Ревюто е препубликувано от .Пуснете си Клод Дебюси. Suite bergamasque.

Ревюто е препубликувано от.

Пуснете си Клод Дебюси. Suite bergamasque. Трета част - " На лунна светлина ". Разгърнете страниците на романа " Clair de lune " и в идващите няколко часа се потопете в света на невероятната Устине Маркова, по татко - Безазян, в резюме - Тина. Не спирайте да слушате Дебюси - каквото и да е от Дебюси. Докато не пандизите и последната страница. Може да е явна препратката към творбата на френския композитор, само че това е верният метод да се чете този разказ - страхливо, с внимание, на фона на музика. Защото музикалността е във всяка дума, всяко изречение.

" Clair de lune " или " На лунна светлина " е дебютният живописен разказ на Жюстин Томс, която е специалист в региона на цифровите връзки и маркетинга. В изявленията авторката споделя, че повече от 10 години работи върху книгата. Въпреки че романът е художествена литература, сюжетът му е основан на действителни истории от арменци, които авторката е интервюирала. Самата тя споделя, че написването на романа е нейният изпълнен самобитен дълг към предците ѝ, към груповото ѝ минало.

Централната фигура, от чиято позиция се води повествованието, е арменка, сложена в спешни за арменския народ исторически събития, само че романът е доста повече от осмисляне и обговаряне на предишното, доста повече от запазване на груповата памет, доста повече от предизвестие към младите читатели и идните генерации. Романът е всичко това, само че и оттатък него. " Clair de lune " е многопластов текст, работещ на десетки равнища - има я историческата рамка; прекарването на другия, различния; опита на детето; отношението сред " наши " и " непознати " ; най-голямата загуба за една жена и най-голямата ѝ радост; заличаването на човешкото; символиката на имената и още, и още. Неминуемо при обмислянето на всички тематични ядра в романа ще изникват нови и нови такива.

Жюстин Томс разказа в разказ арменския геноцид

На първо място обаче би трябвало да се означи композицията на " Clair de lune ". Без ясно обозначени глави, романът е самобитно графически разграничен на части, някои от които са въведени чрез датировка - от " Цариград, март 1915 година " до " Есента на 1952 година ". Романът е написан в първо лице само число, от вероятността на Устине, която хронологически минава през живота си и съпровожда читателя през най-травматичните събития, а и най-големите наслади за една жена арменка.

Едноличният роман способства за достоверността, само че и разрешава навлизането в най-скритите кътчета на душевността и душeвността на героинята, което от своя страна го насища с страсти и прави читателя съпричастен. Всичко това е реализирано изтънчено и с мяра. Личи точност и премереност в избора на думи, нищо не е прекомерно или пък в недостиг. Динамиката на повествованието е уравновесена - редуват се къси, наситени и експресивни с по-дълги, описателни и подробни пасажи. Още от карето на задна корица проличава стилът на авторката, който е основен за прекарването и усещането на читателя: Каква съм? И аз не знам към този момент каква съм. Изгубена съм. Никаква.
Никаква не съм. Плаче ми се.
Едва въздържам сълзите си.
Родена в Истанбул. Дете на търговци.
Арменка. Бежанка от кланетата.
Студентка по право в Париж. Само до втори курс.
Съпруга на Ал, който водиха на разпит и в никакъв случай не се върна.
Майка на Луси, която е на небето.
Майка на Зарко, който е в крепко социалистическо семейство.
Бивш човек, както ни назовават в този момент.
Още една лагеристка на каменната кариера.
Никоя не съм.

Всяко изречение е сюжет за лична история. Всяка точка е край и ново начало. С малко думи се споделя толкоз доста. Дори единствено от този фрагмент, без да се разкриват повече от нужното елементи в сюжета, е явно превъплъщението на една жена в десетки функции, многоликостта на Устине - толкоз доста животи, побрани в един. На представянето на книгата в Центъра за книгата на Нов български университет доцент Морис Фадел загатна, че стилът на романа припомня на стила на Маргьорит Дюрас и от цитирания фрагмент излиза наяве за какво, макар че приликите надали са търсени. Ритъмът на повествованието тук-там е запъхтян, внезапен, изразителен, само че салдото е спазен и е избегната пошлостта, към която е допустимо да се залитне.

