обществото, каквато всяко изключително състояние основава. Тук на най-сериозно тестване ще са подложени тези, които не могат да изоставен работата си, макар че нерядко са изложени на риск. А те не могат да си тръгнат, защото са част от инфраструктурата, която поддържа живота в напълно директния смисъл на думата.
Вирусът нападна непосредствено и е доста по -„ първичен” спрямо такива закани като радикалния ислям или хибридната война, в които, без всяко подозрение, се съдържа и присъщата за постмодернизма двоякост. Но вирусът, като всяко естествено злополучие, разсънва сили, непознати на постмодернизма. Той работи в интерес на онази нова субектност в Европа, от която Старият континент се нуждае. И изпитва остра потребност - към този момент повече от 30 години след рухването на Берлинската стена.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