Да се чуждееш е признак на духовна импотентност
Румяна Захариева е родена в Балчик. Завършва Английската езикова гимназия в Русе и славянска и британска лингвистика в университета Friedrich Wilhelm в Бон. Захариева е немско-българска писателка, поетеса и преводачка. От 1970 година живее в Германия. През 1978 година издава на немски първата си стихосбирка - „ Крива затворена “, която осем години по-късно излиза от щемпел и в България. Следват на немски романите „ Имало едно време в този момент “, „ Ръкавици за студената война “ (в оригинал 7 Kilo Zeit) - претърпял 5 издания, „ Меча кожа “, „ Транзитна виза за живота “ и други Носител е на литературните награди на Северен Рейн-Вестфалия и Die LESE.
Румяна Захариева е член на немския ПЕН клуб и на Съюза на немските писатели. Майка е на две дъщери, които обичат България и българския език, има и четири внучета.
Книгата " Ръкавици за Студената война ", която ИК " Хермес " издава за първи път на български език, ще бъде показана на 16 октомври в Пловдив.
- Как се плетат ръкавици за Студената война?
-Това е допустимо единствено на дребната 10-11-годишна Мила, героинята на романа за българското ми детство при започване на 60-те. Слушайки притеснителния глас на високоговорителя, непрекъснато напомнящ на всяко живо създание в селото, в това число и на домашните животни, че Студената война е в разгара си и виждайки, че всички баби плетат, дребното момиче желае да се приготви за присъединяване в тази така студена война просто като си изплете ръкавици!
- Героинята Ви избира да почине за свободата пред това да набере непостижимите 7 кг лайка. Защо?
-Славата и безсмъртието на децата герои, паднали в битка за свободата и възхвалявани от тогавашната агитация, са нещо доста по-привлекателно за дребния човек от това да се бъхти по поляните и синорите, берейки лайка за кооперативното стопанство. От мъжество пот не тече и кръст не боли...
- „ Ръкавици за Студената война ” е първият Ви разказ, написан на български. От какво Ви избави писането на немски и какво Ви върна родният език?
-През първите 5 години на езикова изолираност нямаше никакъв аспект за избавление. Знаех единствено български, британски и съветски. Проговорих на немски след 20 - както дребните деца се учат, проговаряйки за пръв път в живота си: всяка дума беше неверна, по-късно и всяко изречение... Английският и съветският избавиха следването ми. Но 5 години по-късно прописах на немски - този език ми стана татковина, тъй като ми даде свободата да споделям и да пиша на него всичко, което през 70-те и нататък години нямах право и опция да кажа и обявявам на български.
- Казвате, че когато сте в България, Ви липсва Германия. Когато пък поживеете известно време в чужбина, стартирате да тъгувате по родината. Но възприятията към отечеството не допускат ли по-строга „ моногамия ”?
-Живях в родината си 20 години, а в Германия пребивавам от 48, само че имам един-единствен паспорт - българския. Никога не съм се опитвала да стана немкиня, не съм подавала документи за подобен и няма в никакъв случай да го направя. За модерния човек на Запад, а към този момент и на Изток, е обикновено да носи в джоба си две, а от време на време и повече самоличности - толкоз за „ моногамията ”!
- Водихте ли борби със себе си, когато заминахте за Германия? В стихотворението Ви „ Носталгия ” самокритичността доближава до самобичуване. И то във времена, в които нашенецът, емигрирал на Запад, се биеше в гърдите какъв брой е съумял и говореше с емфатичен акцент...
- Без борби със себе си няма почтено творчество, няма лирика! Да се чуждееш, да се биеш в гърдите, че си „ процъфтяващ ” на Запад и да го демонстрираш, говорейки неразбрано на родния си език - това е най-яркият симптом на духовна и етична импотентност.
- Казвате, че животът в чужбина не е най-хубавото нещо, което може да се случи на човек. Защо тогава толкоз доста хора си го предизвикват?
- Не ми е допустимо да синтезирам. Има хора надарени и работливи, които дълго са опитвали да се осъществят в нашата татковина и просто са се отчаяли. На други от дребни са им набивали в главите, че живеят „ в скапана страна ”. Принципът на множеството пък е „ Кат’ ти дават - йеж, кaт’ та бият - беж! ”. В Германия по принцип дават, а не бият.
Сигурно има и други категории хора, които отпътуват зад граница. Ах, да! Намират се и такива като мен, които след повече от 5 години епистоларна обич я следват в чужбина, без да знаят нито език, нито какво в действителност ги чака там и едвам когато дойдат на мяра, хващат религия.
- Как се промени българинът през годините?
- Докато тоталитарният остен беше на врата му, българинът беше доста гостолюбив, мил и великодушен, подготвен да помогне на близък си, не делеше чужденците на „ положителни ” и „ неприятни ”, не се стремеше към „ кяр ”от другарството си със „ заможните ” или които счита за такива.
- Кое в родината Ви натъжава?
