Политическата промяна вече е в ход
Резултатите от изборите за Европейски парламент не отразяват действителните процеси на смяна, които се развиват в българското общество. Те подлежаха на прогноза не посредством статистически способи, а по-скоро от позиция на трендове в политическото пространство, които се развиват през последните години. Темата за устойчивостта на образуваното политическо статукво е значима единствено доколкото ни разрешава да изследваме почналата смяна.
Традиционните упования за смяна у нас са свързани с появяването на нов политически индивид. Това е илюзия. Промените, осъществени посредством нови политически партии съхраняват статуквото, а не го трансформират. Не е правилно това, че някаква нова партия, конструирана от досегашните полит-технолози, може да промени политическата просвета и методите на властване. Всичко това към този момент се случи и то неведнъж в българските условия. Очакването на нов индивид, на нова партия или придвижване, което да промени статуквото е най-същественият фактор за неговото опазване.
Политическата партия е организация с идеална цел, която показва и съставлява политическите ползи на жителите. Пълноценно развитата политическа партия има най-малко осем разнообразни групи от функционалности и задания. В българските условия те в никакъв случай не са били повече от три – да взе участие в избори и да издига свои претенденти, само че най-често да взе участие във властта. Извън присъединяване във властта, българските политически партии престават да съществуват. Но най-важното е, че партията съставлява осъществя политическите ползи на жителите, а не противоположното – да ги образува.
Затова и присъединяване на жителите в изборите не е определящо единствено по себе си за съществуването на развой на политическа смяна. Определящо значение има гражданското присъединяване в процеса на взимане на решения, а освен присъединяване в избори. То би трябвало да е единствено разследване от един доста по-пълноценен ежедневен политически живот, а точно той липсва в българските условия. Решението за присъединяване в избори се взима все по-късно. Симпатиите към обособени политици, а не разбирането за техния принос дефинират желанията на гласоподавателите. Затова и изборната интензивност, сама по себе си, не отразява политическия живот на жителите, а по-скоро моментно положение на някакъв вид страсти – яд, боязън, упоритост или отчаяние.
Преди 10 години Европейското проучване на полезностите записва най-ниското ниво на гражданска ангажираност в България – пренебрежимо невисок беше относителният дял на българските жители, които участваха в каквато и да било форма на гражданска интензивност – в екологични, благотворителни, спортни, религиозни, културни или доброволчески начинания. През 2008 година изглеждаше, че гражданското общество е съвсем изцяло парализирано. Днешната картина е доста по-различна.
Нараства относителния дял на българските жители и още повече – на по-младите сред тях, които се ангажират в цивилен начинания. Без да бъде редовно насърчавана, поражда просвета на непринудено присъединяване и на щедрост. Да, измежду тези, които се включват в сходни начинания има и представители на CV-поколението, което се интересува повече от това да получи документ за присъединяване, който да приложи в биографията си, само че въпреки всичко в болшинството от случаите, става дума за доброжелателност и съпричастност. Интересът към културното завещание, съхранението на традициите или на природата, последователно постанова нов вид отношение към публичните процеси и към метода, по който организираме взаимното си живеене.
Това към момента не е гражданската политическа просвета на присъединяване, към която се стремим. Но процесът е в ход и точно той ще промени политическата система. Персоналните промени в състава на партиите, както и краткотрайното съответствие на силите сред тях, сами по себе си не са белези на смяна. Собственото пространство на политическата смяна е всекидневния политически живот на жителите – това по какъв начин вършим избори, по какъв начин взимаме решения във връзка с нещата, които ни засягат директно. Все още преобладаващият модел се дефинира от неспособността ни да реализираме единодушие посред си; от неналичието на подготвеност за носене на отговорност за личния ни живот; от непреодолимия инстикт за прекачване на тази отговорност върху някой различен.
Съществуващите благоприятни условия за присъединяване в процеса на взимане на решения, бистрота, достъп до информация, публични разисквания и цивилен надзор, сами по себе си не са задоволителни, с цел да възникне гражданска просвета. Те бяха въвеждани в обществения живот като средства за превъзмогване на рефлексите на тоталитарния гражданин, само че остават единствено съответни благоприятни условия, които могат да изгубят смисъла си, в случай че няма гражданска сила, която да им придаде смисъл. Можем да повтаряме до безспир, че политическата смяна се прави „ изпод – нагоре ”, само че до момента в който тази сила не се генерира, формите посредством които тя може да създаде политически резултат ще продължат да бъдат незадоволителни.
