Призрачна черква пази магическия свят на Радичков в Калиманица
Родното му село е изселено поради построяването на язовир “Огоста ”
“Моето село песни няма, единствено обети има. Израсъл съм в малко селце сред 3 гробища - остарялото римско гробище, превърнато в църковна равнища, в което постоянно се намира по нещо - я кънтят мотиките, я има разкопки. Другите гробища са турското и християнското. Три типа вампири се разхождат там - от римските легионери до дервишките и нашите християнски. ”
Това написа самобитният публицист Йордан Радичков за родното си село Калиманица, което по времето на социализма е насила от управляващите да се изсели поради градежа на огромния бент. “Огоста ” край Монтана, тогава Михайловград. Полуразрушена църква без покрив, 380-годишен хубав дъб, войнишки монумент и овощни градини с дъхави ябълки посрещат малцината любопитни, решили да посетят забравеното място. Приживе писателят ходел и прегръщал дъба, с цел да черпи сили от него.
За тогавашното село Калиманица табела няма. Най-видният и земен негов гражданин Йордан Радичков тази година щеше да навърши 90.
Останала е черквата
- нея никой не е посмял
да събори преди време
Била без камбана поради недостиг и бедност, само че си имала кръст.
За злочeстата орис на храма Радичков споделя, че през деня го изграждали, само че нощем някои неверници го рушали. Сега е без покрив под намерено небе. Дори е рисково да влизаш вътре, може да се срути.
Към момента на изселването в Калиманица живеели 470 души в 90 къщи. На тогавашния му площад имало монумент на починалите в Септемврийското въстание, който още стои. Близо до него е вековният дъб. Бил е на площада в двора на учебното заведение. Сега тук в близост има ливади и новозасадени овощни градини.
И странна тишина. Тези, които са чели историите, чуват птиците и дървените налъми.
Хората били научени на тежък аграрни труд, само че все нещо ги теглело към тайното и мистериозното.
“Дните им изобилствали от празници и обреди. Oсобено уважаван е Гергьовден, слагали венец на агнето за курбан. Тачели и Сирни поклади, Пъси понеделник, Тудорица, Благовец, Лазарица, именуван още Кукленден. Не могли да си обяснят някои естествени феномени и ги превръщали в легенди ”, споделя изследователката на Радичковото творчество Александра Симеонова.
При все че нямали настояща черква, постоянно споменавали името господне. Когато се случела някоя проклетия - суша или апетит, всички единомислещо считали, че е минал змеят. И мъжете потеглят голи и боси да го гонят. Минават безмълвно през цялото село, след това се изкъпват във водите на Огоста.
След гоненето на змея
постоянно падал дъжд
за наслада на стопаните. Те вярвали, че по тъмна доба самодивите излизат да се веселят. Вдовици твърдели, че ги спохoждат духовете на съпрузите им - отваряли пътната врата, удряли с пръчки по стените на къщите им нощем.
Освен това локалните вярвали в баячки и водели децата си да им пребаят от боязън или да ги отърват от урочaсване и неприятни очи. С респект се отнасяли към знахарките. Не единствено през погледа на Радичков, само че и в реалност въображението им достигало до гротеска.
Първите се заселили в село Калиманица през 1882 година Две тълкувания има за името му - първото идва от името на Кариман бей, началник на турска войска, който е бил държател на региона по време на турското иго.
Второто пояснение на името е заради непрекъснатата тиня в тази околност - тиня има, с окончание за женски жанр -ница.
Селскостопанската
работа се вършела
единствено от дамите,
тъй като мъжете работели като дюлгери в Пиротско. На популацията му било неразрешено да живее в равнинната част, по тази причина те строели своите къщи по скатовете наоколо до река Златица и наричали мястото Махалата.
След изтеглянето на турците селяните се завърнали в равнинната част, пристигнали и преселници от Трънско и Пиротско. Започнал градеж на къщи - двуетажни, с южно ревю, необятни дворове с каменни зидове. Населението се е занимавало със земеделие, нивите са засявани с жито и царевица, имало лозя.
През 1935 година в Калиманица стартират да строят църква. Повечето желали да има божие място, където да възпламенят свещица за положително и за неприятно. Създава се църковно настоятелство и се дефинира мястото - в средата на гора. Избрали името да е “Успение на Света Богородица ”.
Мястото е почистено и квалифицирано. Майсторите, които са поканени за построяването на църквата, са Алексо и Сандо. Според някои експерти постройката е повлияна от така наречен Славинска строителна школа, чиито представители евентуално са били майсторите. В основата на градежа е положен мраморен оброчен камък от римска вила. В някои от сведенията се твърди, че за градежа са употребени камъни от гробните могили. Селяните били обезпокоени, че използването на тези материали ще донесе неприятна прокоба.