Дори и главната тематика за гоненията на арменците при започване на XX век и зверствата към другия (с изначално покварената идея за " някогашни хора " ) след 1944 година да е разтърсваща и извънредно мъчителна за всеки морално безсънен четец, Устине съумява тук-там да усмихне с непредвиден комизъм и самоирония, инкорпорирани в нейното недоумение на българския език. " Опитвам се да схвана, само че е мъчно. Цветущ език е българският ", заключава Устине след поредност от звучни български хули. Дъщеря на търговци, израснала в Истанбул, а по-късно отпътувала за Париж, Тина владее свободно арменски, турски, френски и немски, само че не и български.

След като се дами за Александър и заживяват в България, Тина научава и български, само че някои особености, като да вземем за пример българските хули и диалектните форми на езика, остават неразбираеми за нея. Именно към това недоумение се оформят и случките с комичен привкус.

Както стилът, по този начин и езикът в " Clair de lune " е цветен, само че и извънредно наличен, елементарен в положителния смисъл на думата. Има литературни и музикални препратки (Пруст, Верлен, Достоевски, Зола), голям брой арменски и френски думи и изрази (мец мама, дер хайр, N`oublie jamais la joie de vivre, jamais!), а за лукс - и арменска приспивана песничка за две луни (с. 183). Почти всяка поява на арменски и френски език из текста алармира преповтарящ се претекст, воин или прикрито мигане от огромното обръщение на романа. Мец Мама е точно един от тези циклични маркери за " предходното ", космоса на детството и сигурността. Появата на пианото - действително или нарисувано - и споменаването на словосъчетанието " лунна светлина " в другите му форми пък са маркери за значимо събитие в повествованието. Може да се каже даже че лунната светлина е персонифицирана в облиците на двете девойки Лусин. Именно с такива дребни, сякаш незабележими знаци е посипан целият роман за/на Устине. И макар че арменката е централният персонаж, събиращ десетки документални свидетелства, останалите герои са не по-малко запаметяващи се.

Clair de LuneС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

Палитрата от герои, която Жюстин Томс обгръща, показва целия набор на човешката психика. Моралният компас е в основата на всеки един от тях. Сякаш всеки облик е подложен някъде по скалата за човещина. В някои случаи обаче еднопосочното установяване на моралния барометър на героите е невероятно. Кметът на селото, който след това става шеф на каменоломната - другарят Димитров, е един от тези неуверени персонажи, лутащи се сред вярното и неверното, стоящи на ръба. Основната му линия е отстъпчивост, а издигането му в институционалната подчиненост се дължи основно на това, че е " комфортен " - спокоен, приспособен, елементарен.

Въпреки че обликът на Димитров изцяло въплъщава режима и се нагажда добре по отношение на измененията след 1944 година, възприемайки ролята на безгласна пешка на властта, на места има проблясъци на човечност и съчувствие, изразени посредством дребни жестове. Димитров е самобитният реализатор на най-жестоките злодеяния към Устине, а и към груповите разнообразни (селяните и лагеристките), прикрити зад " партийните заповеди " - насилственото лишаване на Зарко от ръцете на майка му, изпълняването на селскостопанската колективизация в селото, заточването на Устине за месец в свинарника и други

От друга страна, той е и този, който предлага транспорт на Устине, откакто напуща лагера, този, който ѝ дава пари за влака и фотография на Павел и Сава - момчетата му, които тя е обучавала на френски в лагера. Като че ли в тези му дребни дейности, оставащи като че ли в периферията на огромния роман, се съхранява и дребното съпричастност, която е останала у героя, придава позитивен знак най-малко на една от многото властови пионки. И дребното положително въпреки всичко е положително. Надеждата у индивида в никакъв случай не ще угасне. Сякаш това е посланието от поляризирането на героя - лъч вяра даже и в непрогледната тъма.

Докато Димитров е безмълвен инструмент на Партията, обликът на заекващия Иван Иванов е безспорното въплъщение на жестокостта на режима. Елементарен човек, некултурен, противен, първичен, безусловно неосезаем в " предходния " си живот - неслучайно наречен със напълно нормално име - бързо издигналият се по стълбицата приятел Иванов е главният антигерой, събиращ най-гнъсните форми на властта. За разлика от Димитров, Иванов е " парвенюто " на режима, апотеозът на зверствата, у него няма и капка благосклонност и състрадание. Но все пак книгата учи на безгранично помилван.

