Агресията: защо от нея се нуждаем и ние, и децата ни
" Родителите обичат Йеспер Юл, тъй като той разкрива изходите от възпитателните проблеми на сегашното. " — Frankfurter Allgemeine Sonntagszeitung
„ Откъде идва мощното отвращение да се конфронтираме с експанзията, щом за него няма научно пояснение? В книгата, която държите в ръцете си, ще се помъча да дам отговор на този въпрос. Наред с това ще направя опит да прекарам ясна граница сред деструктивната и градивната експанзия, защото няма подозрение, че и двата типа експанзия съществуват, само че първата, за разлика от втората, не обогатява безстопанствен живот и не носи изгоди за цивилизованото общество.
Да се помъчиш да откриеш какво поражда яда, гнева, насилието и омразата и да положиш старания да се оправиш с бурните усеща в фамилията, в детската градина и на улицата, са две радикално разнообразни неща. Благодарение на четиридесетте години клиничен и педагогичен опит аз стигнах до някои на практика отговори, които ще изложа тук.
Напоследък освен на експанзията измежду децата и младежите се слага етикет „ проблематична “. В домовете и центровете за дневни грижи се следи наклонността като неприемливи да се жигосват всички съществени страсти като се изключи щастието. Схващането, което е залегнало в основата на тази наклонност, кара родителите да се отхвърлят от човешката си същина и да се трансформират в артисти. Това разбиране не е почерпено от мъдростта на сегашното или предишното, нито от някакви новодобити знания за това, което ще тласне човечеството напред. Въпреки това то образува визиите ни за „ положителния “ и „ сполучлив “ човек.
Конструктивната експанзия е като сексуалността и любовта: тези три неща, взети дружно, са повода да ни има; те обогатяват връзките ни с другите, разрешават ни да мислим по-задълбочено и да водим по-качествен живот. Ако прегърнем упоменатите три аспекта на живота, които всеки от нас носи в себе си, ние ще можем да дадем независимост на деяние на тези деца и младежи, които разчитат на нас и на съчувствената ни поддръжка. “
~ Йеспер Юл, „ Агресията: за какво от нея се нуждаем и ние, и децата ни “
Йеспер Юл (Дания, 1948 г.) е интернационално приет създател, фамилен терапевт, възпитател и оратор, който развива активност в над 15 страни из целия свят.
През последните две десетилетия Юл формулира нова парадигма за развъждането на децата и поощряване на персоналното им и обществено развиване. Основната му цел е да въодушевява, поддържа и оказва помощ на родители и експерти в името на общественото и умствено здраве на новото потомство, като предлага други възможности на неправилните способи, по които сме гледали, и за жал продължаваме да гледаме, децата си.
Йеспер Юл е основател и началник на Family-lab International – организация, предлагаща семинари, лекции, уъркшопи и консултиране на родители и фамилии. Автор е на петнайсет книги, отдадени на фамилията и децата, преведени на 20 езика.
Мария Енчева е родена през 1982 година в Пловдив. Следва немска лингвистика в Софийския университет. По това време се среща и с нидерландския, който стартира да учи като втори език. Днес тя работи като преводач на свободна процедура, като превежда най-вече от нидерландски.
Послеслов от Ингеборг Шолоси
Книгата на Йеспер Юл за новото и рисково табу, наречено “агресия”, не завършва със затварянето на последната страница. Възрастните, които работят с деца, прекарват времето си с тях и ги съветват и наставляват, няма да не помнят прочетеното по този начин скоро!
Нормално е възпитателите, учителите, педагозите и родителите да се радват на дете, което постоянно сияе и отвръща с усмивка. В такива обстановки като че ли ни облива чисто благополучие. Но за какво дискриминираме децата, които не ни подаряват с такова извънредно чувство за самодоволство, а вместо това ни предизвикват грижи, паники и безсънни нощи? Защо дефинираме тези деца като “проблемни”, за какво ги изпращаме на профилирани психични или психотерапевтични сеанси и се мъчим да ги вкараме в “правия път”?
Твърди се, че прогрес се реализира единствено с положително лъчение. На страха, отхвърлянето, яда и гнева се гледа с неприятно око. Много постоянно не се осмеляваме да си кажем почтено какво изпитваме и какво желаем, тъй като се притесняваме, че сходно държание може да бъде изтълкувано неправилно. Избягваме откритото другарство и развиваме до съвършенство неискреността във взаимоотношения си. Отдавна сме добили имунитет към лицемерието и към този момент даже не го виждаме. След това се удивляваме за какво вместо да са все по-приветливи, близките стават раздразнителни и нападателни. Докато пазим хладнокръвие, обществото ни приема. Изпаднем ли в меланхолия обаче, стартират да се кокорят отсреща ни и да се чудят: “Ама по какъв начин е допустимо! Та ти си постоянно толкоз жизнен, толкоз положителен, толкоз радостен!”. Ако се развилнеем и отнемем нечий живот, светът престава да ни схваща. “Просто необикновено! Беше по този начин благ, по този начин общителен и мирен!”