При градежа майсторът поставял книги сред тухлите. Църквата остава недостроена, не е освещавана, не е работила и поп в никакъв случай не е служил там. През 70-те години на предишния век се взема решение за построяването на язовир - църквата не се достроява, а хората са предизвестени да се изселят.
Градежът на храма по този начин и нещо не вървял, по тази причина локалните хора шушукали, че има проклинание и би трябвало да се вгради сянка на човек. Но до момента в който се чудели, избрали това да е сянка на петел, че зидарите чули кукуригане.
Необичайната история на черквата споделя самият Йордан Радичков в своя роман “Църковно настоятелство ”. И до през днешния ден полуразрушеният храм припомня за тези времена в Северозапада, където селцата са навестявани от верблюди и караконджоли.
Йордан Радичков милеел за селския храм. Отреденият дребен църковен имотец се отдавал под аренда, само че по-висшите църковни управляващи отпуснали в допълнение пари.
Случило се обаче комплициране при градежа. През една нощ храмът се срутил.
“Ако нощем се чува човешки глас, би трябвало човешка сянка да се вгради, в случай че се чува плач на магаре - магарешка сянка, а в случай че проблейва овца, ще вградят сянката на овца ”, написа Радичков.
Църковното настоятелство доста добре знаело кой събаря зидарията, само че се хванало за поверието за вграждането на сянката, тъй като се надявало, че по тоя метод народът ще стане по-набожен. Пък то
по какъв начин може един народ да
стане по-набожен, когато
денем зида църква,
а през нощта разрушава
зидарията, споделя Радичков в края на описа си.
Всеизвестни са огромната обич и тъга на писателя към родния му край, разказан и в пътеписа “Горда Стара планина ”.
“Бедно мое родно село! Заличиха го от листата на обитаемоте места и от този момент насетне там стартира да пораства единствено дива трева и коприва. Аз все мисля, че моят край е неповторим и че хората не знаят за него, че съм задължен да опиша повече за него.
Дълбоко в себе си съм уверен, че когато ние се обръщаме, когато записваме нещо на книга, по този метод му даваме величие. Където и да се намирам, моят роден край постоянно се изпречва пред мен. ”
И до момента локалните се питат от кого е зависело да бъде достроена най-малко черквата - евентуално от управниците по това време. /24chasa.bg
“Моето село песни няма, единствено обети има. Израсъл съм в малко селце сред 3 гробища - остарялото римско гробище, превърнато в църковна равнища, в което постоянно се намира по нещо - я кънтят мотиките, я има разкопки. Другите гробища са турското и християнското. Три типа вампири се разхождат там - от римските легионери до дервишките и нашите християнски. ”
Това написа самобитният публицист Йордан Радичков за родното си село Калиманица, което по времето на социализма е насила от управляващите да се изсели поради градежа на огромния бент. “Огоста ” край Монтана, тогава Михайловград. Полуразрушена църква без покрив, 380-годишен хубав дъб, войнишки монумент и овощни градини с дъхави ябълки посрещат малцината любопитни, решили да посетят забравеното място. Приживе писателят ходел и прегръщал дъба, с цел да черпи сили от него.
За тогавашното село Калиманица табела няма. Най-видният и земен негов гражданин Йордан Радичков тази година щеше да навърши 90.
Останала е черквата
- нея никой не е посмял
да събори преди време
Била без камбана поради недостиг и бедност, само че си имала кръст.
За злочeстата орис на храма Радичков споделя, че през деня го изграждали, само че нощем някои неверници го рушали. Сега е без покрив под намерено небе. Дори е рисково да влизаш вътре, може да се срути.
Към момента на изселването в Калиманица живеели 470 души в 90 къщи. На тогавашния му площад имало монумент на починалите в Септемврийското въстание, който още стои. Близо до него е вековният дъб. Бил е на площада в двора на учебното заведение. Сега тук в близост има ливади и новозасадени овощни градини.
И странна тишина. Тези, които са чели историите, чуват птиците и дървените налъми.
Хората били научени на тежък аграрни труд, само че все нещо ги теглело към тайното и мистериозното.
“Дните им изобилствали от празници и обреди. Oсобено уважаван е Гергьовден, слагали венец на агнето за курбан. Тачели и Сирни поклади, Пъси понеделник, Тудорица, Благовец, Лазарица, именуван още Кукленден. Не могли да си обяснят някои естествени феномени и ги превръщали в легенди ”, споделя изследователката на Радичковото творчество Александра Симеонова.
