“Рибайгейт е поредната демонстрация за войната срещу нашето ЧерномориеКогато не

“Рибайгейт ” е следващата проява за войната против нашето Черноморие

Когато не се познава човек, той развива или комплекс за непълноценност, или фикс идея за великолепие

В български условия имаме един водещ народен спорт. Той се дължи на нереалистичната ни визия за нас самите. Става дума за люлеенето по оста “българомразене-българоголемеене ”. От единия завършек на барикадата са тези, които не харесват нищо българско, дори не просто не го харесват, само че и напряко го ненавиждат. Всичко де-що е наше им се вижда неуместно, грозно и неприятно. От другия завършек на барикадата са тези, които не могат да словообразуват на верен български, само че имат на единия прасец татуиран Ботев, на другия Левски. Големеят и възвеличават всяка линия и чертичка от България, без оглед на действителната обстановка и без да се интересуват дали в реалност гордостта им от съответното нещо има връзка с действителността.

И двата екстремума са всъщност неверни. Едните ненавиждат “защото по този начин ”, другите се тупат в гърдите “защото по този начин ”. Това е синдромът на непознаване на себе си. Когато не се познава човек, той развива или комплекс за непълноценност, или фикс идея за великолепие. И двете са болестни положения на персона, в тази ситуация общественост, която няма реалистична визия какво може и какво не може, какви са мощните и слабите й страни. Едните ругаят всяка българска традиция или бит, другите подвигат пилони из полянки и планини, с цел да се вижда българщината им. Двете страни на една и съща момента.

Това, което обаче сплотява и двата края на този набор е омразата към българското море. Дълбоко нелогична, откровено детска, намерено нелогична, това е не просто злост към нашето море, това е същинска ненавист. Българомразещите ненавиждат нашето море, тъй като е наше. Заливат го с всевъзможни прилагателни и обидни квалификации, тъй като е нещо българско, което ни поставя на международната карта. А това е нещо, което българомразещите не желаят. От другата страна българоголемеещите се би трябвало да обичат морето по повода, която кара другите да го ненавиждат. Да, но не, тъй като за величаещите България има едно-единствено нещо, което ненавиждат повече от това да нямаш татуировка на Ботев на гърба – това е да си господар. Екстремните величаещи всичко родно са сиромахомили и не могат да одобряват някой да прави освен това от тях. За тях да имаш хотел на морето е еманация на чорбаджийството, затова в техните глави морето към този момент е неприятно, нищо, че е българско.

И двете групи вършат нелепостта да оставят персоналните си характеропатии да повреждат ползите на страната. Обединени в общата си ненавист към морето, и двете групи от хора се трансформират в потребни идиоти на гръцките ползи, които доста интензивно желаят да накарат българския екскурзиант да почива единствено в Гърция, само че не и в България. Ако някой си мисли, че тези ирационални връзки към морето ни са плод единствено на вътрешна, нашенска си нелепост, просто не е в час. Гърците интензивно си пазят туризма, а нашите туристи са им съвършен донор.

А обективната картина е, че българското Черноморие е най-хубавата за туризъм брегова линия на Черно море изобщо. Нито в Румъния, нито в Грузия, нито в Турция, за Русия и Украйна дума няма да разтварям дори, няма такива плажове, няма толкоз дълъг летен сезон, водата не е толкоз топла. Отделно откакто се понаправиха много пречиствателни станции, морето се почисти и към този момент е напълно обикновено за прилагане. Също преди години беше неприятно, че е се строеше доста и беше прашно. Сега към този момент огромните градежи завършиха, прахолякът е история.

Като за значително море, на нашето има всичко. От големите пусти плажове на север, през празненство дестинациите към Слънчев бряг и Созопол до фамилните уютни кътчета на Ахтопол и Синеморец. На морето има за всеки по нещо. Зависи кой какво търси. Има доста евтини места, има извънредно скъпи такива. Има шумни и пренаселени места, има и самотни плажове с тихи хотелчета. Както е на всички места по света. От Хавай посред Тихия океан, през плажовете на Уругвай на Атлантическия океан, та до гръцките курорти, на всички места има от всичко. Като искаш празненство, отиваш на едно място. Като искаш тишина, отиваш на друго място. Всичко има. Въпрос на усет и организация.

Затова изпитвам открит смут от тези, които идат в най-скъпия ресторант и се оплакват, че доста пари са оставили. Като ти е скъпо на безценен ресторант, иди другаде, уважаеми рибай Ганьо, както се майтапят зевзеците в обществените мрежи. Този случай с рибай стека беше емблематичен – в случай че трябваше ракия да поръча на 50 грама, щеше две шишета да изпие и да му де види на ниска цена, само че като стекът е на 100 грама и е скъпо. Този вид стекове са скъпи на всички места по света, с изключение на в Аржентина. В Буенос Айрес може да намериш в прекрасен ресторант подобен голям стек на цена от порядъка на 20 лв.. Даже в прилежащ Монтевидео е три пъти по-скъп. Ама евтиният телешки (и прелестен на вкус) стек се намира в Аржентина, не в Слънчев бряг. Както споделяше един другар – във Враца стрижат без пари, единствено би трябвало да идеш до там.

Да идеш в безценен ресторант и да се оревеш малките екрани, че ти е скъпо е като да сложиш петстотин лв. на рулетка в казино и да се оплачеш, че си ги изгубил. Извинявам се, но както казиното е за това, по този начин и скъпия ресторант е за същото – даваш пари за някакво прекарване. Дали си коства или не си взема решение всеки, само че го прави преди да седне на масата и да поръча. Наскоро един непосредствен другар ми прати менюто в отлично малко хотелче в Несебър, в което тристепенно обедно меню – с пресни артикули и значителни порции – е 12 лв.. Така че има за всеки по нещо. Впрочем, на всички места е по този начин. Рибай стек или омар в София също можеш да изядеш за 400-500 лв., само че може да намериш и готвено за 5 лв. порцията. Намираш, каквото търсиш.