Всеки се стреми да “помогне”: с успокоителни думи, с всевъзможни изрази на другарство и с безпределно внимание. На никого не му хрумва да предложи платформа, на която споровете и експанзията да се изкажат или изтърван свободно.
“Възможно ли е родителите, възпитателите и педагозите да са се откъснали от действителността и да са се капсулирали в своя екзистенциална сфера, в която няма друго, с изключение на обич? Нищо сходно! Те просто са възприели характерен метод на говорене и държание, който на външен тип не наподобява нападателен. Бихме могли да го назовем “насилствена привлекателност и коректност”. В реалност той съставлява добре прикрита експанзия и вербално принуждение и е инструмент на по-големите и по-красноречивите в общуването им с тези, които са по-млади и нямат подарък слово. Боравенето с този инструмент не носи опасности, защото същинската природа на тази форма на експанзия се разкрива единствено посредством опита на по-слабите. И защото свидетелствата на по-слабите нормално не се взимат на съществено, насилствената привлекателност и уместност не престават да се ширят ненаказано. А тъкмо те са тези, които нарушават най-силно неприкосновеността на детето” – написа Йеспер Юл в актуалната книга. Тя е отдадена на “по-слабите”. Юл няма за цел да се покаже като добър човек – той написа това четиво таман тъй като е ядосан. Че гневът му от държанието на възрастните и възбраната върху експанзията е откровен, проличава от всеки ред.
Редица терапевти признаха и опазиха по брилянтен метод изказванието, че експанзията ни е нужна, с цел да се развиваме като персони. Основополагащи са трудовете на Джордж Р. Бах и Хърб Голдбърг ( “Не се опасявайте от експанзията. Изкуството на самоутвърждаването”), Реймънд Батегей ( “Агресията – средство за комуникация”), Доналд Удс Уиникът ( “Агресията – неуспехът на близките и антисоциалната тенденция”) и Ян-Уве Роге ( “На децата им е разрешено да са агресивни”). Сред тях се подрежда и Йеспер Юл, който благодарение на голям брой образци и проучвания демонстрира какво значи хората да не са способни на градивно себеотстояване. Но Юл освен проучва, а и изисква! Отправя зов към тези, в чиито ръце е ориста на “агресивните” деца и младежи – към възпитателите, учителите, педагозите, терапевтите и родителите. Апелът му не може да бъде подминат току-тъй, апелът му не търпи отсрочване, а книгата не завършва със затварянето на последната страница.
„ Откъде идва мощното отвращение да се конфронтираме с експанзията, щом за него няма научно пояснение? В книгата, която държите в ръцете си, ще се помъча да дам отговор на този въпрос. Наред с това ще направя опит да прекарам ясна граница сред деструктивната и градивната експанзия, защото няма подозрение, че и двата типа експанзия съществуват, само че първата, за разлика от втората, не обогатява безстопанствен живот и не носи изгоди за цивилизованото общество.
Да се помъчиш да откриеш какво поражда яда, гнева, насилието и омразата и да положиш старания да се оправиш с бурните усеща в фамилията, в детската градина и на улицата, са две радикално разнообразни неща. Благодарение на четиридесетте години клиничен и педагогичен опит аз стигнах до някои на практика отговори, които ще изложа тук.
Напоследък освен на експанзията измежду децата и младежите се слага етикет „ проблематична “. В домовете и центровете за дневни грижи се следи наклонността като неприемливи да се жигосват всички съществени страсти като се изключи щастието. Схващането, което е залегнало в основата на тази наклонност, кара родителите да се отхвърлят от човешката си същина и да се трансформират в артисти. Това разбиране не е почерпено от мъдростта на сегашното или предишното, нито от някакви новодобити знания за това, което ще тласне човечеството напред. Въпреки това то образува визиите ни за „ положителния “ и „ сполучлив “ човек.
Конструктивната експанзия е като сексуалността и любовта: тези три неща, взети дружно, са повода да ни има; те обогатяват връзките ни с другите, разрешават ни да мислим по-задълбочено и да водим по-качествен живот. Ако прегърнем упоменатите три аспекта на живота, които всеки от нас носи в себе си, ние ще можем да дадем независимост на деяние на тези деца и младежи, които разчитат на нас и на съчувствената ни поддръжка. “
~ Йеспер Юл, „ Агресията: за какво от нея се нуждаем и ние, и децата ни “
Йеспер Юл (Дания, 1948 г.) е интернационално приет създател, фамилен терапевт, възпитател и оратор, който развива активност в над 15 страни из целия свят.
През последните две десетилетия Юл формулира нова парадигма за развъждането на децата и поощряване на персоналното им и обществено развиване. Основната му цел е да въодушевява, поддържа и оказва помощ на родители и експерти в името на общественото и умствено здраве на новото потомство, като предлага други възможности на неправилните способи, по които сме гледали, и за жал продължаваме да гледаме, децата си.