-Наскоро имах един персонален, поразителен случай в центъра на едно балканско село. Час и половина носих на ръце 12-килограмовата си внучка (на годинка и половина) и молих водачите от кола на кола по неотложност да ме закарат на 6 км - до аптеката. Нито един от осемте ми земляци водачи не се смили, а отговорите бяха: „ Ама аз съм за друга дестинация! ”, „ Нямам време! ”, „ Помолете различен! ”. Най-сетне един мой комшия откликна, а аптеката беше затворена... Спестявам Ви детайлности, оправихме се отгоре-отгоре, само че аз най-после се озовах в болничното заведение в София и лежах там 10 дни на системи с инфектиране, породено от дългото носене на детето.
- Не е загадка, че чужденците постоянно бъркат София с Букурещ. Как реагирате, когато Ви показват като Румяна от Румъния?
- С нежна подигравка, а от време на време и с безпощадна. Ако някой сбърка, а другият го поправи, разгласявам несбъркалия с усмивка на удивление за „ принадлежащ към каймака на интелектуалното немско общество ”!
- Кое е най-важното, с цел да успее един създател на Запад - характерът, геният или шансът?
- Реална преценка на това, което може, самокритичност (колко костват личните ти трудове и коства ли си да обсипваш хората с тях), неизменност и борбеност - тогава и шансът идва.
- Позната ли е българската литература в Германия?
-За страдание, не. Въпреки напъните на единици като моя благосклонност за разпространяването години наред и по радиото. Познават я шепа експерти по университетите, работещи или имащи фамилии в България. Колкото повече знаят за една страна, толкоз повече се интересуват и от литературата, това е естествено. Умряха да ни тупат по рамото за председателството на Европейски Съюз! Мижай, ке те лажим! - те това беше резултатът да вземем за пример за литературата.
- Какво мислите за стотиците създатели у нас, които финансират сами книгите си? Вярвате ли в качествата на тяхното изкуство?
-Не е тяхна виновността, че са принудени сами да финансират изявленията си. Няма по-голямо оскърбление за един надарен създател от това да му желаят самичък да си заплаща за литературния труд. На една моя среща с сътрудници от Съюз на българските писатели заявих откровено, че избирам до края на живота си да остана без обява в България, в случай че би трябвало сама да си я заплащам! Това е моят авторски принцип. В кодекса на Съюза на писателите и този на ПЕН клуба в Германия, в които членувам, не може да бъдеш признат със самоплатени изявления. Осъзнавам, че в случай че бях останала в България, щях да умра от апетит като публицист на свободна процедура и без авторски права. А за другите, които нямат гений, само че имат пари да се самофинансират, тази нашенска система е манна небесна... Безкрайно признателна съм на редакцията на сп. „ Съвременник ”, разгласила първите 80 стр. на романа ми (кн.1/2017) - по този начин той стигна до ИК „ Хермес ”, с която сключихме честен контракт.
Румяна Захариева е член на немския ПЕН клуб и на Съюза на немските писатели. Майка е на две дъщери, които обичат България и българския език, има и четири внучета.
Книгата " Ръкавици за Студената война ", която ИК " Хермес " издава за първи път на български език, ще бъде показана на 16 октомври в Пловдив.
- Как се плетат ръкавици за Студената война?
-Това е допустимо единствено на дребната 10-11-годишна Мила, героинята на романа за българското ми детство при започване на 60-те. Слушайки притеснителния глас на високоговорителя, непрекъснато напомнящ на всяко живо създание в селото, в това число и на домашните животни, че Студената война е в разгара си и виждайки, че всички баби плетат, дребното момиче желае да се приготви за присъединяване в тази така студена война просто като си изплете ръкавици!
- Героинята Ви избира да почине за свободата пред това да набере непостижимите 7 кг лайка. Защо?
-Славата и безсмъртието на децата герои, паднали в битка за свободата и възхвалявани от тогавашната агитация, са нещо доста по-привлекателно за дребния човек от това да се бъхти по поляните и синорите, берейки лайка за кооперативното стопанство. От мъжество пот не тече и кръст не боли...
- „ Ръкавици за Студената война ” е първият Ви разказ, написан на български. От какво Ви избави писането на немски и какво Ви върна родният език?
-През първите 5 години на езикова изолираност нямаше никакъв аспект за избавление. Знаех единствено български, британски и съветски. Проговорих на немски след 20 - както дребните деца се учат, проговаряйки за пръв път в живота си: всяка дума беше неверна, по-късно и всяко изречение... Английският и съветският избавиха следването ми. Но 5 години по-късно прописах на немски - този език ми стана татковина, тъй като ми даде свободата да споделям и да пиша на него всичко, което през 70-те и нататък години нямах право и опция да кажа и обявявам на български.
- Казвате, че когато сте в България, Ви липсва Германия. Когато пък поживеете известно време в чужбина, стартирате да тъгувате по родината. Но възприятията към отечеството не допускат ли по-строга „ моногамия ”?