Политическите партии и изключително тези, които ръководят имат отношение към ритъма на политическата смяна. Те могат да го ускорят, само че не и да го обезвреждат. Онези политически субекти, които схващат това могат да се опитат да насърчат измененията и по този метод да останат в политическия живот на България. Другите ще продължат да съществуват поради личните си структури, бизнес-партньори и партийна номенклатура. Това е по-трудно за партиите във властта, в сравнение с за опозицията, само че точно ръководещите могат да спомагат за развиването на политическата смяна.
Основният проблем, както и до момента е в политическото посланичество. Изборните резултати не дават отговор на този проблем. Кого съставляват в действителност политическите партии, които вземат участие в ръководството на общите ни каузи? От чие име и в чия поддръжка работят или бездействат политическите партии? Ако ГЕРБ трайно закупи образа на национална партия, по-скоро в политическия център, с разнородно политическо и корпоративно посланичество, то Българска социалистическа партия изрично се изолира от процесите на политическа смяна, пробвайки се да им противостои с всички сили. Движение за права и свободи продължава да бъде доста повече корпоративен в сравнение с политически индивид. Националистическите обединения стартират все по-осезаемо да губят поддръжка, доколкото заложиха на национал-популизма, учреден на бездънен комплекс за непълноценност. Българската демократична общественост, както се пробват да дефинират себе си разнообразни общности и групи, отчасти представлявани от Демократична България, се отхвърли от своето политическо завещание и по тази причина продължава да няма ясно бъдеще.
Въпросът не е в това да бъде търсена партийна „ ниша ” или нов етикет, който да наподобява по-добре продаваем. Политиката не е пазар, макар че за мнозина това е най-удобната форма за прикриване на личните им корпоративни ползи. Онова, което само има смисъл в демокрацията е присъединяване на жителите в процеса на взимане на решения – от всекидневния им живот, до това кой и по какъв начин ще ръководи страната ни. Докато не се научим да реализираме единодушие и да одобряваме общи решения, няма да сме в положение нито да избираме подобаващи хора за работата, която желаеме да им възложим, нито да направляваме по какъв начин извършват отговорностите си.
Политическата смяна е в ход, само че нейните движещи сили към момента нямат собствен политически облик. Тя няма да се реализира посредством елементарна и механична промяна на поколенията, тъй като младите генерации не престават да образуват своите политически желания в среда на сменена и корумпирана визия за политика. Нужно ни е да се научим да осмисляме личния си опит. Това е политически морал. Както в персоналния, по този начин и в публичния ни живот, е нужно да се научим да поемаме отговорност. Нужно е време и старания, с цел да бъде насърчена политическата смяна, само че тя към този момент е в ход.
Когато ученикът е подготвен, преподавател ще се откри.
Традиционните упования за смяна у нас са свързани с появяването на нов политически индивид. Това е илюзия. Промените, осъществени посредством нови политически партии съхраняват статуквото, а не го трансформират. Не е правилно това, че някаква нова партия, конструирана от досегашните полит-технолози, може да промени политическата просвета и методите на властване. Всичко това към този момент се случи и то неведнъж в българските условия. Очакването на нов индивид, на нова партия или придвижване, което да промени статуквото е най-същественият фактор за неговото опазване.
Политическата партия е организация с идеална цел, която показва и съставлява политическите ползи на жителите. Пълноценно развитата политическа партия има най-малко осем разнообразни групи от функционалности и задания. В българските условия те в никакъв случай не са били повече от три – да взе участие в избори и да издига свои претенденти, само че най-често да взе участие във властта. Извън присъединяване във властта, българските политически партии престават да съществуват. Но най-важното е, че партията съставлява осъществя политическите ползи на жителите, а не противоположното – да ги образува.
Затова и присъединяване на жителите в изборите не е определящо единствено по себе си за съществуването на развой на политическа смяна. Определящо значение има гражданското присъединяване в процеса на взимане на решения, а освен присъединяване в избори. То би трябвало да е единствено разследване от един доста по-пълноценен ежедневен политически живот, а точно той липсва в българските условия. Решението за присъединяване в избори се взима все по-късно. Симпатиите към обособени политици, а не разбирането за техния принос дефинират желанията на гласоподавателите. Затова и изборната интензивност, сама по себе си, не отразява политическия живот на жителите, а по-скоро моментно положение на някакъв вид страсти – яд, боязън, упоритост или отчаяние.
Преди 10 години Европейското проучване на полезностите записва най-ниското ниво на гражданска ангажираност в България – пренебрежимо невисок беше относителният дял на българските жители, които участваха в каквато и да било форма на гражданска интензивност – в екологични, благотворителни, спортни, религиозни, културни или доброволчески начинания. През 2008 година изглеждаше, че гражданското общество е съвсем изцяло парализирано. Днешната картина е доста по-различна.