Йеспер Юл е основател и началник на Family-lab International – организация, предлагаща семинари, лекции, уъркшопи и консултиране на родители и фамилии. Автор е на петнайсет книги, отдадени на фамилията и децата, преведени на 20 езика.
Мария Енчева е родена през 1982 година в Пловдив. Следва немска лингвистика в Софийския университет. По това време се среща и с нидерландския, който стартира да учи като втори език. Днес тя работи като преводач на свободна процедура, като превежда най-вече от нидерландски.
Послеслов от Ингеборг Шолоси
Книгата на Йеспер Юл за новото и рисково табу, наречено “агресия”, не завършва със затварянето на последната страница. Възрастните, които работят с деца, прекарват времето си с тях и ги съветват и наставляват, няма да не помнят прочетеното по този начин скоро!
Нормално е възпитателите, учителите, педагозите и родителите да се радват на дете, което постоянно сияе и отвръща с усмивка. В такива обстановки като че ли ни облива чисто благополучие. Но за какво дискриминираме децата, които не ни подаряват с такова извънредно чувство за самодоволство, а вместо това ни предизвикват грижи, паники и безсънни нощи? Защо дефинираме тези деца като “проблемни”, за какво ги изпращаме на профилирани психични или психотерапевтични сеанси и се мъчим да ги вкараме в “правия път”?
Твърди се, че прогрес се реализира единствено с положително лъчение. На страха, отхвърлянето, яда и гнева се гледа с неприятно око. Много постоянно не се осмеляваме да си кажем почтено какво изпитваме и какво желаем, тъй като се притесняваме, че сходно държание може да бъде изтълкувано неправилно. Избягваме откритото другарство и развиваме до съвършенство неискреността във взаимоотношения си. Отдавна сме добили имунитет към лицемерието и към този момент даже не го виждаме. След това се удивляваме за какво вместо да са все по-приветливи, близките стават раздразнителни и нападателни. Докато пазим хладнокръвие, обществото ни приема. Изпаднем ли в меланхолия обаче, стартират да се кокорят отсреща ни и да се чудят: “Ама по какъв начин е допустимо! Та ти си постоянно толкоз жизнен, толкоз положителен, толкоз радостен!”. Ако се развилнеем и отнемем нечий живот, светът престава да ни схваща. “Просто необикновено! Беше по този начин благ, по този начин общителен и мирен!”
Всеки се стреми да “помогне”: с успокоителни думи, с всевъзможни изрази на другарство и с безпределно внимание. На никого не му хрумва да предложи платформа, на която споровете и експанзията да се изкажат или изтърван свободно.
“Възможно ли е родителите, възпитателите и педагозите да са се откъснали от действителността и да са се капсулирали в своя екзистенциална сфера, в която няма друго, с изключение на обич? Нищо сходно! Те просто са възприели характерен метод на говорене и държание, който на външен тип не наподобява нападателен. Бихме могли да го назовем “насилствена привлекателност и коректност”. В реалност той съставлява добре прикрита експанзия и вербално принуждение и е инструмент на по-големите и по-красноречивите в общуването им с тези, които са по-млади и нямат подарък слово. Боравенето с този инструмент не носи опасности, защото същинската природа на тази форма на експанзия се разкрива единствено посредством опита на по-слабите. И защото свидетелствата на по-слабите нормално не се взимат на съществено, насилствената привлекателност и уместност не престават да се ширят ненаказано. А тъкмо те са тези, които нарушават най-силно неприкосновеността на детето” – написа Йеспер Юл в актуалната книга. Тя е отдадена на “по-слабите”. Юл няма за цел да се покаже като добър човек – той написа това четиво таман тъй като е ядосан. Че гневът му от държанието на възрастните и възбраната върху експанзията е откровен, проличава от всеки ред.
Редица терапевти признаха и опазиха по брилянтен метод изказванието, че експанзията ни е нужна, с цел да се развиваме като персони. Основополагащи са трудовете на Джордж Р. Бах и Хърб Голдбърг ( “Не се опасявайте от експанзията. Изкуството на самоутвърждаването”), Реймънд Батегей ( “Агресията – средство за комуникация”), Доналд Удс Уиникът ( “Агресията – неуспехът на близките и антисоциалната тенденция”) и Ян-Уве Роге ( “На децата им е разрешено да са агресивни”). Сред тях се подрежда и Йеспер Юл, който благодарение на голям брой образци и проучвания демонстрира какво значи хората да не са способни на градивно себеотстояване. Но Юл освен проучва, а и изисква! Отправя зов към тези, в чиито ръце е ориста на “агресивните” деца и младежи – към възпитателите, учителите, педагозите, терапевтите и родителите. Апелът му не може да бъде подминат току-тъй, апелът му не търпи отсрочване, а книгата не завършва със затварянето на последната страница.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