-Живях в родината си 20 години, а в Германия пребивавам от 48, само че имам един-единствен паспорт - българския. Никога не съм се опитвала да стана немкиня, не съм подавала документи за подобен и няма в никакъв случай да го направя. За модерния човек на Запад, а към този момент и на Изток, е обикновено да носи в джоба си две, а от време на време и повече самоличности - толкоз за „ моногамията ”!
- Водихте ли борби със себе си, когато заминахте за Германия? В стихотворението Ви „ Носталгия ” самокритичността доближава до самобичуване. И то във времена, в които нашенецът, емигрирал на Запад, се биеше в гърдите какъв брой е съумял и говореше с емфатичен акцент...
- Без борби със себе си няма почтено творчество, няма лирика! Да се чуждееш, да се биеш в гърдите, че си „ процъфтяващ ” на Запад и да го демонстрираш, говорейки неразбрано на родния си език - това е най-яркият симптом на духовна и етична импотентност.
- Казвате, че животът в чужбина не е най-хубавото нещо, което може да се случи на човек. Защо тогава толкоз доста хора си го предизвикват?
- Не ми е допустимо да синтезирам. Има хора надарени и работливи, които дълго са опитвали да се осъществят в нашата татковина и просто са се отчаяли. На други от дребни са им набивали в главите, че живеят „ в скапана страна ”. Принципът на множеството пък е „ Кат’ ти дават - йеж, кaт’ та бият - беж! ”. В Германия по принцип дават, а не бият.
Сигурно има и други категории хора, които отпътуват зад граница. Ах, да! Намират се и такива като мен, които след повече от 5 години епистоларна обич я следват в чужбина, без да знаят нито език, нито какво в действителност ги чака там и едвам когато дойдат на мяра, хващат религия.
- Как се промени българинът през годините?
- Докато тоталитарният остен беше на врата му, българинът беше доста гостолюбив, мил и великодушен, подготвен да помогне на близък си, не делеше чужденците на „ положителни ” и „ неприятни ”, не се стремеше към „ кяр ”от другарството си със „ заможните ” или които счита за такива.
- Кое в родината Ви натъжава?
-Наскоро имах един персонален, поразителен случай в центъра на едно балканско село. Час и половина носих на ръце 12-килограмовата си внучка (на годинка и половина) и молих водачите от кола на кола по неотложност да ме закарат на 6 км - до аптеката. Нито един от осемте ми земляци водачи не се смили, а отговорите бяха: „ Ама аз съм за друга дестинация! ”, „ Нямам време! ”, „ Помолете различен! ”. Най-сетне един мой комшия откликна, а аптеката беше затворена... Спестявам Ви детайлности, оправихме се отгоре-отгоре, само че аз най-после се озовах в болничното заведение в София и лежах там 10 дни на системи с инфектиране, породено от дългото носене на детето.
- Не е загадка, че чужденците постоянно бъркат София с Букурещ. Как реагирате, когато Ви показват като Румяна от Румъния?
- С нежна подигравка, а от време на време и с безпощадна. Ако някой сбърка, а другият го поправи, разгласявам несбъркалия с усмивка на удивление за „ принадлежащ към каймака на интелектуалното немско общество ”!
- Кое е най-важното, с цел да успее един създател на Запад - характерът, геният или шансът?
- Реална преценка на това, което може, самокритичност (колко костват личните ти трудове и коства ли си да обсипваш хората с тях), неизменност и борбеност - тогава и шансът идва.
- Позната ли е българската литература в Германия?
-За страдание, не. Въпреки напъните на единици като моя благосклонност за разпространяването години наред и по радиото. Познават я шепа експерти по университетите, работещи или имащи фамилии в България. Колкото повече знаят за една страна, толкоз повече се интересуват и от литературата, това е естествено. Умряха да ни тупат по рамото за председателството на Европейски Съюз! Мижай, ке те лажим! - те това беше резултатът да вземем за пример за литературата.
- Какво мислите за стотиците създатели у нас, които финансират сами книгите си? Вярвате ли в качествата на тяхното изкуство?
-Не е тяхна виновността, че са принудени сами да финансират изявленията си. Няма по-голямо оскърбление за един надарен създател от това да му желаят самичък да си заплаща за литературния труд. На една моя среща с сътрудници от Съюз на българските писатели заявих откровено, че избирам до края на живота си да остана без обява в България, в случай че би трябвало сама да си я заплащам! Това е моят авторски принцип. В кодекса на Съюза на писателите и този на ПЕН клуба в Германия, в които членувам, не може да бъдеш признат със самоплатени изявления. Осъзнавам, че в случай че бях останала в България, щях да умра от апетит като публицист на свободна процедура и без авторски права. А за другите, които нямат гений, само че имат пари да се самофинансират, тази нашенска система е манна небесна... Безкрайно признателна съм на редакцията на сп. „ Съвременник ”, разгласила първите 80 стр. на романа ми (кн.1/2017) - по този начин той стигна до ИК „ Хермес ”, с която сключихме честен контракт.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