При все че нямали настояща черква, постоянно споменавали името господне. Когато се случела някоя проклетия - суша или апетит, всички единомислещо считали, че е минал змеят. И мъжете потеглят голи и боси да го гонят. Минават безмълвно през цялото село, след това се изкъпват във водите на Огоста.
След гоненето на змея
постоянно падал дъжд
за наслада на стопаните. Те вярвали, че по тъмна доба самодивите излизат да се веселят. Вдовици твърдели, че ги спохoждат духовете на съпрузите им - отваряли пътната врата, удряли с пръчки по стените на къщите им нощем.
Освен това локалните вярвали в баячки и водели децата си да им пребаят от боязън или да ги отърват от урочaсване и неприятни очи. С респект се отнасяли към знахарките. Не единствено през погледа на Радичков, само че и в реалност въображението им достигало до гротеска.
Първите се заселили в село Калиманица през 1882 година Две тълкувания има за името му - първото идва от името на Кариман бей, началник на турска войска, който е бил държател на региона по време на турското иго.
Второто пояснение на името е заради непрекъснатата тиня в тази околност - тиня има, с окончание за женски жанр -ница.
Селскостопанската
работа се вършела
единствено от дамите,
тъй като мъжете работели като дюлгери в Пиротско. На популацията му било неразрешено да живее в равнинната част, по тази причина те строели своите къщи по скатовете наоколо до река Златица и наричали мястото Махалата.
След изтеглянето на турците селяните се завърнали в равнинната част, пристигнали и преселници от Трънско и Пиротско. Започнал градеж на къщи - двуетажни, с южно ревю, необятни дворове с каменни зидове. Населението се е занимавало със земеделие, нивите са засявани с жито и царевица, имало лозя.
През 1935 година в Калиманица стартират да строят църква. Повечето желали да има божие място, където да възпламенят свещица за положително и за неприятно. Създава се църковно настоятелство и се дефинира мястото - в средата на гора. Избрали името да е “Успение на Света Богородица ”.
Мястото е почистено и квалифицирано. Майсторите, които са поканени за построяването на църквата, са Алексо и Сандо. Според някои експерти постройката е повлияна от така наречен Славинска строителна школа, чиито представители евентуално са били майсторите. В основата на градежа е положен мраморен оброчен камък от римска вила. В някои от сведенията се твърди, че за градежа са употребени камъни от гробните могили. Селяните били обезпокоени, че използването на тези материали ще донесе неприятна прокоба.
При градежа майсторът поставял книги сред тухлите. Църквата остава недостроена, не е освещавана, не е работила и поп в никакъв случай не е служил там. През 70-те години на предишния век се взема решение за построяването на язовир - църквата не се достроява, а хората са предизвестени да се изселят.
Градежът на храма по този начин и нещо не вървял, по тази причина локалните хора шушукали, че има проклинание и би трябвало да се вгради сянка на човек. Но до момента в който се чудели, избрали това да е сянка на петел, че зидарите чули кукуригане.
Необичайната история на черквата споделя самият Йордан Радичков в своя роман “Църковно настоятелство ”. И до през днешния ден полуразрушеният храм припомня за тези времена в Северозапада, където селцата са навестявани от верблюди и караконджоли.
Йордан Радичков милеел за селския храм. Отреденият дребен църковен имотец се отдавал под аренда, само че по-висшите църковни управляващи отпуснали в допълнение пари.
Случило се обаче комплициране при градежа. През една нощ храмът се срутил.
“Ако нощем се чува човешки глас, би трябвало човешка сянка да се вгради, в случай че се чува плач на магаре - магарешка сянка, а в случай че проблейва овца, ще вградят сянката на овца ”, написа Радичков.
Църковното настоятелство доста добре знаело кой събаря зидарията, само че се хванало за поверието за вграждането на сянката, тъй като се надявало, че по тоя метод народът ще стане по-набожен. Пък то
по какъв начин може един народ да
стане по-набожен, когато
денем зида църква,
а през нощта разрушава
зидарията, споделя Радичков в края на описа си.
Всеизвестни са огромната обич и тъга на писателя към родния му край, разказан и в пътеписа “Горда Стара планина ”.
“Бедно мое родно село! Заличиха го от листата на обитаемоте места и от този момент насетне там стартира да пораства единствено дива трева и коприва. Аз все мисля, че моят край е неповторим и че хората не знаят за него, че съм задължен да опиша повече за него.
Дълбоко в себе си съм уверен, че когато ние се обръщаме, когато записваме нещо на книга, по този метод му даваме величие. Където и да се намирам, моят роден край постоянно се изпречва пред мен. ”
И до момента локалните се питат от кого е зависело да бъде достроена най-малко черквата - евентуално от управниците по това време. /24chasa.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