Насилникът Иванов, останал самичък на смъртния си одър, в обезверен опит да почисти съвестта си, разкрива пред Устине универсалната причина за варварството на всеки скоростно издигнал се партиец от това време - стремежът да има нейния живот, да я отстрани от нейния микросвят и да се намести в него. Дори след всички изстъпления и издевателства над Тина, Иванов среща цялостната неспособност да има света ѝ. Вече осъзнал го, насилникът желае амнистия от жертвата, която, учудващо, Устине му дава. Тази мощ на характера ѝ и извънчовешко неестествено всеопрощение окриля облика на арменката.

В контрастност с така наречен " антигерои " в " Clair de lune " Жюстин Томс прокарва тънки червени линии сред някои от по-второстепенните персонажи . Сцените, в които умират Папа в Цариград и " едрия мъж с овнешки кожух " на площада в селото години по-късно, тъкат точно такава свързваща нишка. И двамата отстояват до последно позициите си момент преди да загинат - Папа води яростен спор с нахлулите турци, а " едрият мъж " хвърля камък по полицая. Дори и единствено на равнище мелодичност, приликите са осезателни. Смъртта на Папа отеква по този начин:

И внезапно нещо огромно падна на земята и раздруса пода.... Дум, дум, дум. И тишина.

А когато селянинът пада възнак, преместването през топосите и времето е незабавно:

Внезапно, ненадейно, невероятно голямата скала до нас се стоварва на земята. Изведнъж. Дум - пада. Спомени полазват в мен и изтръпвам цялата. Виждам Папа по какъв начин лежи на земята в хола - скала, разрушена на земята.

Дууум.

В допълнение сдвояването на асоциативните двойки герои - Мец Мама и баба Лида, Лусин, която е на небето, и дребната Лусин на Туркя - е осъществено освен посредством съвпадение на функциите в фамилията, само че и посредством преповтарящите се ключове-символи. Въпреки че баба Лида не е същинската баба на Устине, тя въплъщава полезностите и грижите, сходно на Мец Мама в Истанбул. И двете възрастни дами боготворят билките - Мец Мама прави мехлеми, а баба Лида по насила, само че с особена магичност ги употребява за готвене. Интересните изрази и изречения от тефтерчето на бабата арменка освен вдъхват мощ и кураж през целия път на Устине, даже и в най-мрачните моменти, само че и са се материализирали в действителността на повествованието посредством препоръките на баба Лида към младата арменка.

И още - името Лусин (в превод от арменски - " луна " ) носи заряда на цялата книга. Имайки поради, че турци са лишили целия свят на Устине при започване на XX век, принуждавайки я да напусне родината си и закодирайки ненавистта ѝ към народа им още тогава, реинкарнацията на изгубеното дете Лусин в момичето на туркинята Туркя, обещано му е същото име, е в логически контраст с личността на арменката. Именно в това несъгласие се събира посланието на романа - без значение от " огромната " история, човешкото е скътано в " дребните " истории. Приемането на турчето Луси от Устине за своя щерка символизира взаимовръзките сред двама души, без значение от произхода им, и като че ли този жест показва груповата амнистия на един народ към различен.

Пътувайки из времена и места, Жюстин Томс осмисля паметта, контузията и болката от гоненията и издевателствата над арменския народ в границите на няколко десетилетия. Занимавайки се с сходна травматична и мъчителна тема като тази, която стои в основата на вътрешния свят на Устине, има заплаха даже при професионални писатели да се прекали или пък да има дефицит на било то експресивни описания или с представянето на историческите събития. В случая авторката майсторски е избегнала клопката, тъй като ясно се преплитат благозвучието и хармонията в текста - работата с езика е хирургически изпълнена, а мярата е ловко уравновесена. В допълнение корицата на романа, дело на Петя Савова, е в цялостно благозвучие с музикалността и тоналността на текста.

От всяка страница на романа " Clair de lune " струи музика. Независимо дали темпото е адажио, анданте, модерато или алегро, ритъмът и мелодията вървят в благозвучие с душевността на основната героиня. " На лунна светлина " е от тези книги, които те хващат за гърлото още през цялото време и те карат да четеш с притихнал мирис чак до самия край. Пуснете си Клод Дебюси. Suite bergamasque. И се потопете в Clair de lune.