Нараства относителния дял на българските жители и още повече – на по-младите сред тях, които се ангажират в цивилен начинания. Без да бъде редовно насърчавана, поражда просвета на непринудено присъединяване и на щедрост. Да, измежду тези, които се включват в сходни начинания има и представители на CV-поколението, което се интересува повече от това да получи документ за присъединяване, който да приложи в биографията си, само че въпреки всичко в болшинството от случаите, става дума за доброжелателност и съпричастност. Интересът към културното завещание, съхранението на традициите или на природата, последователно постанова нов вид отношение към публичните процеси и към метода, по който организираме взаимното си живеене.
Това към момента не е гражданската политическа просвета на присъединяване, към която се стремим. Но процесът е в ход и точно той ще промени политическата система. Персоналните промени в състава на партиите, както и краткотрайното съответствие на силите сред тях, сами по себе си не са белези на смяна. Собственото пространство на политическата смяна е всекидневния политически живот на жителите – това по какъв начин вършим избори, по какъв начин взимаме решения във връзка с нещата, които ни засягат директно. Все още преобладаващият модел се дефинира от неспособността ни да реализираме единодушие посред си; от неналичието на подготвеност за носене на отговорност за личния ни живот; от непреодолимия инстикт за прекачване на тази отговорност върху някой различен.
Съществуващите благоприятни условия за присъединяване в процеса на взимане на решения, бистрота, достъп до информация, публични разисквания и цивилен надзор, сами по себе си не са задоволителни, с цел да възникне гражданска просвета. Те бяха въвеждани в обществения живот като средства за превъзмогване на рефлексите на тоталитарния гражданин, само че остават единствено съответни благоприятни условия, които могат да изгубят смисъла си, в случай че няма гражданска сила, която да им придаде смисъл. Можем да повтаряме до безспир, че политическата смяна се прави „ изпод – нагоре ”, само че до момента в който тази сила не се генерира, формите посредством които тя може да създаде политически резултат ще продължат да бъдат незадоволителни.
Политическите партии и изключително тези, които ръководят имат отношение към ритъма на политическата смяна. Те могат да го ускорят, само че не и да го обезвреждат. Онези политически субекти, които схващат това могат да се опитат да насърчат измененията и по този метод да останат в политическия живот на България. Другите ще продължат да съществуват поради личните си структури, бизнес-партньори и партийна номенклатура. Това е по-трудно за партиите във властта, в сравнение с за опозицията, само че точно ръководещите могат да спомагат за развиването на политическата смяна.
Основният проблем, както и до момента е в политическото посланичество. Изборните резултати не дават отговор на този проблем. Кого съставляват в действителност политическите партии, които вземат участие в ръководството на общите ни каузи? От чие име и в чия поддръжка работят или бездействат политическите партии? Ако ГЕРБ трайно закупи образа на национална партия, по-скоро в политическия център, с разнородно политическо и корпоративно посланичество, то Българска социалистическа партия изрично се изолира от процесите на политическа смяна, пробвайки се да им противостои с всички сили. Движение за права и свободи продължава да бъде доста повече корпоративен в сравнение с политически индивид. Националистическите обединения стартират все по-осезаемо да губят поддръжка, доколкото заложиха на национал-популизма, учреден на бездънен комплекс за непълноценност. Българската демократична общественост, както се пробват да дефинират себе си разнообразни общности и групи, отчасти представлявани от Демократична България, се отхвърли от своето политическо завещание и по тази причина продължава да няма ясно бъдеще.
Въпросът не е в това да бъде търсена партийна „ ниша ” или нов етикет, който да наподобява по-добре продаваем. Политиката не е пазар, макар че за мнозина това е най-удобната форма за прикриване на личните им корпоративни ползи. Онова, което само има смисъл в демокрацията е присъединяване на жителите в процеса на взимане на решения – от всекидневния им живот, до това кой и по какъв начин ще ръководи страната ни. Докато не се научим да реализираме единодушие и да одобряваме общи решения, няма да сме в положение нито да избираме подобаващи хора за работата, която желаеме да им възложим, нито да направляваме по какъв начин извършват отговорностите си.
Политическата смяна е в ход, само че нейните движещи сили към момента нямат собствен политически облик. Тя няма да се реализира посредством елементарна и механична промяна на поколенията, тъй като младите генерации не престават да образуват своите политически желания в среда на сменена и корумпирана визия за политика. Нужно ни е да се научим да осмисляме личния си опит. Това е политически морал. Както в персоналния, по този начин и в публичния ни живот, е нужно да се научим да поемаме отговорност. Нужно е време и старания, с цел да бъде насърчена политическата смяна, само че тя към този момент е в ход.
Когато ученикът е подготвен, преподавател ще се откри.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